Върховен касационен съд

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е


№ 82


София, 22.10. 2020г.


В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България , състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ

При участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2693 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по касационната жалба на адвокати С.Т. и В.В. като процесуални представители на Н. Г. К. от [населено място] срещу решението на ОС Пловдив от 25.03.2019г. по в.гр.д. № 2806/2018г.
Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноските за всички инстанции.
Ответниците по касационната Прокуратура на РБ и Районна прокуратура Пловдив са заели становище за нейната неоснователност. Заявили са искане за присъждане на разноски – по 300лв. за всеки от тях.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 889/04.12.2019г. в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите „изисква ли се съгласно чл.164 във вр. с чл.225 ал.1 ЗСВ магистратският стаж да бъде набран само при действието на ЗСВ или следва да се отчитат годините на такава работа и преди приемането на такъв закон“ и „изплащането на гратификационно обезщетение за работа в друга държавна система явява ли се пречка за изплащане на обезщетение по чл.225 ал.1 ЗСВ“.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 25.Х.2018г. по гр.д. № 872/2018г., с което е отхвърлен предявеният от К. срещу ПРБ, а при условията на евентуалност – срещу РП П., иск по чл.225 ал.1 ЗСВ за присъждане на 46578лв. – петнадесет брутни месечни заплати, представляващи полагащо се на ищеца еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност за прослужени повече от 15 години в органите на съдебната власт, и в тежест на ищеца са присъдени 300лв. юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният съд е приел, че по силата на чл.229 ЗСВ спорът е трудов и с оглед на това е подсъден на районния съд. Приел е за установено, че ищецът е бил прокурор в РП П. до 14.ХІІ.2017г., от когато е освободен на основание чл.165 ал.1 т.1 ЗСВ. Според представените писмени доказателства той има прослужено време: като младши съдия – 3 години и 27 дни през периода 03.ІV.1979г. – 30.ІV.1981г., като съдия в РС Пловдив – 9 години 9 месеца и 21 дни през периода 04.V.1981г. – 25.ІІ.1991г.; като прокурор в РП П. – 3 години 8 месеца и 20 дни през периода 24.ІІІ.2014г. – 13.ХІІ.2017г.; като началник на затвора П. от 04.І.1992г. до 17.І.2012г. След прекратяването на служебното му правоотношение като началник на затвора ищецът е получил 20 брутни заплати за 20 прослужени години на тази длъжност съобразно ЗМВР.
Прието е при тези обстоятелства, че към момента на освобождаването му от длъжност през 2017г. работодател на ищеца е била РП П., с оглед на което искът срещу ПРБ е неоснователен и само на това основание. Към този момент той е имал прослужени повече от 15 години като съдия и прокурор. Обезщетение при освобождаването му на 25.ІІ.1991г. не е получил, тъй като такова право е предвидено за първи път с чл.139г ЗСВ /отм./. Обезщетението по чл.225 ЗСВ е еднократно, като при отчитане на еднократността следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години с приспадане на съответния брой получени брутни възнаграждения. Доколкото при първото му освобождаване право на обезщетение не е било налице, а при последващото освобождаване ищецът не е имал повече от 10 години в органите на съдебната власт, претендираното обезщетение не му се следва. Дори да се приеме, че обезщетение се дължи в размер на 15 брутни възнаграждения поради 15 години стаж като съдия и прокурор, следва да се отчете получаването от ищеца на обезщетение с гратификационен характер в размер на 20 брутни възнаграждения при предходното му освобождаване от длъжност.
По поставените въпроси ВКС счита следното:
Съгласно чл.225 ал.1 и ал.4 ЗСВ от 2007г. /в редакцията преди изменението, обнародвано в ДВ бр.11/2020г./ при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. При последващо освобождаване от длъжност от дължимото се обезщетение се приспада обезщетението, получено при предишното освобождаване. Гратификационно обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 20 месеца за съдии, прокурори и следователи е предвидено за първи път /доколкото съгласно чл.81 ал.3 ЗУС от 1976г. /отменен със ЗСВ от 1994г./ съдиите, чиито трудови правоотношения са прекратени, са се ползвали от правото по чл.222 КТ на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за два месеца или за шест месеца /в зависимост от продължителността на работата при същия работодател/, предпоставка за което е да е било придобито право на пенсия за изслужено време и старост/ с чл.139г ЗСВ /отм./ /в редакцията му по ДВ бр.133/1998г./ – поради пенсионирането им, ако са работили през последните 10 години в системата на съдебната власт. С измененията на разпоредбата впоследствие /ДВ бр.74/2002г. и ДВ бр.112/2003г./ условията за получаване на обезщетение не са обвързани с придобиването на право на пенсия и са като тези по чл.225 ал.1 по действащия ЗСВ от 2007г. /в посочената му редакция/. Видно е, че предпоставка за възникването на право на обезщетение при освобождаване от длъжност е наличието на най-малко 10 години магистратски стаж. Посочените разпоредби от ЗСВ /отм./ и ЗСВ са материалноправни, поради което и по силата на чл.14 ал.1 ЗНА имат действие занапред – от влизането им в сила, както и по отношение на заварени /висящи/ към същия момент правоотношения. Разпоредбите нямат обратно действие, защото не е предвидено изрично и в двата закона съобразно изискването на чл.14 ал.1 ЗНА преуреждане с тях на юридически факти /свързването им с различни правни последици в сравнение с тези по отменения закон/, несъществуващи вече към момента на влизането им в сила.
Не следва друго от разпоредбата на чл.164 ЗСВ. С нея се уреждат изискванията за стаж за заемане на магистратски длъжности. Съгласно чл.164 ал.8-10 ЗСВ за такъв стаж се зачита този, който е придобит на длъжност или професия, за които се изисква висше юридическо образование, в т.ч. длъжности разследващ полицай в системите на МВР и МО, разследващ митнически инспектор, длъжности в институциите, органите и мисиите на ЕС, на ООН, на Организацията на Северно атлантическия договор, в международни правораздавателни органи или в международни организации, ако за тях се изисква висше юридическо образование, както и стажът, придобит на длъжност стажант-юрист, ако лицето е работило по трудово правоотношение с Министерство на правосъдието. Тук се включва и стажът, придобит на такива длъжности /по незаварени правоотношения/, в т.ч. съдийски, и преди влизането в сила на Конституцията на РБ от 1991г. /КРБ/, предвиждаща организацията на съдебната власт, в която освен съдилищата за първи път се включват и прокуратурата и следствените органи, и преди влизането в сила на законите за съдебната власт. В този случай не се преуреждат минали юридически факти – юридическият стаж е такъв и по действалите до приемането на КРБ, и по действалите след това правила. С оглед на това не е налице обратно действие на разпоредбите на чл.164 ЗСВ, поради което при преценката за продължителността на юридическия стаж, необходим за заемане на длъжност съдия, прокурор или следовател, се взема предвид и юридическия стаж до влизането в сила на КРБ и на ЗСВ /отм./.
По изложените съображения се налага извод, че стажът, придобит на длъжност съдия, правоотношението за която е прекратено преди влизането в сила на чл.139г ЗСВ /отм./, не се включва в изискуемия се стаж, придобит на длъжност съдия, прокурор или следовател, нито по тази разпоредба, нито по чл.225 ал.1 по сега действащия ЗСВ.
По втория въпрос настоящият състав на ВКС счита, че изплащането на гратификационно обезщетение, предвидено в чл.252 ЗМВР /отм./, не е пречка за изплащане на обезщетение по чл.225 ал.1 ЗСВ. Основанията на двете обезщетения са различни и се дължат при наличие на предвидените за всяко от тях в законите конкретни предпоставки. Това следва и от същността на такова плащане – израз на благодарност за продължителна служба и за проявена лоялност от работника/служителя към работодателя /виж в тази насока мотивите на решение № 17 по конст.д. № 9/2018г. и решение № 1 по конст.д. № 6/2016г./.
Касационната жалба е неоснователна.
Не се спори и е несъмнено установено по делото, че ищецът е работил: като младши съдия в ОС Пловдив в периода 03.04.1979г. – 30.04.1981г., като съдия в РС Пловдив – в периода 04.05.1981г. – 25.02.1991г., като началник на затвора П. – в периода 04.01.1992г. – 17.01.2012г. и като прокурор в РП П. – в периода 24.03.2014г. – 13.12.2017г. След прекратяване на служебното му правоотношение като началник на затвор му е изплатено обезщетение в размер на 20 брутни заплати на основание ЗМВР.
Законосъобразно при тези обстоятелства е приетото от въззивния съд, че на ищеца не се дължи претендираното обезщетение, тъй като е установено по делото, че той не е придобил към момента на освобождаването му от длъжността прокурор най-малко 10 години стаж като съдия, прокурор или следовател съобразно разпоредбата на чл.225 ал.1 ЗСВ. Както вече бе посочено в отговора на първия въпрос, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, стажът като младши съдия и съдия, придобит до 25.02.1991г., не може да бъде включен в магистратския стаж по посочената разпоредба с оглед действието на материалноправните норми на чл.139г ЗСВ /отм./ и чл.225 ал.1 ЗСВ по отношение на правоотношения, възникнали след влизането им в сила, и по отношение на заварени правоотношения, каквото в случая не е налице.
По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
На основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени по 50лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуалното им представителство от юрисконсулт.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на касатора не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, Х-ти състав, № 370/25.03.2019г. по в.гр.д № 2806/2018г.
ОСЪЖДА Н. Г. К от [населено място] да заплати на ПРОКУРАТУРАТА НА РБ и на РАЙОННА ПРОКУРАТУРА Пловдив поо 50лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: