Върховен касационен съд

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е


№ 293


София, 17.03.2020г.


В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България , състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

При участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3963 по описа за 2018г. и приема следното:

Производството е по чл.290 и следв. ГПК по касационната жалба на Т. Д. Ш.-В. от С. срещу решението на САС от 21.VІ.2018г. по гр.д. № 1509/2018г. Касационно обжалване на решението в отхвърлителната му част е допуснато в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите по приложението на чл.52 ЗЗД и за задължението на съда да определи обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички релевантни факти. В жалбата са изложени съображения за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване изцяло на предявения иск.
От страна на ответника по касационната жалба Прокуратура на РБ /ПРБ/ са изложени съображения за нейната неоснователност.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС взе предвид:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 21.ХІІ.2017г. по гр.д. № 6213/2017г., с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Т. Ш.-В. 60000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от привличането й през 2007г. като обвиняема за престъпление по чл.288 НК и от незаконно използване на специални разузнавателни средства в хода на разследването, ведно със законната лихва от 27.VІ.2014г. до окончателното изплащане, както и 2584лв. разноски, направени за въззивната инстанция, и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер 90000лв.
Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 08.V.2007г. срещу ищцата е образувано наказателно производство за престъпление по чл.288 НК за това, че като следовател, на когото е възложено разследването по ДП № 245/2006г., като съизвършител в съучастие с К. П.Н. като подбудител и помагач е пропуснала да изпълни своевременно длъжностите, налагани й от службата относно наказателното преследване на К. Г., и е осуетила такова преследване с цел да го избави от наказание, като е разгласила информация по досъдебното производство в нарушение на НПК и умишлено е забавила изясняване на важни обстоятелства по делото. Производството е прекратено на 26.VІ.2008г. На 22.ІІ.2013г. постановлението за прекратяване на производството е отменено с указания за възобновяването му; след принудителното й довеждане на 09.V.2013г. ищцата е привлечена като обвиняема за престъпление по чл.288 НК по сл.д. № 107/2013г. по описа на следствения отдел на СГП и е определена мярка за неотклонение „подписка”; с решение от 16.V.2013г. на ВСС тя е отстранена като следовател в НСлС до приключване на наказателното производство; с постановление от 09.VІ.2014г. производството е прекратено, тъй като извършеното деяние не съставлява престъпление. През м.юни 2013г. спрямо ищцата са използвани неправомерно СРС поради необоснованост на исканията за използването на такива с оглед мотивите им и надхвърляне на допустимия законов срок по чл.21 ал.1 ЗСРС.
Прието е при тези обстоятелства, че са налице предвидените в закона предпоставки за отговорността на държавата за незаконното обвинение на ищцата.
При определяне размера на дължимото се обезщетение са взети предвид обвинението за тежко умишлено престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 6 години и лишаване от право за заемане на съответната длъжност, продължителния период на наказателното производство – около две години и половина, през който ищцата е търпяла негативите от незаконните действия на ответника, личността й, обстоятелството, че незаконното обвинение е за умишлено престъпление, извършено от нея в областта на професионалната й реализация като следовател, и с оглед изключително завишените изисквания на обществото за притежаване от съдии, прокурори и следователи на високи професионални и нравствени качества е прието, че действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на незаконното обвинение има по-силно негативно отражение в неимуществената сфера на ищцата. Въз основа на показания на свидетели, кредитирани като обективни и в резултат на непосредствени впечатления, е прието, че ищцата е изживяла изключително тежко действията по повдигане на обвинение, пряко свързано със службата й, тя ограничила силно социалните си контакти, голяма част от колегите й се дистанцирали от нея и преустановили общуването, изключително унизена и претеснена се почувствала в случай през 2010г., когато са свързвали личността й с конкретното дело. Взети са предвид и обстоятелствата, че през периода на отстраняването от длъжност ищцата е била лишена от възможност да полага труд и да получава възнаграждение за него и принудителното й довеждане при условие, че е с влошено здравословно състояние и не е в състояние да се яви пред разследващия орган. Отчетено е и че е била наложена най-леката мярка за неотклонение. Прието е, че с неправомерното използване на СРС е накърнена неприкосновеността на личния живот на ищцата, за този факт тя е узнала след окончателното прекратяване на наказателното производство, като от събраните доказателства не се установява да е търпяла вреди с по-голям интензитет от обичайните – свидетелите установяват изпитвани от нея съмнения и притеснения, че е подслушвана незаконно, но не установяват начина, по който този факт се е отразил на психиката й след узнаването му.
Като неоснователно е оценено възражението на ответника във връзка с определяне продължителността на наказателното производство предвид обстоятелството, че през периода 08.V.2007г. – 26.VІ.2008г. е било образувано производство срещу ищцата, формално не привлечена към отговорност. Направено е разграничение между действията на прокуратурата по привличане на лице като обвиняем и образуване на наказателно производство, като е прието, че първото действие е формално основание за ангажиране на отговорността при прекратяване на производството или оправдаване, а второто е от значение за обосноваване размера на дължимото се обезщетение, позовавайки се на практика на ВКС. Взето е предвид, че през периода 08.V.2007г. – 26.VІ.2008г. ищцата е търпяла негативите да бъде обвиняема.
Като неоснователни са оценени и оплакванията за недостоверност на показанията на свидетелите. Прието е, че свидетелите са имали чести контакти с ищцата и голяма част от фактите, посочени от тях пред съда, те са възприели лично и непосредствено, а не са възпроизвели това, което им е съобщено от нея.
По поставените като основание за допускане на касационно обжалване въпроси ВКС приема следното:
Многобройна, трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, формирана още с ППВС № 4/1968г., според която справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на всички конкретни обективно съществуващи и установени по всяко отделно дело обстоятелства, които са от значение в тази насока, каквито примерно могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, отражение върху здравословното състояние, възраст и обществено положение на увредения, интензитет на преживените болки и морални страдания, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането и други. Законът и практиката не определят задължителни приложими във всеки случай критерии. Задължително е само съобразяването на относимите към вида, обема и интензитета на вредите, респективно към размера на обезщетението, конкретно установени обстоятелства. Настоящият състав на ВКС напълно споделя тази практика, за промяна на която не намира основания.
Атакуваното решение като краен резултат е правилно.
В първоинстанционното решение при определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди са взети предвид и обстоятелствата: възможността за възобновяване на наказателното производство и след прекратяването му през 2014г., което продължава да държи в напрежение ищцата, влошаване на отношенията със съпруга й, който считал наказателното производство срещу нея като пречка за кариерното си развитие, задържане по унизителен начин на обществено място, изключително силно отражение на възобновяването на производството, здравословни проблеми – рязко отслабване. Във въззивната си жалба касаторката е заявила оплаквания относно оценката, дадена от първоинстанционния съд на интензитета на неимуществените вреди, респективно на размера на определеното за тях и при посочените обстоятелства обезщетение, и с оглед на това за неадекватно и незадълбочено анализиране на същността на свидетелските показания. При това положение и с оглед отговора на въпросите, послужили като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е следвало, но не е изложил никакви съображения, предвид и въззивната жалба на ответника, във връзка с тези твърдяни обстоятелства.
Настоящата инстанция намира, че освен посочените в атакуваното въззивно решение обстоятелства, относими към определянето на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди са и установените с представените доказателства, вкл. чрез свидетелски показания, такива, а именно: отслабването с повече от 20кг на ищцата след възобновяването на наказателното производство, влошаването на отношенията със съпруга й, който считал, че това производство срещу нея е пречка за кариерното му развитие, притеснения от отражението на производството по отношение и на близките й – дъщеря и родители, финансови проблеми вследствие отстраняването й от длъжност.
Неоснователни са останалите оплаквания в касационната жалба. Периодът от прекратяването на наказателното производство през 2008г. до възобновяването му през 2013г. не може да се включи в срока на продължителността му – през този период производството не е било висящо и процесуални действия не са били провеждани. Правилно са съобразени при определяне на размера на обезщетението притесненията на ищцата и през този период от свързването й с производството, тъй като и те са в причинна връзка с него. Не може да се вземат предвид притесненията от евентуална възможност за възобновяване на производството след прекратяването му през 2014г. Обезщетение се дължи за действително претърпени неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, изразяващо се в незаконно обвинение за престъпление. Евентуално възобновяване на наказателното производство е бъдещо събитие, за което няма никаква сигурност, че ще настъпи, при което по отношение на него предпоставките за дължимост на обезщетение не са налице. Не е установено по делото, тежестта за което е била на ищцата, твърдението й за задържане по унизителен начин в присъствието на дъщеря й - показанията на свидетелите в тази насока пресъздават казаното им от нея. Липсват данни по делото и за здравословни проблеми, които да са настъпили в пряка причинна връзка с наказателното производство. По същата причина неоснователно е оплакването и във връзка с определената мярка за неотклонение „подписка“ – не са представени никакви доказателства в подкрепа на твърдението за препятстване с мярката на упражняването от ищцата на личните си права в пълен обем. А установеното по делото, че ищцата престанала да общува по телефона свободно, тъй като била убедена, че той се подслушва, и че и към днешна дата предпочитала контакти на живо, не обосновават извод, че претърпените от това вреди са с непреодолим характер и значително по-големи от обичайните. Следва да се посочи и че въззивният съд е съобразил при определянето на размера на обезщетението и установеното по делото силно ограничаване от ищцата на социалните й контакти, което е равносилно на твърдението й за изпадане в самоизолация.
Съвкупната преценка на всички относими към размера на обезщетението обстоятелства според настоящата инстанция налагат извод, че присъденият размер обезщетение е в съответствие с обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Следва да се посочи и че само по себе си ангажирането на отговорността на държавата за незаконното обвинение за престъпление на ищцата има репарационен ефект. При това положение и на основание чл.293 ал.1 ГПК въззивното решение в обжалваната му отхвърлителна част следва да бъде оставено в сила.
На основание чл.78 ал.1 и ал.5 ГПК и чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на касаторката следва да бъдат присъдени 2154лв. разноски, съответстващи на заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата й по касационната жалба на ответника.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА в отхвърлителната му част решението на Софийския апелативен съд, ГО, ХІІ с-в, № 1536/21.VІ..2018г. по гр.д № 1509/2018г.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на Т. Д. Ш.-В. от С. 2154лв. разноски.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: