№ 529
София, 14. юли 2020 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 4994/04.07.2019 на Софийския градски съд по гр.д. № 8715/2018, с което е отменено решение № 380457/09.04.2018 по гр.д. № 25192/2017 на Софийския районен съд, като са уважени предявените искове за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 49 ЗЗД.
Недоволен от решението е касаторът „Телеграф Медиа“ ЕООД, София, представляван от адв. Св. П. от САК, която го обжалва в срок като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за допустимостта във въззивното производство страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство и по материалноправните въпроси за отговорността на автора на изявлението при пресъздаването на информация, изхождаща от друго лице или друга медия, с посочване на източника; подлежат ли на проверка за вярност изказани оценки и мнения; за разграничаването на клеветата от обидата които (въпроси) са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност.
Ответницата по жалбата Е. Н. П., представлявана от адв. Г. А. от САК, я оспорва като счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а по същество решението е правилно, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Единственият източник на информация, посочен в процесните два материала е „Екип на Телеграф“; новите удостоверения не удостоверяват нови факти, а поясняват значението на надлежно удостоверени в предходно удостоверение факти, които се претендира да са превратно изтълкувани от първоинстанционния съд; във въззивното решение е направено разграничение между фактите и тяхната оценка; процесните материали съдържат, както клеветнически, така и опозоряващи и злепоставящи фактически твърдения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ответниците (в последствие първият ответник е заличен от Търговския регистър поради вливането му във втория) са публикували в издаваните от тях вестници „Монитор“ и „Телеграф“ статии със заглавие и подзаглавия ”П. сключил тайно брак, крие половинката си от държавата. Черният лебед* на Л. с кримидосие. Х. И. държи жената на шефа на ВКС с компромати“, в които като установени факти и обстоятелства е посочено, че „Кримидосие на съпругата на Л. П. е спънало плановете на И. К. да лансира шефа на Върховния касационен съд за президент, който да бъде издигнат от ГМО политическите проекти на Командира на вота миналата есен.. Б. П. все още е била женена за бившия издател на немскоезичния „Виртшафтсблат България“ И. Г.. Тя се разминала без присъда за престъплението си, но следите от това са останали и най-вероятно така са попаднали в полезрението на И.. Самата Б., чието име всъщност е Е. Т. по баща, Г. по първи мъж, който се е споминал през 2005 г., и П. по втори, е обвита в тайнственост личност. Мистериозен е не само първият й брак, който приключва с още по-изненадваща смърт на съпруга й, но и настоящата й женитба… В сметките обаче явно не е влизала криминалната регистрация на г-жа П.. Не е тайна, че след като глави най-важния съд у нас, П. се превърна в редовен гост за вечери на Командира и проваленото му отроче Р. К.. Именно на „белите покривки“ е сформирана и организираната престъпна група за дестабилизиране на държавата, създадена от К. в която дейно участва самият П.. По време на тези вечери се е пръкнала и идеята за пуч в Темида, опитът за който беше проведен дни преди Х. И. да подаде оставка като правосъден министър…. Задкулисен е и произходът на парите, които в момента се наливат в партийните проекти на марионетките на Командира от олигархичния кръг АРГО…..“. П о делото няма спор, че подготвянето и публикуването на процесните статии е възложено от ответниците, които по този начин ангажират отговорността си за поведението на автора. Въззивният саде приел, че това деяние е противоправно, тъй като изложените факти и обстоятелства са клеветнически и опозоряващи и са останали недоказани или са опровергани от събраните писмени доказателства по делото. Относно твърдението за наличие на „полицейска регистрация“ на ищцата (в процесните статии е употребен изразът „криминална регистрация“ и „кримидосие“) въззивният съд е приел, че съгласно чл. 68, ал. 1 и 3 ЗМВР, полицейските органи извършват полицейската регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер, като за целите на регистрацията полицейските органи събират за лицата личните им данни, дактилоскопират и фотографират лицата и изземват образци за ДНК профил на лицата, а съгласно чл. 68, ал. 5 ЗМВР, когато лицето не съдейства за извършване на регистрацията, то тя се извършва принудително. Тази уредба на полицейската регистрация сочи, че тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в рамките на започнало от Прокуратурата наказателно преследване за извършено престъпление. В случая от представената по делото справка е прието, че се установява единствено, че по отношение на ищцата „в автоматизираните информационни фондове на МВР“ „разполагат“ със „ЗАЯВИТЕЛСКИ МАТЕРИАЛ“, регистриран в СДВР - 01РУ под зм№043492 от 14.07.2004 г., а от представените пред въззивната инстанция писмени доказателства се установява, че заведената по случая пр.пр.№ 35793/2004 с постановление на наблюдаващия прокурор от 11.11.2004 г. е приключила с отказ от образуване на наказателно производство поради липса на данни за извършено престъпление. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че изнесеното в процесните статии твърдение за наличие на „криминална“ (полицейска) регистрация не отговаря на истината, дори да се приеме, че под употребените изрази ответниците са имали предвид именно полицейска регистрация, както е сторил първоинстанционният съд, тъй като по делото липсват данни за извършена добросъвестна проверка от страна на ответниците относно наличието на полицейска регистрация на ищцата. Изнасянето на неверен факт с умишлено негативна конотация (интерпретация) - промяна на термина от „полицейска регистрация“ на „криминална регистрация“ и „кримидосие“ представя ищцата като извършител на престъпление, за което доказателства по делото липсват, поради което съдът е приел, че твърденията за „криминална регистрация“ и „кримидосие“ във връзка с ищцата представляват клевета по смисъла на чл. 147 от НК - съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление (в потвърждение на това заключение е и употребения в статиите израз „Тя се разминала без присъда за престъплението си“, който съдът е приел, за намек за незаконосъобразно избягване на справедливо наказание за извършено от ищцата престъпление). Въззивният съд е приел, че в процесните статии се съдържат твърдения (внушения) за участие на ищцата в организирана престъпна група и че има негативна роля във връзка със смъртта на първия и съпруг („Не е тайна, че …П. се превърна в редовен гост за вечери на Командира и проваленото му отроче Р. К.. Именно на „белите покривки“ е сформирана и организираната престъпна група за дестабилизиране на държавата, създадена от К., в която дейно участва самият П.“ с пояснението, че „М. К. е първа приятелка на Б.“, както и: „Мистериозен е не само първият и брак, който приключва с още по-изненадващата смърт на съпруга и…“ с допълнението: „г-жа П., която след смъртта на първия си съпруг се оказва собственица не само на двете му фирми и марката „Виртшафтсблат“, но и на всички апартаменти, закупени по време на брака им“. По делото не са представени доказателства за истинността на тези твърдения - ищцата да е участвала в организирана престъпна група, както и да има нещо общо с настъпването на смъртта на първия и съпруг, а в същото време тези твърдения приписват на ищцата извършване на престъпления, поради което по съществото си също представляват клевета по смисъла на чл. 147 НК (те не могат да се окачествят като оценъчно съждение (оценка на факт), нито като изразяване на мнение или на критика по политически или други обществено значими въпроси). Прието е, че когато лицето не е извършило престъпление (това може да бъде установено единствено с влязла в сила присъда или по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК), което му е приписано, то изявлението за това е клеветническо - накърняващо честта и достойнството на лицето и оттам - противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД, тъй като излиза извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение, както и на свободата на словото, прокламирани в чл. 39 от КРБ и чл. 10 ЕКЗПЧОС. В тази връзка е прието, че от значение са не само употребените конкретни думи и изрази, извадени от общия контекст и разглеждани поотделно, но и цялостното внушение на статиите, общото впечатление и замисъл. Предвид изобилстващите негативни изрази процесните статии представят ищцата като активен член на организирана група от хора, занимаващи се с незаконосъобразни до престъпни, неморални и обществено неприемливи дейности („кримидосие“, „ГМО политически проект“, „задкулисен кръг“, „драгалевския лаборант“, „олигархът“, „марионетката на К.“, „сламеният партиен лидер“, „провален правосъден министър“, „кохорта протестъри“, „заговорниците“, „действат в комбина пробвайки да овладеят съдебната система“, „тарторите си олигарси“, „пуч в Темида“, „еврочиновника на олигархична хранилка“, „метеж“, „номенклатурно отроче“). Изложени са съображения, че за разлика от разпространяването на информация, изразяването на мнение има оценъчен характер, поради което мнението не може да бъде вярно или невярно и е противоправно единствено ако е изразено в обидна форма, т.е. ако съдържа обидни оценки и квалификации, преценени с оглед господстващия обществен морал. Прието е, че не всяка негативна или експресивна оценка може да се приеме за обидна, тъй като това би отрекло напълно конституционното право на изразяване на мнение, но обидна е оценка, която съдържа вулгарни, цинични изрази и квалификации по нечий адрес или ако чрез позорящо внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия, поради което отговорност може да се носи и за оценъчни съждения и мнения, ако те съдържат такива обидни изрази. От показанията на разпитания по делото свидетел съдът е приел, че ищцата е журналист, издател и главен редактор на вестник, като във връзка с професията си работи с много немски фирми – рекламодатели; разбрала за процесните публикации от телефонно обаждане от баща й (в този момент той бил в болница с хипертонични проблеми); оттогава била все бледа, изтощена, плачеща, винаги с червени очи и сълзи, страдала от главоболие и безсъние, което водело до несправяне с работата и липса на концентрация; състоянието й продължавало и досега - имало отчетлива разлика - преди публикуването на процесните статии - свидетелката я познавала като усмихната и коректна дама, а сега избягвала контакти с хора; публикациите се отразили на здравословното и емоционално състояние на ищцата; не била поканена на голям форум в Германия (преди това всяка година е била на този форум); отношението на други хора към ищцата рязко се променило (подмятания от съседи, обвинителни погледи на хората като към извършител на някакво престъпление); тежко преживяла обвиненията, че е заговорничела за сваляне на правителството и има участие в смъртта на бившия си съпруг; синът й се срамувал да каже коя е майка му; споделяла, че вече не може да е журналист, било увредено името, което е изградила с отношение и коректност; била емоционално срината, бледа, непрекъснато плачела и с главоболие.
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че освен наличието на доказано по безспорен начин противоправно деяние, са налице всички елементи от фактическите състави на чл. 49 и чл. 45 ЗЗД и следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за причинените неимуществени вреди. За да определи размера на обезщетението съгласно законовия критерий за справедливост, съдът е взел предвид, освен характера въздействието на противоправния акт на издателя върху ищцата и обстоятелството, че процесните публикации са стигнали до неограничен, макар и условно определяем от тиража на вестниците, кръг от читатели, за неопределен период от време след публикуването им, поради което е приел, че обезщетения в размер на претендираните от ищцата суми в размер на по 15.000 лева за всяка една от публикациите, са справедливи по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и биха репарирали в относително пълна степен претърпените от нея неимуществени вреди. Като неоснователно е прието възражението на ответника за препечатването на статиите от друго, електронно издание, тъй като макар да се установява, че статията е била публикувана ден по-рано в електронното издание „Агенция Монитор“, липсва надлежно позоваване на този източник в процесните статии, а е налице е само една препратка за допълнителна информация, като никъде другаде в статията няма позоваване на тази или на друга медия, а като автор е посочен „Екип на Телеграф“.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика в решение № 136/08.05.2014, ВКС, IV ГО по гр. д. № 4488/2013, че „Независимо от това дали пораждащ благоприятни правни последици за едната страна факт е оспорен, или не е оспорен от насрещната страна, първоинстанционният съд е длъжен да укаже на съответната страна, че в нейна тежест е да го докаже, съответно - че не сочи доказателства за установяване на този факт. Ако след тези указания фактът остане недоказан, съдът е длъжен да го приеме за неосъществил се - това са процесуалноправните последици на доказателствената тежест. Ако първоинстанционният съд пропусне да даде или даде погрешни указания, страната, която носи доказателствената тежест може да представи или поиска събирането на съответните доказателства с въззивната жалба - тези доказателства ще са допустими съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК. Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие (срв. решение на ВКС, III г. о. по гр. д. № 1438/2009 г., постановено по чл. 290 ГПК). Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ (решение на ВКС, I г. о по гр. д. № 5059/2008 г.), но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация (вж. решение № 62/06.03.2012, ВКС, IV ГО по гр.д. № 1376/2011).
Установената практика на Върховния касационен съд приема, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои - оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките/мненията не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КЗПЧОС. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са обидни. Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КЗПЧОС, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди (вж. решение № 12/06.02.2013, ВКС, III ГО по гр. д. № 449/2012 и решение № 85/23.03.2012, ВКС, IV ГО по гр. д. № 1486/2011).
Обида е налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, а клевета, когато деецът разгласи позорно обстоятелство за другиго.
Ответницата по касацията не претендира разноски.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,