Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение , в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1532 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по подадени от „Държавна консолидационна компания“ ЕАД касационна жалба и частна жалба срещу решение №143/14.01.2020г. по т.д. № 1941/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
С касационната жалба е обжалвана частта от въззивното решение, с която след отмяна на решение №1904/25.09.2018г. по т.д. № 2618/2017г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 20 състав, е признато за установено по предявения от „Дунарит“ АД срещу „Държавна консолидационна компания“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, предл.2 от ГПК, че „Дунарит“ АД не дължи на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД сумата 27 720 евро, представляваща част от начислена съобразно споразумение от 30.11.2015г. за периода 01.01.2015г. – 30.08.2017г. лихва върху главницата от 22 176 000 евро и сумата 2 218,41 щатски долара, представляваща част от начислената за същия период лихва върху главницата от 1 774 724,39 щатски долара. Касационният жалбоподател твърди, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд е уважил недопустим частичен отрицателен установителен иск. Наред с това поддържа, че обжалваното решение e неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбите на чл.272 от ГПК, чл.6, ал.2 от ГПК, чл.76, ал.2 от ЗЗД, чл.12 от ГПК и чл.235, ал.2 от ГПК. Счита за неправилен извода на съда за наличие на злоупотреба с право по смисъла на чл.289 от ТЗ. Излага съображения относно неправилното приложение от съда и на разпоредбите на чл.25, ал.2 от ЗБНБ, чл.87, ал.4 от ЗЗД и чл.65, ал.1 от ЗЗД. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че задължението на ищеца е изцяло погасено.
Частната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е оставена без разглеждане подадената от „Държавна консолидационна компания“ ЕАД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и е прекратено производството по жалбата. Поддържа се, че служебното правомощие на въззивния съд по чл.269, изр.1, пр.2 от ГПК не дерогира правото на ответника по отхвърления иск да изложи доводи за недопустимост на първоинстанционното решение. Поддържа се още, че изложените от въззивния съд съображения за принципна недопустимост на жалба на ответника срещу решение, с което предявеният иск е отхвърлен, както и за необжалваемост само на мотивите на решението не са приложими в хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск за недължимост на акцесорни вземания.
В писмените отговори на касационната жалба и частната жалба ответникът по касация „Дунарит“ АД оспорва същите. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбите по същество, като твърди, че въззивното решение е допустимо, правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба и частната жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК, респ. по чл.275 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният съд, на първо място, се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение, с оглед релевираните от „Държавна консолидационна компания“ ЕАД в първоинстанционното производство оплаквания. Приел е същите за неоснователни. Изложил е съображения, че в случая не намира приложение принципната забрана за водене на частичен отрицателен установителен иск, като е изтъкнал, че на общо основание от съда може да се иска установяването на недължимост на акцесорното, лихвено плащане, както изцяло, така и частично, доколкото конкретният размер не е предварително установен между страните в абсолютна стойност, а е резултативна величина от остатъчния размер на главницата, от периода за начисляването му върху конкретен размер на главницата, съответно от извършвани, признати или непризнати между страните плащания по същата и др.п. В тази връзка е приел за своевременни и изцяло допустими направените от ищеца уточнения на исковата молба, като е изтъкнал невъзможността му да уточни/ разбере действителната позиция на ответника относно това какво точно и колко точно смята, че му се дължи.
По твърденията на страните и установеното по делото от фактическа страна въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел за безспорно, че на 30.11.2015г. между цесионера „Дунарит“ АД и цедента „Е. М.“ ЕАД е сключено споразумение, съгласно което общата цена по пет договора за цесия в размер на 22 176 000 евро, 1 774 724,39 щ.д. и 400 000 лв. следва да бъде заплатена от „Дунарит“ АД на вноски в срок до седем години, като дължимата възнаградителна лихва, считано от 01.01.2015г., е 3 % годишно при лихвена конвенция 30/360; с поредица от цесии вземането на „Е. М.“ ЕАД последователно е прехвърлено през патримонуима на „Виафот Инвестмънт България“ ЕООД, „Виафот Л.“, регистрирано в Британските Вирджински острови, „Д.“ ЕООД и „КТБ“ АД /н./, от чийто патримониум вземането е преминало у „Държавна консолидационна компания“ ЕАД по силата на договор за цесия от 25.08.2017г.; на 30.08.2017г., след уведомяването му за цесията от 25.08.2017г., „Дунарит“ АД е наредил три банкови превода с получател „Държавна консолидационна компания“ ЕАД за сумите както следва: 3 111 497,86 лв., 432 000 лв. и 46 842 284,97 лв., като в основанието за плащане е посочил процесното споразумение; ответникът е осчетоводил преводите, като сумата от 432 000 лв. е осчетоводена за погасяване на задълженията за главница и лихва в лева, а останалите задължения /за главница и лихва в евро и щатски долари/ счетоводно са продължили да се третират като непогасени, като в хода на първоинстанционното производство между насрещните страни е разменена кореспонденция, насочена към установяване на действителното правно положение относно погасяването на дълга. При така установените факти въззивният съд е приел, че спорният въпрос е дали извършените от ищеца на 30.08.2017г. три плащания в лева имат пълен погасителен ефект както за задълженията му в лева /главница и лихви/, така и за тези в евро и щатски долари /също главници и лихви/, съответно дали след извършването на процесните три плащания е останало непогасено задължение към ответника за възнаградителни лихви. Споделил е извода на първоинстанционния съд, направен въз основа на анализа на извънсъдебната кореспонденция между страните след и по повод на извършените плащания, за наличието на погасителен ефект на същите плащания както по отношение на задълженията на ищеца в лева /главница и лихви/, така и по отношение на главниците в евро и щатски долари. В допълнение, апелативният съд е изтъкнал, че с цялото си извънпроцесуално поведение ответникът е поставил ищеца, независимо от проявената от него активност и грижа за водене на търговските му дела, в невъзможност да получи адекватен и конкретен отговор относно това защо извършените плащания не съставляват „пълно“ изпълнение на конкретните задължения. Приел е, че изпълнението в лева на задължения в друга валута, извършено между търговци – български юридически лица, на територията на българската държава и съобразно действащия обективен правов ред, не съставлява даване вместо изпълнение. Изложил е съображения, че е осъществен фактическият състав на разпоредбата на чл.289 от ТЗ. По отношение на намерението за увреждане решаващият съд е изтъкнал, че е достатъчно от цялостното поведение на търговеца да може да се направи извод, изключващ добросъвестността му, както и възможността именно чрез упражняването на конкретно право въз основа на търговска сделка да защитава свое, признато му от обективния правен ред, право, било то и в ущърб на насрещната страна по търговската сделка. Позовавайки се на разпоредбата на чл.25, ал.2 от ЗБНБ, решаващият състав е приел, че длъжникът винаги може да изпълни в лева задължение, определено в чуждестранна валута. Изложил е съображения, че когато кредиторът претендира присъждане на уговорената във валута сума в български лева към деня и мястото на плащането, той не претендира нещо различно от уговореното, нито нещо различно от това, което реално ще получи при доброволното или принудителното изпълнение на задължението във валута от длъжника – български лева, съставляващи равностойност на вземането по курса на валутата в деня и мястото на плащането. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че при изпълнение в лева не е налице даване вместо изпълнение, като изпълнението е редовно и с погасителен за задължението ефект. Приел е, че този погасителен ефект обхваща и дължимите от „Дунарит“ АД възнаградителни лихви, при това със или без съгласие на ответника и при превалутиране по използвания от ищеца валутен курс, предвид възпрепятстването на ищеца именно от ответника да получи точен и аргументиран отговор за действителния размер на лихвения дълг. Съобразил е и извършеното от ищеца в хода на производството плащане на сумата от 34 489,68 лв., ведно с лихва върху същата от датата на плащането – 31.08.2017г. до 22.06.2018г., включително.
По отношение на въззивната жалба на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД решаващият състав е приел, че същата е недопустима. По въпроса за интереса на ответника от констатиране от съда на евентуалната недопустимост на първоинстанционното решение е изтъкнал, че по недопустимостта и при обжалван в цялост акт от противната страна, за която същият е неблагоприятен, дължи произнасяне служебно, на основание чл.269, изр.1, предл.2 от ГПК. Изтъкнал е още, че поначало е недопустима жалбата на ответник срещу първоинстанционно решение, с което предявеният против него иск е изцяло отхвърлен, а необжалваемостта само на мотивите на съдебните решения е установена по задължителен за съдилищата начин със задължителната практика на ВКС още през 2001г.
По подадената касационна жалба:
Касационният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд в случая, когато не потвърждава решението на първата инстанция, а го отменя и постановява друго решение с различен резултат?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, когато по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, да обсъди доводите на другата страна /въззиваемата страна/ и да им даде отговор в мотивите на своя акт?; 3/ Когато въззивният съд служебно прилага за пръв път определена императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд и невключена в доклада /в случая чл.289 от ТЗ/, длъжен ли е да уведоми страните, че е констатирал обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на тази норма /т.е. да ги уведоми, че я счита за относима към предмета на делото/, да даде на страните указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях, както и да даде на страните възможност да изложат доводи във връзка с констатираните от съда обстоятелства и във връзка с прилагането на нормата?; 4/ При направено в отговора на въззивната жалба оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия, които са пропуснали да извършат поради порочността на доклада и дадените с него указания?; 5/ Плащането в български левове на парично задължение, произтичащо от договор, което е уговорено и дължимо в чужда валута, представлява ли даване вместо изпълнение и съответно, за да има същото погасителен ефект, нужно ли е съгласието на кредитора?; 6/ Следва ли да се квалифицира като злоупотреба с право по чл.289 от ТЗ поведението на кредитор, който не се съгласява да приеме, че извършеното от длъжника плащане на сума в български лева има погасителен ефект спрямо договорно парично задължение, платимо във валута, въз основа на това, че кредиторът не прави опит да връща обратно получената сума в български левове и не я осчетоводява за погасяване на дълга, и има ли значение в тази насока обстоятелството, че кредиторът не е заявил веднага причините, поради които счита, че задължението не е погасено? Намерението за увреждане като елемент от злоупотребата с право по чл.289 от ТЗ от конкретни обективно съществуващи обстоятелства ли се обуславя или е абстрактна категория, равнозначна на преценката на съда за липса на добросъвестност? Поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по посочените въпроси, като по първи въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 292/17.12.2018г. по гр.д. №2250/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 271/08.02.2017г. по гр.д. № 1368/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 345/08.03.2018г. по т.д. № 53531/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 261/10.02.2020г. по гр.д. № 758/2019г. на ВКС, III г.о., решение № 22/29.06.2017г. по гр.д. № 2113/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 436/01.12.2015г. по гр.д. № 2666/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение №187/07.07.2016г. по гр.д. № 1332/2015г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос – с решение № 156/30.10.2017г. по гр.д. № 5111/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 228/01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 214/25.10.2016г. по гр.д. № 2345/2016г. на ВКС, I г.о., решение №101/03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на ВКС, I т.о. и решение №58/29.05.2018г. по гр.д. № 2300/2017г. на ВКС, II г.о.; по трети въпрос – с т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 145/01.12.2017г. по т.д. № 2587/2016г. на ВКС, I т.о., решение № 97/11.06.2019г. по гр.д. № 2967/2018г. на ВКС, I г.о. и решение № 18/28.01.2019г. по гр.д. № 978/2018г. на ВКС, I г.о.; по четвърти въпрос – с т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 253/07.08.2018г. по т.д. № 2382/2017г. на ВКС, II т.о.; по пети въпрос – с Тълкувателно решение №4/29.04.2015г. по тълк. д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС; по шести въпрос – с решение №138/08.11.2013г. по т.д. №103/2012г. на ВКС, I т.о., Тълкувателно решение №67/1985г. на ОСГК на ВС, решение №194/01.02.2018г. по т.д. № 84/2017г. на ВКС, II т.о. и решение №17/21.04.2011г. по т.д. № 213/2010г. на ВКС, II т.о. По трети, пети и шести въпроси счита, че е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Позовава се също и на предпоставките по 280, ал.2, предл.2 и предл.3 от ГПК, като излага съображения за недопустимост, съответно за очевидна неправилност на въззивното решение.
Неоснователни са доводите за достъп до касация на основание чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК поради вероятна недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС №1/1985г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай въззивното решение на Софийски апелативен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.
Неоснователни са доводите на касатора, че е недопустимо предявяването на частичен отрицателен установителен иск. Според касатора уважаването на отрицателния установителен иск се приравнява на отхвърляне на положителен установителен иск, поради което защитата, която ищецът би получил при уважаването на частичен отрицателен установителен иск би била същата като при предявяване на отрицателен установителен иск за целия размер на вземането. Тази теза не отчита особеностите на производствата по частични искове.
При решение, с което се уважава частичен отрицателен установителен иск, диспозитивът не разпростира действие за непредявената част, защото отричането на част от задължението, не налага извод за съществуването или несъществуването на останалата част от него. Възможно е частичният отрицателен установителен иск да бъде уважен както в хипотеза когато цялото задължение изобщо не е възникнало валидно, така и когато е погасена само част от задължението, която е въведена като предмет на производството. При отхвърляне на частичния отрицателен иск обаче силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив разпростира действието си и за непредявената част, защото това означава, че цялото оспорвано от ищеца вземане съществува в пълен размер. Именно поради това са неоснователни доводите в касационната жалба, че с обжалваното въззивно решение се формира СПН относно пълния размер на вземанията за лихва върху главниците от 22 176 000 евро и 1 774 724,39 щатски долара, начислена съобразно споразумение от 30.11.2015г. Липсва такова произнасяне и в диспозитива на решението.
Неоснователни са и доводите на касатора за недопустимост на иска, поради извършено едновременно изменение на неговото основание и размер и то въз основа на факти, настъпили след предявяване на иска. Относно разграничението между хипотезите на отстраняване на нередовностите на исковата молба и изменение на иска, е формирана практика с Решение № 52 от 14.05.2021г. по гр. д. № 4923/2019г. на ВКС, ГК, IV г. о., която настоящият състав изцяло споделя. В същото е прието, че когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има несъответствие между тях и петитума на молбата, съгласно разпоредбите на чл.129 от ГПК съдът служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Ищецът може и сам (без да са му дадени указания от съда) да уточни и поясни исковата си молба. Съгласно чл.129, ал. 5 от ГПК , поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й. Когато исковата молба е останала нередовна (включително пред въззивната инстанция) поради това, че изложените в нея (а и в последващи я молби-уточнения) обстоятелства, съставляващи основание на иска (или на обективно съединени искове), са неясно, непълно и/или противоречиво изложени, или е налице несъответствие между тях и искането (петитума) към съда, то предприетото от ищеца (по негова инициатива или по указание на съда по реда на чл.129 от ГПК ) уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска (исковете) по смисъла на чл.214, ал.1 от ГПК , и посочените там изисквания не важат в тези случаи. Това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна (включително – вече поправена) искова молба, т. е. – когато обстоятелствата, съставляващи основанията на иска (исковете), както и самото искане към съда, са вече ясно, пълно и непротиворечиво очертани (в този смисъл и решение №162/02.02.2017г. по гр. дело №2357/2015г. на ВКС, II г. о., решение №476/12г. от 26.06.2013г. по гр. дело №1515/2011г. на ВКС, IV г. о.). И в тези случаи обаче, ако наред с уточняването на неясните, непълни и/или противоречиви обстоятелства, ищецът посочи и други факти, които нямат никакво отношение към уточнението (поправянето на исковата молба), а съставляват ново основание, то ще е налице изменение на иска, което следва да отговаря на посочените по-горе изисквания по чл. 210, ал.1 и чл.214, ал.1, изр.1 от ГПК (в този смисъл – също т.4 от ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и т.5 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС).
В настоящата хипотеза исковата молба, по която е образувано производството, е нередовна, тъй като в нея не е посочен размер на предявените искове, а е въведено общо твърдение, че ищецът не дължи каквито и да е суми на ответника по договор за прехвърляне на вземания от 25.08.2017г. Съответно предприетите от ищеца по указания на съда по реда на чл.129 от ГПК уточнения на исковата молба с молби от 16.10.2017г. и 18.06.2018г., не съставляват изменение на иска (исковете) по смисъла на чл.214, ал.1 от ГПК и изискванията на тази разпоредба не намират приложение в случая.
Първите четири въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и прилагането на разпоредбата на чл.272 от ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставените от касатора въпроси относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице и задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.
При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира, защо оплакването в жалбата е неоснователно, респ. защо събраните пред втората инстанция доказателства не променят крайния изход на спора (чл.272 от ГПК). Дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 от ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 от ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи В тази насока е трайната и задължителна съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело №823/2010г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело №862/2011г. на ІV г. о. на ВКС, решение №127/05.04.2011г. по гр. д. №1321/2009г. на ІV г. о. на ВКС и решение №554/08.02.2012г. по гр. д. №1163/2010г. на ІV г. о. на ВКС, както и в цитираните от касатора решения постановени по реда на чл. 290 от ГПК, която се споделя изцяло и от настоящия състав на ВКС.
При постановяване на решението си, въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Извършеното препращане към мотивите на първоинстанционния съд при преценка за неправилност на решението му, макар и да съставлява нарушение на чл.272 от ГПК, не се е отразило на изхода на производството. Съдът е препратил само към фактическите констатации на първата инстанция, но наред с извършеното препращане самостоятелно е обсъждал установените по делото факти и тяхното правно значение, като по този начин е отговорил на оплакванията и доводите във въззивната жалба и отговора на същата. Поради това допускането на касационно обжалване по първите два поставени процесуалноправни въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, не би обусловило различен изход на спора и съответно те не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация.
Третият въпрос не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото не съответства на данните по делото и съответно не се явява обуславящ за изхода на производството. Въпросът е свързан с довода на касатора, че въззивният съд служебно е приложил за пръв път определена императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд и невключена в доклада /в случая чл.289 от ТЗ/. Този довод е несъстоятелен, доколкото първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл.289 от ТЗ, а самият касатор е изложил подробни правни аргументи по приложението на разпоредбата в подадения от него отговор на въззивната жалба, с оглед на което за въззивния съд не е възникнало задължение да уведоми страните, че намира за приложима към спора същата разпоредба и да им дава указания в тази насока.
Четвъртият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд да направи нов доклад и разпределение на доказателствената тежест, също не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. В случая във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за процесуални нарушения във връзка с доклада, а за необоснованост на изводите, направени от съда въз основа на събраните доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. Оплаквания относно доклада по чл.146 от ГПК се съдържат в подадения от касатора отговор на въззивната жалба, като те са израз на разбирането на касатора, че при всяко изменение на иска съдът дължи нов доклад. Такова задължение на съда обаче не възниква в случаите, когато извършеното изменение касае само размера на предявения иск и не се отнася до неговото основание, съответно няма промяна в заявените правопораждащи факти, която да обуслови необходимост от ново разпределение на доказателствената тежест. Именно такава е и настоящата хипотеза, в която след извършения от първоинстанционния съд доклад е подадена молба от 18.06.2018г., с която е изменен размерът на предявените искове и е уточнено, че същите са предявени като частични, но не са въведени никакви нови фактически твърдения, свързани с основанието на исковете. Първото уточнение на предявения иск с молба от 16.10.2017г. е извършено преди първото съдебно заседание и съответно е съобразено при изготвения от съда доклад по чл.146 от ГПК. Въззивният съд е взел предвид оплакванията в отговора на въззивната жалба, като в решението си изрично е изразил становище относно допустимостта на извършените уточнения на исковата молба и липса на извършено едновременно изменение на основанието и петитума на исковете. При тези изводи за въззивния съд, който не е установил нарушение при изготвения от съда доклад по чл.146 от ГПК, не е възникнало задължение за служебно събиране на доказателства, нито за даване на указания на страните във връзка с разпределението на тежестта на доказване. Поради изложеното следва да се приеме, че и по този въпрос въззивният съд не е допуснал отклонения от задължителните указания, дадени с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС.
Въпросът дали плащането в български левове на парично задължение, уговорено и дължимо в чужда валута, представлява даване вместо изпълнение, също не изпълнява изискването за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Даденото от съда разрешение на този въпрос не се явява единствено обуславящо за извода на въззивния съд относно погасителния ефект на извършеното от ищеца плащане в български левове. Действително съдът е изтъкнал, че при изпълнение в лева на парично задължение, уговорено в чужда валута не е налице даване вместо изпълнение, а изпълнението по принцип е редовно. В случая обаче водещият мотив на съда да приеме, че изпълнението в различна валута от уговорената по договора за цесия е породило погасителен ефект, е извънпроцесуалното поведение на касатора - кредитор, който не е изразил изрично и ясно позиция относно полученото плащане в лева, съответно не е изявил намерение за връщането му като получено без основание. С оглед на това поведение в момента на изпълнението, както и в хода на производството, съдът е приел,че се касае за злоупотреба с право, като касаторът упражнява правото си да получи плащане в конкретната валута, в която вземането му е уговорено, единствено с цел да увреди ищеца – длъжник.
Въпросът под №6 в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, касае проверката на правилността на въззивното решение. Отговорът на същия е относим към преценка на конкретни факти и доказателства, свързани с разкриването на действителните отношения между страните. Изводите на съда по този въпрос не са обусловени само от тълкуване на разпоредбата на чл.289 от ТЗ, а се основават на преценка на извършените от страните действия, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за случая.
По подадената частна жалба:
Съгласно трайната практика на ВКС правото на обжалване предпоставя интерес от обжалването, който е налице, когато решението е неизгодно за обжалващата страна. В настоящия случай решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск е обжалвано от ответника. С оглед изхода на спора обжалваното първоинстанционно решение е в полза на страната, от името на която е подадена въззивната жалба, поради което за тази страна не е налице интерес от обжалването му. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че интерес от обжалването е налице с оглед изложените в решението решаващи мотиви. В т.18 от ТР №1 от 4.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право.
Предвид изложеното частната жалба на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД срещу частта от въззивното решение, с която е оставена без разглеждане подадената от дружеството въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и е прекратено производството по жалбата, се явява неоснователна.
На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №143/14.01.2020г. по т.д. №1941/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 143/14.01.2020г. по т.д. № 1941/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от „Държавна консолидационна компания“ ЕАД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и е прекратено производството по жалбата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.