Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3288/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Ц. К., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адвокати Я. и Б. срещу решение № 374/15.02.2019 г. по гр. д. № 1649/2017 г. на Апелативен съд – София, 10-ти граждански състав.
От ответниците по жалба Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, комисията), чрез процесуален представител М. Т., ст. инспектор – юрист в ТД - София на комисията, е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Останалите ответници не са подали отговор
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е потвърдено решение № 216 от 22.04.2016 г. по гр. д. № 800/2012 г. по описа на Окръжен съд - София, ГК, втори състав в частта му, с която се отнемат в полза на Държавата парични суми от касатора по искове с правно основание чл. 28, ал. 1 , във вр с чл. 4, ал. 1 и във вр. с чл. 4, ал. 2 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД) – отм., както следва:
- по иск с правно основание чл. 28, ал. 1, във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.):
1. сума в размер на 10 000 лева, постъпила по разплащателна сметка в лева с посочен номер на банкова сметка, открита на 07.09.2005 г. и закрита на 16.01.2009 г. в „Първа инвестиционна банка“ АД с титуляр касатора К.;
2. суми в размер на 20 974. 84 евро с левова равностойност от 41 023. 22 лева, установени по разплащателна сметка (кредитна карта) в евро с посочен номер на банкова сметка, открита на 11.12.2006 г. и закрита на 16.01.2009 г. в „Първа инвестиционна банка“ АД с титуляр касатора К.;
3. наличните суми по долупосочените банкови сметки, открити в „Банка ДСК“ ЕАД с титуляр Ц. Ц. К., а именно: безсрочен влог № 18174839, открит на 17.02.2010 г. в клон П., РЦ София - Запад; безсрочен влог № 17321397516008, открит на 07.06.2002 г. във ФЦ клон 3, РЦ София - Запад, едномесечен срочен влог № 16140301278002, открит на 08.11.1999 г. в клон П., РЦ София - Запад;
4. сума в размер на 1 320 лева, установена по картова сметка в лева с посочен IBAN на банкова сметка, открита на 22.04.2009 г. в ТБ „И.“ АД - клон „София Р.“, с титуляр Ц. Ц. К..
- по иск с правно основание чл. 28, ал. 1 , във вр. с чл. 4, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.):
1. сумата от 161 720 лева от продажбата на следния недвижим имот: празно неурегулирано дворно място, цялото с площ 4 625 (четири хиляди шестстотин двадесет и пет) квадратни метра, съставляващо имот пл. № 1337 (хиляда триста тридесет и седем), нанесен в кадастрален лист 640.644, заснет през 1993 г., по неодобрен кадастрален план на [населено място], местност „В. – Х.“, при съседи: градска ливада, П. С., Т. И., наследници на Б. К.;
2. сумата от 397 980 лева от продажбата на следния недвижим имот: парцел ... (...) в[жк]по регулационния план на землището на[жк], [населено място], [община], Пловдивска област, целият застроен и незастроен с площ от 3 228 кв. м. (три хиляди двеста двадесет и осем) квадратни метра, с припадащите се идеални части от пътни връзки и друго ниско строителство, ведно с построените в имота сгради: стопанска постройка - производствен обект с разгърната застроена площ от 788 кв. м. и стопанска постройка - производствен обект с разгърната застроена площ от 60 кв. м., при граници и съседи за целия имот: на север-път, на изток-път, на юг-път № 19, на запад-парцел 22-свободна площ земеделска земя;
3. сумата от 86 630 лева от продажбата на следния недвижим имот: дворно място с площ от 2 200 (две хиляди и двеста) квадратни метра, съставляващо парцел ... (...) в квартал ... (...) по плана на [населено място], С. област, заедно с построената върху него масивна сграда „столова“, на един етаж, със застроена площ от 491 (четиристотин деветдесет и един) квадратни метра и частичен сутерен със застроена площ от 136 (сто тридесет и шест) квадратни метра, находящ се под нея, състоящ се от столова, кухня, сервизни помещения, три броя миялни помещения, две канцеларии, склад и мазе, при съседи: от север парцел ... и вътрешен път-тупик, от изток - вътрешен път-тупик, от юг [улица], от запад-парцел ...-стопанска за сграда;
4. сумата от 92 800 лева от продажбата на следния недвижим имот, а именно: целият първи етаж, (по нова номерация-втори етаж), със застроена площ на етажа от 301 (триста и един) квадратни метра, заедно с принадлежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при съседи на етажа: от север-жилищен блок № 38, от изток - [улица], от юг - [улица], от запад - тупик, и част от втори етаж (по нова номерация - трети етаж), със застроена площ на етажа от 1ЗЗ (сто тридесет и три) квадратни метра, която част включва югоизточната стая и разположените до нея 4 (четири) източни стаи, заедно с принадлежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при съседи на реалната част от етажа: от север-жилищен блок № 38, от изток- [улица]., от юг- [улица], от запад-вътрешен коридор на сградата, които цял етаж и част от етаж са разположени в административната сграда, на два етажа, цялата с разгърната застроена площ от 491 (четиристотин деветдесет и един) квадратни метра, и частичен сутерен със застроена площ от 108 (сто и осем) квадратни метра, находяща се в [населено място], [улица], построена в дворно място, съставляващо имот пл. № 1 198 (хиляда сто деветдесет и осем), в квартал 88 (осемдесет и осем) по регулационния план на [населено място], Софийска област;
5. сумата от 307 000 лева от продажбата на следния недвижим имот: неурегулирано място, с площ по нотариален акт от 3 000 (три хиляди) квадратни метра, а по скица от 3 532 (три хиляди петстотин тридесет и два) квадратни метра, без доказателства за разликата, находящо се в землището на [населено място], С. област, съставляващо имот № 42 (четиридесет и две), от масив № 24 (двадесет и четири), в землището на същия град, ведно с построените в имота сгради: бензиностанция, на един етаж с шест бензиноколонки, с разгърната застроена площ от 88 (осемдесет и осем) квадратни метра, състояща се от работно помещение, каса, магазин за авточасти и пособия, склад, две тоалетни; ресторант с кафене на един етаж, с разгърната застроена площ от 150 (сто петдесет) квадратни метра, състоящ се от зала, кухня, складови и сервизни помещения; сервиз, на един етаж, с разгърната застроена площ от 44 (четиридесет и четири) квадратни метра, състоящ се от хале с подемник и два бокса, при съседи на мястото по нотариален акт: С. Т., наследници на А. П., И. К., Д. Ш. и С. шосе.
Въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение - № 11/22.02.2017 г. по гр. д. № 800/2012 г. на ОС – София, постановено в производство по чл. 247 ГПК, за отхвърляне на предявените от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, понастоящем КПКОНПИ) искове против С. Й. С. и „Виктория приват“ ЕООД – гр. София за обявяване недействителността по отношение на държавата на четири сделки с недвижими имоти, извършени от Ц. К. в полза на посочените лица и отнемане на същите в полза на държавата, не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивната инстанция е постановила обжалвания правен резултат като е приела на първо място, че предявените искове са допустими, както и обжалваното пред нея решение на първостепенния съд, а направеното в тази насока оплакване в жалбата на ответника е неоснователно. Изтъкнато е, че то се основава на факти (че мотивираното искане, по което е образувано първоинстанционното дело, е заведено в съда преди окончателното приключване на НОХД № 2834/2011 г. на Софийски градски съд (СГС), което по време на настоящия процес е приключило с оправдателна за проверяваното лице К. присъда и обстоятелството, че той е реабилитиран с протоколно определение по ЧНД № 405/2008 г. на Окръжен съд - София, влязло в сила на 20.09.2008 г. за извършените от него престъпления, за които е признат за виновен с присъда № 3/09.02.2000 г. по НОХД № 296/1999 г. на Окръжен съд – София), които според решаващият състав на апелативния съд са относими към основателността на претенцията, но не и към допустимостта й. В тази насока е изразено разбиране, че наличието на влязла в сила присъда, доказваща осъждане на лицето за престъпление от кръга на посочените в чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.), е елемент на фактическия състав на иска по чл. 28, ал. 1 от закона и рефлектира върху неговата основателност. Според въззивния съд в случая т. н. първа фаза на производството, вкл. извършване на проверка от административния орган, действително е била инициирана по повод образуваното досъдебно производство ЗМ № 752/2009 г. по описа на СДВР срещу касатора за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 , вр. с ал. 1 , вр. с чл.213а, ал. 3, т. 2 , вр. с ал. 2, т.4 , вр. с ал. 1, предл. 2 , алтернатива 1, вр. с чл. 26, ал. 1 , вр. с чл.20, ал. 4 НК , чл. 339, ал. 2, предл. 1, алтернатива 1 НК , което е приключило с оправдателна присъда, постановена по НОХД № 2834/2011 г. на СГС, влязла в сила на 07.02.2014 г. Прието е обаче, че в хода на първата фаза на настоящото производство комисията е отчела този факт и производството е продължило при съобразяване на влязлата в сила осъдителна присъда по НОХД № 296/1999 г. на Окръжен съд – София, с която ответникът К. е признат за виновен в извършване на деяния от кръга по чл. 3, ал. 1 от закона – по чл. 213а и чл. 214 НК. Формиран е извод, че така протеклото хронологично развитие на първата фаза на производството не води до недопустимост на предявените искове и на постановеното по тях съдебно решение. На второ място, по съществото на спора са изложени съображения, че за да бъде успешно преведен искът по чл.28, ал. 1 , във вр. с чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) следва да бъде изпълнен фактически състав, включващ кумулативно три предпоставки: 1/лицето да е осъдено за престъпление от кръга на посочените в чл. 3, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.); 2/ да съществува връзка между престъпната дейност и придобиването на имуществото и 3/ придобитото и/или отчуждено имущество през проверявания период да е на значителна стойност. В случая е установено, че тези три кумулативно закрепени предпоставки са налице. Посочено е, че понятието „значителна стойност“ на отнеманото имущество е дефинирано в разпоредбата на § 1, т. 2 ДР на ЗОПДИППД (отм.), според която това е стойност над 60 000 лв. Развити са съображения, че съгласно задължителната съдебна практика оценката на стойността на имуществото се извършва по пазарна цена към датата на придобиването му, трансформирана през съответния размер на минималната работна заплата за периода. Съдът е кредитирал заключенията и на трите допуснати, и изслушани в първоинстанционното производство съдебно - счетоводни експертизи, като е установил, че те несъмнено сочат на недостиг на средства за придобиване на процесното имущество от касатора К.. Инстанцията по същество е приела, че липсва изискване за наличие на отрицателен баланс като предпоставка за успешното провеждане на иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.). Необходимо е единствено при съпоставка на доходите и разходите на проверяваното лице да може да се направи достатъчно обоснован извод, подкрепящ или отхвърлящ презумпцията на чл. 4, ал. 1 от закона. В обжалваното решение е изложен довод, че данните от всички събрани по делото доказателства, включително и заключенията на съдебно - счетоводните експертизи, не оборват презумпцията по чл. 4, ал. 1 от закона, доколкото липсват ангажирани доказателства, установяващи надлежен законен източник на средства, достатъчни за придобиване на процесното имущество и за осигуряване на съответния стандарт на живот на жалбоподателя и родствениците му за проверявания период. Установено е да е осъществена, противно на тезата на ответника К. и следващата предпоставка от посочения по-горе фактически състав, а именно престъпленията, за които той е осъден, попадат сред кръга на изчерпателно изброените в чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.). Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на касатора за отсъствие на въпросната предпоставка, основаващо се на постановена реабилитация. В тази връзка са изложени мотиви, че реабилитацията заличава осъждането и отменя за бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното - арг. чл. 85 НК . Посочено е, че реабилитацията е наказателно-правен институт, уреден в НК и има действие досежно статуса на лицето като осъждано или неосъждано само занапред. Реабилитацията няма обратно действие и не заличава извършените от лицето престъпления, а само възстановява статуса на лицето на неосъждано в обществото и в правния мир. Фактът на извършване на престъпленията от лицето, установен с влязла в сила присъда и произлезлите от тези престъпления отношения не се заличават, а само губят своята гражданственост и обществена оценка. Извършеното престъпление не губи значението си досежно т. н. извъннаказателни последици, уредени в други нормативни актове, различни от НК. В този смисъл извършените престъпления продължават да са предпоставка за провеждане на иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), ако тези престъпления попадат в кръга на нормата на чл. 3, ал. 1 от този закон . Второинстанционният съд е обсъдил и релевираното от защитата на ответника К. възражение за липса на връзка между придобитото имущество на „значителна стойност“ и конкретната престъпна дейност, за която е осъден. Същото е намерено за неоснователно и недоказано. При позоваване на установената съдебна практика съдът е мотивирал извод, че за да се приеме наличие на такава релевантна връзка (между осъществяваната престъпна дейност и придобитото имущество) е достатъчно тя да може основателно да се предположи, изхождайки от две обстоятелства– 1/ характера на престъпната дейност и 2/ невъзможността да бъде доказан законен източник на средствата, с които е придобито отнеманото имущество. Достатъчно е дори да са събрани данни само за косвена връзка между осъществяваната престъпна дейност и придобитото имущество, за да се приеме наличието на тази предпоставка от релевантния фактически състав. Според състава на апелативния съд такава връзка в случая е установено да съществува, предвид характера на престъпната дейност на касатора – същият е осъден за престъпления по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2, т. 4, вр. с ал. 1, предл. 2, алт. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 4 НК, чл. 339, ал. 2, предл. 1, алт. 1 НК (изнудване с цел материална облага). В обжалваното въззивно решение е прието, че престъпленията, за които е осъден ответника Ц. К. са свързани с придобиването на значителна материална облага, доколкото при изнудването заплашването може да застрашава, както с непосредствено деяние, така и с предстоящо такова. Изтъкнато е също, че не е задължително или необходимо конкретната дейност, която е предмет на престъплението, да е и източник на средствата, с които са придобити процесните имущества, за да се обоснове връзка между престъплението и придобитото имущество (Решение № 231 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 848/2011 г., ВКС, ІV г. о.). Развити са доводи, че преценката за съществуването на връзка между придобиването на едно имущество и осъществяваната престъпна дейност е всякога конкретна, като се изхожда и от обстоятелството, установява ли се законен източник за придобиване на съответното имущество (ТР № 7/30.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2013 г., ОСГК). Предвид характера на престъпната дейност, вкл. и извършването на същата за продължителен период от време, и обстоятелствата, обуславящи връзката между извършваната престъпна дейност и придобитото имущество, въззивният съд е намерил, че може да се направи обосновано предположение за съществуването на връзка между придобитото от ответника Ц. К. и респ. отчуждено имущество, и извършваната от него престъпна дейност. Съобразно правилата на логиката и науката (ползвайки знанията на специалисти-вещи лица) е направен несъмнения извод за наличието на връзка между всички, придобити имущества и получените доходи в резултат на осъществената престъпна дейност. За неоснователно е намерено и оплакването във въззивната жалба на ответника Ц. К., че първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че в проверявания период лицето е разполагало със законен източник на доходи, послужили за придобиване на процесното имущество. Втората инстанция се е позовала на заключенията на приетите по делото от първостепенния (окръжен) съд счетоводни експертизи, сочещи на липса на законен източник на средства у ответника Ц. К. за придобиване на цялото описано недвижимо имущество в проверявания период, което е и предмет на атакуване от страната. Изводът е основан на установената от вещите лица разлика между приходите и разходите на ответника за проверявания период, както и въз основа на приетите от съда корекции, предвид недоказаността на определени приходи. Според въззивния съд дори да се приеме, че за проверявания период ответникът е реализирал доход в размер, по-голям от извършените разходи т. е. да се възприеме по-благоприятното за ответника допълнително заключение на втората единична ССЕ, както е поискано във въззивната жалба, липсва основание за категоричен и несъмнен извод, че този доход има изцяло законен произход. Не са кредитирани показанията на свидетеля С. сочещи, че източник на доходи за проверяваното лице е заемно правоотношение, поради тяхната недопустимост (доколкото установяват договор на стойност по-голяма от 5 000 лв.), както и представените писмени бележки за дарени средства от сватба и кръщаване, доколкото са частни писмени документи без достоверна дата, поради което са непротивопоставими на трети лица. Освен това, при таза явените твърдения е прието, че въпросните средства биха облагодетелствали не проверяваното лице, а неговия син В. – Д.. Установено е също, че процесните имущества са закупувани от лицето през целия проверяван период, поради което е изтъкнато, че не може да се направи извод относно влагането на законен доход за целия период в кое и да е от имуществата. Съдът е ценил и събраните доказателства относно действителната пазарна цена на придобитото за проверявания период имущество, чието отнемане се претендира като е съобразил, че стойността на отнеманото имущество се определя по средни пазарни цени към датата на придобиване, вкл. и досежно придобиването, съответно отчуждаването на недвижими имоти. Посочената в нотариалните актове покупно-продажна цена на имотите е непротивопоставима на Държавата, чрез нейния процесуален субституент (комисията) и не установява с обвързваща я сила стойността на продавания имот (Решение № 471/06.07.2010 г. по гр. д. № 641/2009 г., ВКС, ІІІ г.о.).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд по делото и чието съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд в съответствие с постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:
1. „Допустимо ли е исково производство в хипотеза, при която предварителната проверка на комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност се извършва по повод на започнало наказателно преследване срещу проверяваното лице за конкретно престъпление от кръга на посочените в закона, но в хода на нейното провеждане се установи наличие на влязла в сила в предходен момент осъдителна присъда срещу лицето за друго престъпно деяние от изброените в закона, която единствено определя вършената дейност като престъпление, в обосновано предположение с която е придобито имущество на значителна стойност?“ Какви тогава са сроковете за извършването й, как се определя проверявания период и в какъв срок се внася в съда мотивираното искане за отнемане.
Твърди се, че по този въпрос въззивният съд е приел, че исковото производство е допустимо, без да посочи основанията за това правно разрешение и доказателствата, които го обосновават, както и фактите, въз основа на които е достигнал до извод за извършване на проверката в установените от закона срокове и за правилно определяне на проверявания период. Поддържа се отклонение от практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, изразена в ТР № 7/30.06.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ВКС, ОСГК, както и в Решение № 53/2013 г. по гр. д. № 1324/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 212/2013 г. по гр. д. № 775/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 125/2015 г. по гр. д. № 1397/2014 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 448/2016 г. по гр. д. № 3232/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 607/2010 г. по гр. д. № 1116/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 160/2012 г. по гр. д. № 787/2011 г. на ВКС, III г.о. Касаторът счита, че проверката следва да бъде насочена към установяване на конкретно придобито имущество във връзка с конкретна престъпна дейност, а не произволно и не след извършване на престъплението, за което проверяваното лице е осъдено. Сочи се и противоречие с ТР № 1/14.09.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ВКС, ОСГТК, според което началният момент, от който започва да тече срокът за предявяване на искането по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) след допускане на обезпечителните мерки по чл. 3, ал. 1, във вр. с чл. 22, ал. 2 от закона и чл. 390, ал. 2 ГПК, е влизане в сила на осъдителната присъда по наказателното производство. Излага се довод, че в случай, че мотивираното искане за отнемане е във връзка с осъдителната присъда от 2001 г., то тя далеч предхожда във времето искането за обезпечителни мерки.
2. „Следва ли гражданския съд в производство по искане за отнемане, по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) да извършва косвен съдебен контрол върху административните актове на комисията, постановени в първата фаза (производството пред комисията във връзка с проведената проверка, нейният срок и период на установяване на незаконно придобито имущество) и да изложи мотиви за законосъобразността на тези актове?“
По въпроса се поддържа противоречие с Решение № 2/2013 г. по к. дело № 1/2013 г. на Конституционния съд на РБ, доколкото в мотивите му е прието, че съдебният контрол за законност по смисъла на чл. 120 КРБ може да се осъществява от гражданския съд. Твърди се, че в случая такъв не е упражнен – нито от първата, нито от въззивната инстанция, макар защитата на ответника Ц. К. да е направила довод за незаконосъобразност на актовете на комисията (по сезиране, проверка и срокове за извършването й, вкл. и относно определяне на проверявания период) в отговора на исковата молба. Според страната липсват изложени съображения от въззивния съд по тези своевременно наведени защитни доводи.
Заявено е и противоречие с разясненията на цитираното вече ТР № 7/2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ВКС, ОСГК, доколкото в случая апелативният съд е възприел недопустимо разширително тълкуване на проведената срещу касатора проверка и нейните последици с оглед правомерното упражняване от държавата, чрез комисията, на правото по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.). Аргументира се и тезата, че в случая липсва наличие на връзка между престъпната дейност и придобитото имущество, за да бъде то отнето в полза на държавата – 1/ тъй като по обвинението за извършено престъпление през 2009 г. липсва осъдителна присъда спрямо проверяваното лице К. и 2/ за престъплението, за което е осъден през 2001 г. липсва съвпадение на проверявания период с този по чл. 11 ЗОПДИППД (отм.) от една страна, а от друга – имотите, чието отнемане се иска са придобити от лицето след 2005 г., докато осъдителната присъда спрямо него е влязла в сила още през 2001 г.
3. „Фактът на настъпила реабилитация спрямо предходно осъждане на проверяваното лице представлява ли процесуална пречка за разглеждане на искането по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) и рефлектира ли върху неговата допустимост?“
Касаторът сочи, че по този въпрос въззивното решение се отклонява от Решение № 209/26.07.2011 г. по гр. д. № 1462/2010 г. на ВКС, III г.о.
4. „Има ли правомощие въззивния съд да дава указания на първоинстанционния съд за допълване на решението му по реда на чл. 250 ГПК?“
По въпроса се обосновава противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 405/2012 г. по гр. д. № 1740/2011 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 222/2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на ВКС, III г.о., Решение № 168/2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 335/2012 г. по гр. д. № 262/2012 г. на ВКС, III г.о., според която при констатирани непълноти на първоинстанционното решение въззивният съд може да върне делото за поправка на очевидна (явна) фактическа грешка, но не и за допълване на същото. Сочи се, че в случая с определение № 328/31.01.2017 г. апелативният съд е процедирал в отклонение с цитираната съдебна практика, като е върнал делото на първостепенния съд за допълване на решението му, след като е приел, че в него липсва произнасяне по цялото искане на ищеца.
5. „Следвало ли въззивният съд, при констатирана липса на произнасяне от първоинстанционния съд по част от предявените искове да обезсили решението и да прекрати производството пред себе си?“
Според страната, като е приел противното второинстанционният съд е постановил недопустимо решение в разрез със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 598/2010 г. по гр. д. № 1705/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 281/2012 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, II г.о., Решение № 361/2012 г. по гр. д. № 1626/2011 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 35/2011 г.по гр. д. № 1720/2009 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 164/2015 г. по гр. д. № 5934/2014 г. на ВКС, IV г.о.
Така поставените въпроси се обосновават за разглеждане в приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Жалбоподателят поддържа като основание за достъп до касация и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение. Искането в тази част се обосновава с доводи, че като е приел в случая наличието на трансформация на производството второинстанционният съд е заобиколил закона – в частност нормата на чл. 27 ЗОПДИППД (отм.) и е намерил, че сезирането е надлежно, а обжалваното пред него решение – допустимо. Сочи се също, че очевидната неправилност на въззивното решение произтича и от факта, че без искане от страна – т.е. в нарушение на чл. 250 ГПК и без да съобрази пределите на обжалване по въззивната жалба на ищеца (чл. 267 ГПК), апелативният съд е приел, че няма произнасяне по цялото искане на комисията и върнал делото на първостепенния за допълване на решението му.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Първият поставен въпрос е релевантен, защото е обусловил изхода на делото и е свързан с решаващите изводи на въззивния съд по редовността на сезирането. Той обаче не удовлетворява допълнителния селективен критерий, поради липса на соченото противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава. Тази практика не разглежда въпросът за допустимостта на съдебното производство, образувано по мотивираното искане по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) като обусловена от съответствието на последното с данните в уведомлението по чл. 21, ал. 1 от закона за започване на предварителната проверка на административния орган за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. Тя дава правни разрешения относно предпоставките за отнемане на имущество - чл. 3 от закона и в частност относно необходимостта от връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на имуществото, както и относно механизма за определяне на релевантния период във всеки конкретен случай, при спазване на рамките по чл. 11 от същия закон. Затова касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
За пълнота на изложението ще следва да се посочи следното.
Съгласно чл. 28, ал. 1, изречение последно от закона мотивираното искане на комисията има действие на искова молба. Ето защо, за надлежното сезиране на съдилищата с такова искане е необходимо то да отговаря на общите изисквания за редовност на исковата молба и на специалната предпоставка - да е изхождащо от комисията. При изпълнение на тези условия съдебното производство по ЗОПДИППД (отм.) е допустимо. В случая се е твърдяло и е установено, че срещу касатора е започнало наказателно преследване за престъпление по чл. 214 НК – деяние попадащо в приложното поле на чл. 3, ал.1, т. 9 ЗОПДИППД (отм.) и за престъпление по чл. 339 НК - такова по чл. 3, ал. 1, т. 23 ЗОПДИППД (отм.). Това обуславя провеждането срещу него на предвиденото в посочения закон производство за установяване и отнемане в полза на държавата на имущество на значителна стойност, за което може да се направи основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност. Към искането са представени доказателства за наличие на валидно и мотивирано решение на комисията съобразно разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗОПДИППД (отм.) за внасяне в съда на мотивирано искане за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, взето с мнозинство на повече от половината от членовете й и след разглеждане на мотивираното заключение на директора на териториалната дирекция – София. Налице е пълно съответствие между решението на комисията по чл. 13, ал. 1 от закона и внесеното в съда мотивирано искане относно осъществената престъпна деятелност. Изнесени са твърдения и ангажирани доказателства, че са касае за дейност, която е изрично определена в чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и е установена от наказателния съд с влязъл в сила съдебен акт (осъдителна присъда на ОС – София). По отношение на реда и сроковете за провеждане на производството е налице разпоредбата на § 5 от ПЗР на Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (в сила от 19.11.2012 г.). Тя предвижда, че се касае за единно производство и след като същото е започнало при действието на ЗОПДИППД (отм.) продължава при условията и по реда на този закон, независимо в коя фаза се е намирало при влизане в сила на ЗОПДНПИ.
Вторият повдигнат въпрос - така, както е формулиран - не е релевантен и не осъществява общо основание за достъп до касация. Той е зададен хипотетично, изхождайки от становището на страната, че косвен съдебен контрол за законосъобразност върху актовете на администрацията е необходим и следва да се упражнява във всички случаи. Въпрос, изведен от разбирането на касатора за правилността на обжалвания въззивен акт няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Липсата на поставен релевантен въпрос, сама по себе си, има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания за това – така разясненията пак в т. 1 от цитирания тълкувателен акт.
За пълнота съдът намира да изтъкне следното.
Поставянето на горния въпрос страната обосновава с твърдението, че е направила доводи за необходимост от проверка на законосъобразността на решението в първата фаза от производството – на комисията за предварителна проверка и установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, по които въззивната инстанция не е изложила мотиви. Питането в тази му част не е съобразено със спецификата на производството за гражданска конфискация на имущество, уредено в случая по ЗОПДИППД (отм.). А тя е свързана с факта, че то е регламентирано като двуфазно производство, включващо досъдебна фаза - предварителна проверка на комисията за установяване на такова имущество и съдебна фаза - обезпечително и исково производства, развиващи се пред съд. В чл. 13 ЗОПДИППД (отм.) изчерпателно са уредени въпросите, по които комисията се произнася с решения, без да се предвижда възможност за обжалването им в административната фаза на процеса. Гражданският съд осъществява инцидентно съдебен контрол съобразно чл. 17, ал. 2 ГПК само върху валидността на мотивираното искане, но не и върху предходните актове на комисията. Установената съдебна практика приема, че евентуално допуснатите вътрешнопроцесуални пороци в производството пред комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (напр. продължаване на производството, след като са налице предпоставки за неговото прекратяване, служебно събиране на доказателства, внасяне на мотивирано искане за отнемане на имущество по чл. 28 от закона за престъпление, различно от посоченото в решението на комисията по чл. 13, ал. 1 от закона и други) не водят до неотстранима нередовност на мотивираното искане за отнемане на имуществото по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), което да прави сезирането на съда ненадлежно и да обуслови недопустимост на произнасянето (в този смисъл Решение № 106 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1074/2012 г., III г. о. и Решение № 368 от 21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2010 г., III г. о., които се споделят изцяло от настоящия състав).
Третият поставен в изложението въпрос също не формира основание за допускане на касационен контрол.
Той не осъществява общо основание, доколкото въззивният съд е изложил съображения за значението на обстоятелството по настъпилата съдебна реабилитация на ответника К. с оглед наличието на предпоставките по чл. 3 от закона за отнемане на имуществото - т. е. по съществото на делото, а не по неговата допустимост – в какъвто смисъл е въпросът. В обжалваното решение е прието, че реабилитацията по чл. 85, ал. 1 НК заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. Тя няма обратно действие и не заличава факта на извършените от лицето престъпления, а само възстановява статуса му на неосъждано. Дори и да се счете, че въпросът е обуславящ за изхода на делото, не се установява соченото противоречие с практиката на ВКС, на която жалбоподателят се позовава – т.е. отсъства допълнителното основание за достъп до касация. Цитираното в изложението Решение № 209 от 26.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1462/2010 г., III г. о. е дало разрешение на други правни въпроси (по които касационното обжалване е било допуснато), а въпросът за последиците от реабилитацията на проверяваното лице е обсъждан в друг контекст. При разглеждане на касационната жалба по това дело съставът на ВКС се е позовал на липсата на установена връзка между престъпната дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото, като е посочил, че аргумент за такъв извод е и характера на престъплението - държане на ловна пушка без разрешително в рамките на период от три години. Затова отсъства основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Поставените четвърти и пети въпрос не формират общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), тъй като са свързани с произнасяне на въззивния съд, което не е предмет на касационна жалба. Те се отнасят до постановеното от апелативния съд решение в отхвърлената част на иска на комисията против С. Й. С. и „Виктория приват“ ЕООД – гр. София за обявяване недействителност по отношение на държавата на четири сделки с недвижими имоти, извършени от Ц. К. в полза на тези лица и отнемане на същите в полза на държавата. Срещу тази част на въззивното обаче касационна жалба не е подадена и то е влязло в сила – арг. чл. 296, т. 2 ГПК. Така и по тези въпроси достъп до касация не може да бъде осъществен.
Не е налице и поддържаният от страната фактически състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за селекция на касационната жалба.
Това основание предпоставя изискването за мотивирано твърдение за наличието му. При него е необходимо обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят извежда доводите си за такъв порок на въззивното решение в атакуваната му част от факта, че съдът приел сезирането му за надлежно, а обжалваното пред него първоинстанционно решение – за допустимо, като заобиколил закона - чл. 27 ЗОПДИППД (отм.). Релевира се довод за очевидна неправилност на въззивното решение и в частта му, която не е обжалвана и е влязла в сила, който не следва да бъде предмет на настоящото изложение. Доколкото обаче така мотивираните съображения в изложението относно частта на произнасяне от въззивния съд, предмет на касационна жалба, се свеждат до несъгласие с даденото разрешение за надлежно в случая упражняване от държавата, чрез нейния субституент – комисията, на правото на иск по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) с оглед възприетото тълкуване и приложение на материалноправната норма на чл. 3, ал. 1 от закона в контекста на спецификата на казуса и установените данни по делото, не е налице аргументирано обосноваване на наличие на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК , с оглед очертаната по - горе и разбирана от състава негова дефинитивност.
В обобщение, не са осъществени предпоставки в приложно поле на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
При този изход на делото на представляваната от юрисконсулт страна ще следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), в размер на 450 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 374/15.02.2019 г. по гр. д. № 1649/2017 г. на Апелативен съд – София, 10-ти граждански състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Ц. Ц. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], район „...“, [улица], вх. ..., ет. ..., ап. ... да заплати на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество сумата от 450 (четиристотин и петдесет) лева - разноски за касационното производство, на основание чл. 78, ал. 8 и чл. 25, ал. 2 НЗПП.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.