Върховен касационен съд

Съдебен акт


6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 711

София, 23.11.2020 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1315 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, чрез юрисконсулт Ф. Г. против решение № 2029/05.08.2019 г. по в.гр.д. № 1599/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 4516/22.06.2017 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 2994/2015 г., поправено с решение № 8402/12.12.2017 г., касаторът е осъден да заплати на Д. Л. К. на основание чл.49 ЗЗД сумата от 58 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от увреждане на здравето му, настъпило на 08.03.2010 г., вследствие падане при подхлъзване на необезопасена, гланцирана, хлъзгава и наклонена шахта на десния тротоар на ул. „Алабин“, в [населено място], на кръстовището с бул. „Витоша“, настъпило вследствие поведението на служители на ответника, свързано с обезпечаване безопасността на този участък, като негов стопанин, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.03.2010 г. до окончателното изплащане и с което е обезсилено решение № 4516/22.06.2017 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 2994/2015 г., поправено с решение №8 402/12.12.2017 г., в частта му, в която е постановено по отношение на трето лице помагач на ответника „Щрабаг“ ЕАД и е прекратено производството спрямо него.
Решението е постановено при участието на ЗАД „Алианц България“АД и Столична община като трети лица – помагачи на ответника.
Ищецът Д. Л. К. е починал след устните състезания пред първата инстанция – на 11.06.2017 г., като на негово място са конституирани на основание чл.227 ГПК законните му наследници С. С. И.-К., Ф. Д. К., Л. Д. К. и Я. Д. К..
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства и е стигнал до необосновани фактически и правни изводи за основателност на предявения от ищеца срещу ответното дружество иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Според касатора определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди противоречи на принципа за справедливост, уреден в чл.52 ЗЗД, като размерът на присъденото на ищеца обещетение за неимуществени вреди е силно завишен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат формулирани от касатора материалноправни или процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на делото, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - изрично посочена и представена от касатора с изложението. Поддържа се основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Ответникът Я. Д. К., чрез пълномощника си адв. А. Ц. е депозирал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК, както и неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Пълномощникът адв. Ц. претендира разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Останалите ответници С. И. – К., Ф. Д. К. и Л. Д. К., не са депозирали отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК
С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е осъдено да заплати на Д. Л. К. на основание чл.49 ЗЗД сумата от 58 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от увреждане на здравето му, настъпило на 08.03.2010 г., вследствие падане при подхлъзване на необезопасена, гланцирана, хлъзгава и наклонена шахта на десния тротоар на ул. „Алабин“, в [населено място], на кръстовището с бул. „Витоша“, настъпило вследствие поведението на служители на ответника, свързано с обезпечаване безопасността на този участък, като негов стопанин, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.03.2010 г. до окончателното изплащане. За да достигне до извод за основателност на предявения иск по чл.49 ЗЗД, въззивният съд е отчел факта, че с влязло в сила решение на 28.05.2016 г. по гр.д.№ 18509/2013 г. на СРС, 120 състав, потвърдено от СГС с решение по гр.д. № 5792/2015 г. ответното дружество е осъдено да заплати на Д. Л. К. сумата от 1 500 лв., ведно със законната лихва от 08.03.2010 г., представляваща част от вземане в размер на 80 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от необезопасена шахта, находяща се на кръстовището на ул. „Алабин“ и бул.“Витоша“, стопанисвана от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД. Съобразявайки разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение, с което е уважен частичен иск за парично вземане за обезщетение от непозволено увреждане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно право при предявен в настоящия исков процес иск за защита на вземането за разликата до пълния предявен размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Следователно в отношенията между страните и правоприемниците им, съдебно установеното правно положение относно правопораждащите спорното право факти е придобило качеството на „пресъдено нещо“ и оспорването му по исков ред е недопустимо. Именно поради формираната сила на пресъдено нещо, е недопустимо и пререшаването на разрешения спор, разрешен с влязло в сила решение, относно основанието на търсената отговорност, като са преклудирани и всички възражения на ответника относно факти, на които се основават искания да се установи, че към деня на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил. Въззивният съд е изложил в мотивите на решението си, че при уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством юридическите факти, от които произтича правоотношението, страните по материалното правоотношение и съдебно предявения размер на вземането, като останалата непредявена част от вземането, може да съществува, но е възможно и да не съществува. При тези съображения, съдът е приел, че спорът между страните на етапа на въззивното производство се свежда единствено до размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, непредявен с разгледания в приключилото производство частичен иск, при формирана сила на пресъдено нещо относно основанието на иска по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД- противоправно виновно поведение на служител на ответника – лице на което е възложена работата /без значение дали е открит конкретен нарушител/ при изпълнение на работата, претърпени от ищеца вреди и причинна връзка между тях. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил разрешенията на ППВС № 4/1968 г., като е взел предвид и е отчел значението им за размера на вредите, следните обстоятелства: характера и тежестта на уврежданията на пострадалия, който е бил в активна възраст – на 54 години, причинените от падането - компресирано счупване на тялото на V гръден прешлен и неразместено счупване на долния преден ръб на IV гръден прешлен; интензитета на търпените болки; дългия възстановителен период, в продължение на който пострадалият е имал нужда от чужда помощ за обслужването си в продължение на месеци; отключването на диабет II тип поради липсата на двигателна активност, въпреки наследствената генеза; наличието на хроничен болков синдром; необходимостта от прием на лекарства и спазване на диета; невъзможността за пълно анатомично възстановяване; наличието на предпоставки поради травмата за ускоряване на дегенеративните процеси в гръбначния стълб; въздействието на травматичното събитие върху психиката на ищеца; търпените неудобства от обездвижването и ползването на чужда помощ за елементарни нужди; трайно намалената работоспособност, довела до коренна промяна в начина му на живот след злополуката. При преценка именно на тези обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди, част от които имат трайни последици за здравето на ищеца, въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, с което размера на обезщетението е определен на 60 000 лв., от които след приспадане на присъдената с влязлото в сила решение по частичния иск сума от 1500 лв., е присъдено обезщетение в размер на 58 500 лв., ведно със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане.
За да обезсили решението на първата инстанция в частта му, в която то е постановено по отношение на трето лице помагач на ответника „Щрабаг“ ЕАД и да прекратени производството спрямо него, въззивният съд е приел, че в конкретния случай за ответника не е налице правен интерес от привличането на това трето лице, тъй като договорът за продажба на капаци за шахти е сключен не от ответното дружество, а от трето за спора лице - „ЧЕЗ България“ ЕАД и този договор няма връзка с необезопасяването на процесната шахта - противоправното поведение, поради което ответникът е осъден с влязлото в сила решение по частичния иск и с осъждането му последният като трето за договора лице няма да може да упражни права по договора за продажба на капаци за шахти.
Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения:
Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК.
Неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се неправилна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, довела до неправилния извод за наличието на всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответното дружество по реда на чл.49 ЗЗД, както и с твърдения за нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Изложените от касатора съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. При това положение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На адв. А. Ц. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника Я. Д. К. по реда на чл.38, ал.2 ЗА, изразяваща се в подаване на отговор на касационната жалба, което съгласно чл. 9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. е в размер на 726,56 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2029/05.08.2019 г. по в.гр.д. № 1599/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. А. Ц., на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 726,56 лв. за оказана безплатна правна помощ за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: