Върховен касационен съд

Съдебен акт

1


17

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60175

гр. София, 09.09.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в съдебно заседание на шести декември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 2415 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Изгрев“ АД, [населено място] срещу решение № 11661 от 22. 07. 2020 г. по в. гр. д. № 2623/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, с което след отмяна на решение № 651 от 29. 01. 2019 г. по гр. д. № 3714/2016 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от касатора срещу Народното събрание на Република България и Агенцията за публичните предприятия и контрол искове, основани на чл. 4, § 3 ДЕС, за заплащане солидарно от ответниците на сумата от 120 673, 37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва от 18. 12. 2015 г.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. В касационната жалба се оспорва извода на въззивния съд, че независимо от съществуващата за ищеца вреда с оглед обстоятелството, че негово имущество е послужило за удовлетворяване на чуждо вземане по силата на закона, не са налице предпоставките за прилагане на чл. 63 ДФЕС, доколкото няма междудържавно или такова между държава членка и трета страна движение на капитал, засегнато от приложението на отменената норма на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК /обн. ДВ, бр. 72/2006 г., изм. бр. 65/2008 г. и доп. бр. 18/2010 г./. Касаторът излага доводи за неправилност на заключението на апелативния съд, че не е доказано противоправно поведение на ответниците, което да обоснове солидарната им отговорност. В касационната жалба се поддържа, че в случая безспорно е установено, че увреждащата норма на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК противоречи на правото на ЕС с оглед Мотивирано становище № С (2013) 1550 на ЕК от 21. 03. 2013 г. по процедура за нарушение № 2012/4002 и последващата отмяна на нормата със ЗИД на ЗПСК /обн. ДВ, бр. 34/2015 г./. Съгласно становището на ЕК с възможността за учредяване на ипотека за обезпечаване на задълженията не само върху имуществото на неизправния акционер разпоредбата въвежда специално държавно право, с което се нарушават гарантираните от правото на ЕС свободно движение на капитали /чл. 63 ДФЕС/ и свобода на установяване /чл. 49 ДФЕС/. Касационният жалбоподател излага, че приемането и прилагането на нормата от ответниците представляват нарушения на правото на ЕС и са довели до преки вреди за него в размер на 120 673, 37 лв., съизмерими с разпределена на АПСК сума след извършената публична продан на ипотекираните собствени на посоченото дружество недвижими имоти. В касационната жалба са изложени съображения, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Народното събрание на РБ и на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.
Ответникът Народно събрание на РБ /НС/ оспорва касационната жалба и изразява становище, че обжалваното въззивно решение е допустимо и правилно. Счита, че доколкото предявеният иск е за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на правото на ЕС на основание чл. 4, § 3 ДЕС, доводите за отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на РБ са недопустими. Поддържа, че в случая не е установено осъществяването на фактическия състав за ангажиране на отговорността на законодателния орган. В тази връзка твърди, че не е доказано нарушение на общностна норма с предмет предоставяне на права на частноправни субекти. Излага доводи, че в конкретния случай учредяването на ипотека по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК не води до ограничение върху движението на капитали между държави членки и трети страни, нито до ограничение върху плащанията между държавите членки и между държавите членки и трети страни, като спорът касае само българската държава. Позовава се на липсата на „достатъчна същественост“ на нарушението на правото на ЕС, тъй като разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК е била приета на 23. 08. 2006 г., преди влизането на Р България в ЕС, и законодателният орган в рамките на правомощията си създал достатъчно правила, които гарантират върховенството на правото на ЕС. Твърди, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между процесната законова разпоредба и претърпените вреди, доколкото НС нямало законоустановени правоприлагащи функции. Мотивира разбиране, че орган на законодателната власт не може да отговаря за вреди на частноправни субекти поради липсата на пряка каузална връзка – приложението на законите винаги било опосредено от действия или бездействия на органи на изпълнителната, местната и/или съдебната власт. Моли да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Ответникът Агенция за публичните предприятия и контрол /АППК/ поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Изразява становище за правилност на извода на въззивния съд, че освен доказаните по размер имуществени вреди на ищеца, не са налице останалите елементи от фактическия състав на чл. 4, § 3 ДЕС, осъществяването на който да ангажира отговорността на АППК за настъпилите вреди. Поддържа, че този извод съответства на липсата на събрани по делото доказателства за конкретни, недвусмислени и „очевидно съществени“ нарушения на чл. 63 ДФЕС. Сочи, че в случая ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на субект – физическо или юридическо лице, което да е със седалище в някоя от държавите членки на ЕС, различна от Р България, т. е. чуждестранно лице, спрямо което свободното движение на капитали да е ограничено в държава членка, различна от седалището му. Излага съображения, че не следва да носи отговорност за съществуването на норми, противоречащи на правото на ЕС, тъй като няма законодателна инициатива и такава по предлагане на законодателни промени на органи с такава инициатива. Според ответната агенция същата не би могла при изпълнение на възложените й със закон функции в следприватизационния контрол служебно да откаже приложението на разпоредби, влизащи в противоречие с правото на ЕС. Накрая, изтъква, че липсва причинна връзка между настъпилите вреди и действията на АППК, доколкото съществували правни механизми за запазване на собствеността върху имотите на „Изгрев“ АД. Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
В обжалваното въззивно решение е прието, че предявеният иск по чл. 4, § 3 ДЕС е основан на следните твърдения: „Изгрев 98“ ООД - РМД, образувано на основаниe чл. 25 ЗППДОП, закупило 8 % от акциите на „Изгрев“ АД и придобило качеството на миноритарен акционер в приватизираното акционерно дружество; на основание приетия със ЗИД на ЗПСК § 8 ПР на ЗПСК, предвиждащ, че по заварени приватизационни договори с неизпълнени в срок задължения на приватизиращите дружества Изпълнителният съвет на АСК следва да предприеме действия за учредяване на законна ипотека върху имущество на купувача, а ако няма такова – върху имущество на приватизираното дружество, посоченият орган на агенцията вписал законна ипотека върху недвижими имоти, собственост на „Изгрев“ АД, за обезпечаване на неизплатени вноски от продажната цена, дължими от миноритарния акционер за периода от 6. 04. 2000 г. до 6. 04. 2007 г., ведно с неустойката за забава; за посочените вземания към „Изгрев 98“ ООД агенцията се снабдила с изпълнителни листове и въз основа на тях образувала изпълнително производство срещу длъжника, като изпълнението било насочено върху ипотекираните имоти на ищеца; недвижимите имоти били изнесени на публична продан и от получената от извършената продан сума от 187 700 лв. 120 673, 37 лв. били разпределени на АПСК, а 66 827, 42 лв. били възстановени на ипотекарния длъжник. В решението е посочено, че предявените искове за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците за нарушение на правото на ЕС се основават на ограничението на движението на капитали между държавите членки и държавите членки и трети лица, осъществено от Народното събрание на РБ чрез нормиране в нарушение на забраната на чл. 63 ДФЕС и в прилагане на норма, противоречаща на посочената разпоредба от Договора, от АСК. Решаващият състав е приел, че няма спор относно възпроизведените в акта му фактически твърдения на ищеца и установените по правилен начин от първоинстанционния съд факти съответстват на тези твърдения.
Въззивният съд е направил заключение, че за ищеца съществува вреда, доколкото неговото имущество е послужило за удовлетворяване на чуждо вземане, без да е налице фигурата на обезпечаване на чужд дълг, а по силата на понастоящем отменена законова разпоредба - § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК. Изразил е разбиране, че пътят на защита би следвало да е спрямо неоснователно обогатилия се субект – длъжник на основание приватизационна сделка за сметка на неоснователно обеднелия – платил чужд дълг. В решението е формиран извод, че не са налице предпоставките на чл. 63 ДФЕС, тъй като няма междудържавно или такова между държава членка и трета страна движение на капитали, засегнато от приложението на посочената законова разпоредба. Същевременно, решаващият състав е изтъкнал, че доколкото не са приложими правилата за деликтната отговорност, не е налице основание за солидарна отговорност на ответниците. Счел е за основателни доводите на ответника Народно събрание на РБ, че Конституцията не предоставя на същото законодателна инициатива, както и тези на ответника АППК, че е бил обвързан от прилагането на съществуваща законова разпоредба, която в конкретния случай не е влизала в противоречие с разпоредби на общностното право.
С определение № 60455 от 13. 07. 2021 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по значимия за изхода на спора въпрос относно понятието „ограничения върху движението на капитали“ по смисъла на чл. 63, § 1 ДФЕС .
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:
По тълкуването на чл. 63, § 1 ДФЕС многократно се е произнасял Съдът на Европейския съюз /СЕС/, като в решения по дела С-112/05, С-543/08, С-483/99, С-367/98, С-98/01 и С-174/04 СЕС приема, че „движение на капитали“ по смисъла на чл. 56, § 1 ДЕО, съотв. на чл. 63, § 1 ДФЕС са в частност т. нар. преки инвестиции, а именно всички видове инвестиции на физически или юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала, и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност; за участие в нови или съществуващи предприятия целта да се установят или поддържат трайни икономически връзки предполага, че по силата на разпоредбите на националните законодателства относно акционерните дружества или на други разпоредби, притежаваните от акционера акции му позволяват да участва ефективно в управлението на дружеството или в контрола върху него; движения на капитали са и т. нар. портфейлни инвестиции, а именно инвестициите чрез придобиване на ценни книжа от капиталовия пазар единствено като финансова инвестиция, без намерение да се оказва влияние върху управлението и контрола на предприятието. В решенията е уточнено, че що се отнася до инвестициите, за „ограничения“ по смисъла на посочените разпоредби следва да се считат националните мерки, които могат да възпрепятстват или ограничат придобиването на акции или дялове от въпросните предприятия или да възпрат и разубедят инвеститорите от други държави членки да инвестират в техния капитал. При тълкуването чл. 63, § 1 ДФЕС и при произнасянето за нарушението му от държави членки - решения по дела С-112/05, С-171/08, съединени дела С-463/04 и С-464/04 и др. СЕС последователно признава за ограничение на свободното движение на капитали всяка мярка, въвеждана в националните законодателства на държавите членки, която може да разубеди и да възпре чуждестранните лица да инвестират в съответната държава членка, като създава за държавата особени права или привилегии във връзка с участието й в приватизационния процес и в управлението на акционерни дружества за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й.
По основателността на касационната жалба:
Въззивното решение е валидно и допустимо. Предявените искове подлежат на разглеждане от гражданския съд – по аргумент от § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ /ДВ, бр. 94/2019 г./, като намират своето правно основание в чл. 4, § 3 ДЕС. Правото на ЕС не предвижда процесуални правила, по които да се разгледа искът за обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС. Редът е предоставен на националния законодател съгласно принципа на процесуална автономия съгласно чл. 19, § 2 ДЕС, който принцип се ограничава от принципа на равностойността и принципа на ефективността. В практиката на СЕС, утвърждаваща принципа за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право /решения на СЕС по делата Francovich, съединени дела С-6/90, С-9/90, Brasserie du Pecheur SA и Factortame, съединени дела С-46/93 и С-48/93, Kobler, С-224/01 и др./, се приема, че националната правна уредба в областта на отговорността следва да се прилага от съдилищата така, че установените условия във връзка с поправянето на вредите да не са по-неблагоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове. С оглед на това в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 269 от 8. 05. 2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г. на ВКС, III г. о., след извършена съпоставка на исковете за отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ и на тези за извъндоговорна отговорност на държавата за нарушения на общностното право, е прието, че процесуалният ред по ЗОДОВ е именно редът, предвиден за „подобни искове“ по националното право. В решение № 60271 от 22. 02. 2022 г. по гр. д. № 4776/2016 г. на ВКС, III г. о., при съобразяване на принципите на равностойност и ефективност, е дадено разрешението, че исковете, обхванати от преходното правило на § 6, ал. 2 ЗИД на ЗОДОВ, подлежат на разглеждане по реда на ЗОДОВ, като специалната уредба на този закон е приложима при очертаване безвиновния /обективен/ характер на отговорността и при определяне, че искът се завежда срещу органа, чиито актове или действия са причинили вредите /съгласно чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ органът, допуснал нарушение на съюзното право, от което са произтекли вреди, е легитимиран в процеса като процесуален субституент на държавата/.
Предвид отговора на релевантния въпрос настоящият състав намира, че въззивният съд неправилно е приел, че в случая не е налице нарушение на забраната по чл. 63 ДФЕС, доколкото не е установено междудържавно или такова между държава членка и трета страна движение на капитали, засегнато от приложението на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК.
По делото няма спор, че търговското дружество „Изгрев“ АД /ищец и касатор в настоящото производство/ е било включено в списъка за масова приватизация, като на тръжни сесии на БФБ през 1997 г. са били прехвърлени акции от капитала на дружеството. С договор от 14. 05. 1998 г., сключен на основание чл. 3, ал. 1, т. 1 и чл. 25 ЗППДОбП между министъра на икономиката като представител на държавата, в качеството на продавач и „Изгрев-98“ ООД, в качеството на купувач, последното дружество е придобило 6673 акции, с номинал 1000 лв. всяка, представляващи 8 % от капитала на дружеството на „Изгрев“ АД, които са джиросани на купувача на 15. 05. 1998 г. След взето на 13. 02. 2007 г. решение на Изпълнителния съвет на АСК и подадена от агенцията до съдията по вписванията при РС – Оряхово молба на 15. 02. 2007 г. на основание § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК /ДВ, бр. 72/2006 г./ е вписана законна ипотека върху собствени на ищеца недвижими имоти - застроен терен в южна промишлена зона на [населено място] ведно с построените в него сгради, актуван с АДС № 1831/1. 02. 1986 г., и незастроен терен в [населено място], актуван с АДС № 1833/5. 02. 1996 г., за обезпечаване на вземането на държавата към длъжника й по договора от 14. 05. 1998 г. Установено е, че на публична продан в изпълнително производство, образувано за събирането на вземането на държавата към „Изгрев-98“ ООД, са продадени ипотекираните едноетажна сграда „ковашко-пресов цех“ и едноетажна сграда „склад за готова продукция“ ведно със земята под тях и прилежащата такава.
В официално уведомително писмо от 31. 05. 2012 г. по процедура за нарушение № 2012/4002 по описа на ЕК, адресирано до министъра на външните работи на РБ, е отразено категоричното становище на ЕК, че § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушават заложените в Договора свободно движение на капитали /чл. 63 ДФЕС/ и свободно право на установяване /чл. 49 ДФЕС/. Посочено е, че чрез приемането и прилагането на тази ограничителна разпоредба България не спазва правата, дадени на инвеститорите от ЕС по силата на чл. 63 и 49 ДФЕС. С мотивирано становище от 21. 03. 2013 г. по същата процедура ЕК поддържа вече изразената позиция, като съгласно чл. 258, ал. 1 ДФЕС постановява, че България не е изпълнила задълженията си по чл. 63 и чл. 49 ДФЕС, и я приканва да предприеме необходимите мерки в срок от два месеца.
Материалноправните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС са изведени от СЕС въз основа на принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС, и включват: нарушена правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, „достатъчна същественост“ на нарушението и пряка причинна връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда /решения на СЕС по делата Francovich, съединени дела С-6/90, С-9/90, Brasserie du Pecheur SA и Factortame, съединени дела С-46/93 и С-48/93, Kobler, С-224/01 и др./.
С Преходните разпоредби на ЗИД на ЗПСК, обн. в ДВ, бр.72/01. 09. 2006 г., е създадена разпоредбата на § 8, с която е предвидено, че за заварени приватизационни договори, по които има неизпълнени в срок задължения, Изпълнителният съвет на АСК, съответно органите по чл. 4, ал. 2 от закона, могат в 6-месечен срок от влизане на закона в сила да предприемат необходимите действия за учредяване на законна ипотека върху имуществото на купувача, а в случаите по чл. 25 и чл. 35 от отменения Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /обн. ДВ, бр. 38/1992 г., отм. ДВ, бр.28/2002 г./ - върху имущество на приватизираното дружество. Разпоредбата е отменена със ЗИД на ЗПСК /обн. ДВ, бр.34/12. 05. 2015 г./.
Както е изяснено в практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 147 от 27. 01. 2016 г. по т. д. № 3013/2013 г., ІІ т. о. и решение № 37 от 30. 06. 2017 г. по т. д. № 2637/2014 г., І т. о., съдържащата се в чл. 8, § 1 ПР на ЗИД на ЗПСК правна уредба, предвиждаща право за държавата да впише ипотека върху имущество на приватизирано дружество за обезпечаване на неизпълнени в срок задължения на купувача по заварен към 01. 09. 2006 г. договор за приватизационна продажба, създава предпоставки за ограничаване на правата и интересите на акционерите, които са закупили или след вписване на ипотеката ще закупят акции от капитала на приватизираното дружество. Вписването на законна ипотека върху имуществото на приватизираното дружество препятства косвено свободното упражняване на правата на акционерите да решават как да се управлява недвижимото имущество, обект на ипотеката, и какви разпоредителни действия да се извършват по отношение на него. Наред с това ипотеката поставя акционерите пред опасността да бъдат лишени от осъществяване на инвестиционните си намерения в случай, че държавата кредитор пристъпи към упражняване на ипотечното си право и насочи изпълнение върху имуществото на приватизираното дружество за удовлетворяване на вземанията си към неизправния купувач по договора за приватизационна продажба. Провеждането на принудително изпълнение върху имуществото, предназначено да служи за осъществяване на търговската дейност на дружеството, прави невъзможно реализирането на положителни икономически резултати от тази дейност и съответно постигането на целта, която инвеститорът акционер е преследвал със закупуването на акциите. Като се има предвид, че в закона не се съдържа изискване към момента на вписване на ипотеката неизправният купувач, за чиито задължения е учредена ипотеката, да е все още акционер в приватизираното дружество, с признаване на специалното ипотечно право по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК държавата се поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно частноправните си вземания към купувача, който е чуждо за дружеството лице, за сметка на участващите в дружеството акционери, в т. ч. и инвеститори от други държави членки, които са закупили акции в дружеството, доверявайки се на гарантираната от чл. 19, ал. 3 от Конституцията на Република България закрила на инвестициите. По този начин е придаден приоритет на чисто икономическите интереси на държавата спрямо конституционно защитените инвестиционни интереси на акционерите. Предвиденото от закона приложение на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК към заварени приватизационни договори създава несигурност и непредвидимост за инвестициите на чуждестранните лица, които са придобили акции от капитала на приватизирани дружества в Република България преди приемане на посочената разпоредба след съобразяване на имущественото състояние на конкретното дружество към момента на извършване на инвестицията и на действащата по това време национална законодателна уредба. В същата няма разпоредба, аналогична на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК, която да поставя държавата в привилегировано положение спрямо останалите частноправни субекти като й признава право да учреди законна ипотека върху имуществото на приватизирани по реда на ЗППДОП търговски дружества, за да обезпечи и при необходимост да удовлетвори вземанията си към неизправните купувачи по приватизационни договори чрез принудително изпълнение върху това имущество. Приватизираните дружества не са носители на задълженията, поети от купувачите с приватизационните договори, и по аргумент от чл. 133 ЗЗД имуществото им не обезпечава изпълнението на тези чужди задължения. С оглед забраната за ограничение на свободното движение на капитали, установена в чл. 63 ДФЕС, в цитираната практика е прието, че е недопустимо разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК да бъде прилагана от момента на приемане на България за член на ЕС до законодателната й отмяна със ЗИД на ЗПСК /Обн. ДВ, бр. 34/12. 05. 2015 г./. В решение № 14 от 15. 02. 2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г. на ВКС, IV г. о., постановено по иск по чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за вреди от нарушения на правото на ЕС, изразяващо се в бездействието на НС да отмени разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК и приложението й от АСК, предвидената в нормата на националното право възможност е оценена като ограничаваща свободното движение на капитали по смисъла на чл. 63 ДФЕС и свободното право на установяване по смисъла на чл. 49 ДФЕС. Изразено е становище, че реализирането на такава възможност не може да не засегне дейността на дружеството и е от естество да разубеди и да възпре други лица да инвестират в съответната държава-членка.
Действително разпоредбата е приета от НС през 2006 г. – преди присъединяването на България към ЕС, но нарушението в случая е свързано със съществуването й в националното право, съответно с поддържането на това съществуване от мнозинството на НС и отмяната й едва през 2015 г., въпреки откритата процедура против България от ЕК и дадения с мотивирано становище на ЕК на България двумесечен срок за предприемането на конкретни мерки. В настоящия случай, след присъединяването на Р България към ЕС АСК е приложила разпоредбата, като на основание на същата по искане на агенцията е вписана законна ипотека върху недвижими имоти, собственост на приватизираното дружество ищец, и е проведено принудително изпълнение по отношение на същото имущество за вземанията на държавата към миноритарния акционер. Без значение за осъщественото нарушение на забраната за ограничение на свободното движение на капитали по чл. 63 ДФЕС е, че не се установява регламентираната в националното право възможност да бъде вписана и реализирана законна ипотека от държавата върху имущество на приватизирано търговско дружество за дълг на негов акционер да е препятствала придобиването на акции от реални инвеститори, включително чуждестранни. При съобразяване на даденото от СЕС тълкуването на чл. 63 ДФЕС и възприетото в цитираната практика на ВКС, следва да се приеме, че се касае до мярка от естество да разубеди или възпре потенциалните инвеститори със седалище в държава членка с оглед създаденото за българската държава особено право за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й. В този смисъл обстоятелството, че ищецът и акционерите му са със седалище в България, не се отразява на извода за нарушение на норма от общностното право.
Не могат да бъдат възприети и аргументите на ответниците, основани на чл. 65, § 1, б. „б” ДФЕС /предишен чл. 58 ДЕО/, че възможността по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК представлява мярка, оправдана от съображения за обществен ред и сигурност. Съгласно тази норма на първичното право на ЕС разпоредбите на чл. 63 ДФЕС не накърняват правото на държавите членки да вземат мерки, които са оправдани от съображения за обществен ред или обществена сигурност. В решението по дело С-112/05, на което се позовава и ответната агенция, и цитираните в него актове на СЕС е прието, че свободното движение на капитали може да бъде ограничено от национални мерки, обосновани с упоменатите в чл. 58 ДЕО съображения или с императивни съображения от общ интерес, доколкото не съществува общностна мярка за хармонизиране, която предвижда необходимите мерки за осигуряване защитата на тези интереси. Когато липсва такова общностно хармонизиране, по правило държавите членки трябва да определят степента на закрила, която възнамеряват да осигурят на тези законни интереси, както и начина, по който трябва да бъде постигната посочената степен. Те обаче могат да направят това само в очертаните от Договора граници и по-специално при спазване на принципа за пропорционалност, който изисква приетите мерки да са в състояние да гарантират осъществяването на преследваната цел и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане. Както е посочено в решенията на ВКС по т. д. № 3013/2013 г., ІІ т. о. и т. д. № 2637/2014 г., І т. о., тезата, че уреденият в § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК механизъм за учредяване на законна ипотека в полза на държавата е създаден в обществен интерес с цел да гарантира ефективното събиране на вземанията от приватизация в процеса за следприватизационен контрол, не сочи на конкретни причини, които да оправдават въведената по законодателен път привилегия в полза на държавата спрямо останалите частноправни субекти, извършващи стопанска дейност на територията й, и да позволяват да се направи извод, че законовият механизъм на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната при създаването му цел, без да надхвърля необходимото за нейното постигане, а и без да обслужва чисто икономическите интереси на държавата. Същевременно следва да се изтъкне, че в цитираното мотивирано становище на ЕК е прието, че посочената разпоредба на националното право не може да се разглежда като разпоредба, приета във връзка с императивни съображения от обществен интерес, които могат да бъдат основание за ограничаване на свободното движение на капитали /чл. 63 ДФЕС/ и на правото на установяване /чл. 49 ДФЕС/. В съответствие с практиката на СЕС в становището е посочено, че целта за гарантиране на икономически ефективна приватизация, както се възприема и прилага с оглед гарантиране събирането на постъпленията от приватизация, е цел на икономическата политика, която не е основание за ограничаване на основни свободи, предоставени от Договора.
С бездействието си да отмени нормата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК, след като България става член на ЕС, НС и с прилагането й АСК, съответно АПСК, чийто правоприемник е ответната АППК, са допуснали нарушения на правилото на чл. 63 ДФЕС за свободно движение на капитали и на разпоредбата на чл. 49 ДФЕС относно свободното право на установяване. Нарушението на норма на общностното право може да е с различен субект, като практиката на СЕС изрично установява, че всички държавни власти – законодателна, изпълнителна и съдебна са обвързани при осъществяване на своите правомощия от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза. В т. 32 – 35 от решение на СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93 Brasserie du Pecheur и Factortame е посочено, че принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие на нарушения на общностното право, за които държавата носи отговорност, се прилага във всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението. В това решение на СЕС се приема, че този принцип се прилага, когато националният законодател носи отговорност за твърдяното неизпълнение на задължение, каквото в настоящия случай е неизпълнението на задължението на НС да отмени противоречащата на основни принципи на правото на ЕС норма.
С оглед изложеното неправилно е изразеното във въззивното решение разбиране, че отговорността на НС за съществуваща норма в националното законодателство, противоречаща на правото на ЕС, е изключена, както и аргументирането му с липсата на законодателна инициатива на този орган на държавна власт. Съгласно чл. 74 от Конституцията НС е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които имат право на законодателна инициатива /чл. 87, ал. 1 от Конституцията/. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Народното събрание като законодателен орган. С изтичането мандата на народните представители законодателната дейност на НС като основна негова функция не се прекратява, а само се спира до избора на нови представители, които след встъпването им продължават дейността на НС по приемане, промяна и отмяна на закони. Неоснователни са и възраженията на НС, че не следва да бъде ангажирана отговорността му, тъй като с изрични норми е гарантирало непосредствената приложимост на правото на ЕС. В тази връзка настоящият състав съобрази дадения отговор на един от правните въпроси в решението по гр. д. № 5165/2016 г. на ВКС, IV г. о. Същият е в смисъл, че отговорност на НС съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ е съответствието на приетите закони с правото на ЕС и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р България, които са част от вътрешното право на страната, като тази отговорност го легитимира като процесуален субституент на държавата по искове за вреди от нарушаване на правото на ЕС, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС. Уреденият в чл. 5, ал. 4 от Конституцията механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване на правото на ЕС, чрез овластяване на всички правоприлагащи органи – от местната и държавната администрация до КС- да преценяват съответствието на приетите закони с правото на ЕС и да приложат това право с приоритет пред националния закон не освобождава нито НС от отговорността, че е приело и/или поддържа националния закон в несъответствие с правото на ЕС, нито държавата – от отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил ефективно и вреди са причинени.
В рамките на осъществяване на правомощията си за следприватизационен контрол, възложени й в качеството на администрация към Министерския съвет със закон /чл. 18 и сл. ЗПСК/, АСК е приложила разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК. Съгласно § 11д, ал. 1 ДР на ЗПСК /Нов, ДВ, бр. 72/2006 г./, за обезпечаване изпълнението на задължения по приватизационен договор органите за приватизация, съответно АСК, могат да предприемат необходимите действия за учредяване на ипотека, залог или друго обезпечение, като съобразно ал. 2 на същия параграф законната ипотека се вписва въз основа на молба от органа за приватизация. В случая Изпълнителният съвет на АСК на 13. 02. 2007 г. е взел решение и агенцията е предприела необходимите действия /молба от 15. 02. 2007 г./ за вписване на законна ипотека върху имуществото на ищеца – приватизираното дружество за обезпечаване на задълженията по приватизационния договор сключен с „Изгрев – 98“ ООД, а впоследствие - за удовлетворяване на вземанията е насочила изпълнението по отношение на ипотекирани имоти, собственост на приватизираното предприятие. Действията на агенцията са в изпълнение на функциите й на орган от системата на изпълнителната власт, носещ изясненото задължение да съобразява дейността си с правото на ЕС.
Налице е и втората предпоставка на отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС, а именно достатъчна същественост на нарушението. В цитираното решение на СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93 Brasserie du Pecheur и Factortame, т. 56 съдът указва неизчерпателно критериите за определяне дали нарушението е достатъчно съществено, като посочва, че компетентната национална юрисдикция може да вземе предвид степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, умисъла или непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимия или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Доколкото отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС е безвиновна, обективна и това ясно е подчертано в практиката на СЕС, тази отговорност не може да бъде поставена в зависимост от наличието на допусната умишлена или по небрежност вина от държавен орган, надхвърлящо изискването за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“, без да означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата.
Квалифициращият белег „достатъчна същественост“ е налице по отношение на нарушението на всеки един от ответниците. Оценена за ответника НС, достатъчната същественост на извършеното от него нарушение, изразяващо се в поддържане в националното право от мнозинството на НС на разпоредба, противоречаща на правото на Съюза, следва да бъде изведена от откритата процедура на ЕК № 2012/4002 за нарушение на ДФЕС от България на ЕК, като бъде отчетено, че законодателният орган не е предприел незабавни мерки за отмяна на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК и същото е сторено едва през 2015 г. Допуснатите нарушения на общностното право от страна и на двамата ответници, са достатъчно съществени, тъй като са в разрез с основни принципи на общностното право – свободно движение на капитали и свободно право на установяване, като накърняването се състои в непризнаване на права, и тъй като са явно противни на категоричната и трайноустановена практика на СЕС по тълкуването на чл. 63 ДФЕС и установяване на нарушение на същата норма от първичното право на ЕС.
Имуществените вреди, която ищецът твърди, че е претърпял са свързани с осъществената публична продан на собствените му недвижими имоти за погасяване на задълженията на трето лице към държавата. По делото се установява, че с протокол от 26. 11. 2010 г. по изп. д. № 158/2006 г. на държавен съдебен изпълнител при РС – Оряхово, образувано за събиране на вземането на държавата към „Изгрев-98“ ООД по договор за продажба на акции от 14. 05. 1998 г., за което АСК се е снабдила с изпълнителни листове, за купувач на ипотекираните в полза на държавата собствени на ищеца сгради с прилежаща земя е обявен „ВИП Комерсиал“ ЕООД при цена общо от 187 700 лв. С влязло в сила на 27. 12. 2010 г. постановление за възлагане имотите са възложени на обявения за купувач и въз основа на сметка от 4. 04. 2011 г. съдебният изпълнител е разпределил в полза на АПСК сумата от 120 673, 37 лв., а сумата от 66 827, 42 лв. е върната на ищеца. Налице е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между имуществените вреди, изразяващи се в претърпени загуби - намаляване на имуществото на ищеца вследствие на извършената публична продан на собствените му недвижими имоти за погасяване на задълженията на трето лице към държавата, съответно лишаването му от правото на собственост и противоправното бездействие на ответника НС като законодателен орган и противоправните действия на АСК и АПСК, чийто правоприемник е ответната агенция. В случай, че разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК беше отменена от компетентния законодателен орган и същата не беше приложена от органа за осъществяване на следприватизационен контрол, ищецът не би претърпял вредоносния резултат. Причинният процес започва от поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на вредоносния резултат.
Съгласно решението на СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93 Brasserie du Pecheur и Factortame обезщетението в тежест на държавите членки за вреди, които са причинени на частноправни субекти от нарушението на общностното право, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби в тази област вътрешният правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не могат да бъдат по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове и в никакъв случай не могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетението. Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, по реда на който закон следва да бъде разгледано настоящото производство с оглед вече изложените съображения, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая, както се посочи ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в намаляване на имотното му състояние, в причинна връзка с противоправното поведение на ответниците, и на същия следва да се присъди парично обезщетение в размер на 120 673, 37 лв., като при остойностяването на вредите следва да бъдат съобразени претендираното от ищеца и установените по делото факти за разпределената в полза на АПСК в изпълнителния процес сума - 120 673, 37 лв. и възстановената на ищеца сума от 66 827, 42 лв. от внесената цена при публичната продан на имотите негова собственост.
Неоснователно е възражението на ответника АППК, направено с отговора на исковата молба, че настъпилото увреждане е в причинна връзка само с поведението на ищеца, тъй като не е реализирал предоставените му от закона възможности да поиска от съдията по вписванията заличаване на вписаната законна ипотека, съответно да обжалва поставения отказ и да предяви иск за недействителност на вписаната законна ипотека, както и за заличаване на ипотеката. При спазване принципа на равностойност и принципа на ефективност, това възражение следва да бъде разгледано като такова с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, регламентиращ освобождаването от отговорност на държавата, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия. Според разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС хипотезата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОДВ е налице и държавният орган не отговаря, когато поведението на увреденото лице е единствен каузален фактор за настъпване на вредоносния резултат. В случая, настъпването на вредоносния резултат се явява в необходимата причинно-следствена връзка с допуснатите от ответниците нарушения на правото на ЕС, като не би могло да се приеме, че неизползването на посочените от ответната агенция правни средства за защита от страна на увреденото лице прекъсва причинния процес и може да има значение на единствен каузален фактор за настъпване на вредоносния резултат, съответно да обоснове приложението на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ. Освен това по делото се установява, че ищецът е обжалвал действията на съдебния изпълнител по насрочването на опис на ипотекираните имоти, като жалбата му е оставена без разглеждане с определение по ч. гр. д. № 471/2009 г. на Врачански окръжен съд. На 16. 06. 2009 г. и 8. 11. 2010 г. е поискал от АСК да направи искане за заличаване на законната ипотека, като е аргументирал недействителността й, както и искане за спиране на изпълнителните действия по отношение на ипотекираните имоти. Сезирането на агенцията съответства на установеното в разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД, че вписването на ипотеката се заличава въз основа на съгласие на кредитор, което трябва да бъде дадено в нотариално заверена форма. Що се отнася до предявяването на иск за нищожност на ипотеката, то това средство за защита не би могло само по себе си да се отрази на провежданите изпълнителни действия, съответно да препятства настъпването на вредоносния резултат. По тези съображения за липсата на виновно поведение на ищеца, което се намира в причинна връзка с вредоносния резултат, не е налице и съпричиняване по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, съответно основание за намаляване на обезщетението. Доводите на АППК в отговора на касационната жалба, че причинната връзка между нарушенията на ответниците и настъпилите имуществени вреди за ищеца е прекъсната, тъй като последният не е използвал механизми за запазване на собствеността, каквито според ответника са искът по чл. 440, ал. 1 ГПК и участието на ищеца в публичната продан на ипотекираните имоти, като несвоевременно направени не следва да бъдат разглеждани.
Неоснователно е и възражението на ответната агенция, че процесните имоти само формално се преминали в патримониума на третото лице-купувач /„Вип Комерсиал“ ЕООД/ и същите са останали дружествена собственост, тъй като едноличен собственик на капитала на „Вип Комерсиал“ ЕООД е „ТК – Холд“ АД – дружество, което е член на СД на „Изгрев“ АД – ищецът по делото. Посочените обстоятелства нямат отношение към собствеността върху процесните имоти, като следва да се изтъкне, че по делото няма данни третото лице-купувач да е акционер в „Изгрев“ АД и имотите да са апортирани в капитала на акционерното дружество.
С оглед изложеното следва да се приеме, че са се осъществили всички материалноправни предпоставки, обуславящи възникване на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС от ответниците в размер на 120 673, 37 лв. Предвид установените по делото обстоятелства, че процесните имуществени вреди са в причинна връзка с поведението на двамата ответници, съгласно чл. 53 ЗЗД, приложим на основание § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, ответниците отговорят солидарно спрямо ищеца за заплащането на обезщетението /в същия смисъл е и новата ал. 2 на чл. 4 ЗОДОВ /ДВ, бр. 94/2019 г./, ведно със законната лихва, считано от 18. 12. 2015 г. - датата на предявяване на исковете до окончателното му изплащане. В този смисъл противоречи на закона изводът на въззивния съд, че липсва основание за солидарна отговорност на ответниците.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл. 293, ал. 2 ГПК за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на ново решение по същество, с което ответниците да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, по исковете с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, сумата от 120 673, 37 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от допуснати нарушения на норми на правото на ЕС, ведно със законната лихва от 18. 12. 2015 г. – датата на предявяване на исковете до окончателното му изплащане.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да заплатят на касатора направените разноски за първоинстанционното и касационното производство в размер на 13 404, 44 лв. /за първоинстанционното производство – 7861, 94 лв. и за производството пред ВКС – 5542, 50 лв./. Липсват доказателства за сторени от касатора разноски за въззивната инстанция, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 11661 от 22. 07. 2020 г. по в. гр. д. № 2623/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Народното събрание на Република България и Агенцията за публичните предприятия и контрол да заплатят солидарно на „Изгрев“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], по исковете с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, сумата от 120 673, 37 лв. /сто и двадесет хиляди шестстотин седемдесет и три лева и 37 ст./, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от допуснати нарушения на норми на правото на ЕС, ведно със законната лихва от 18. 12. 2015 г. – датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Народното събрание на Република България и Агенцията за публичните предприятия и контрол да заплатят на „Изгрев“ АД сумата от 13 404, 44 лв. /тринадесет хиляди четиристотин и четири лева и 44 ст./ разноски.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.