Върховен касационен съд

13

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:	КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:	БОНКА ЙОНКОВА
	ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2017/2022
година


Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта против определение № 922 от 01.04.2022 г. по ч. гр. д. № 574/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, 25 състав определение № 275845 от 18.11.2021 г. по гр. д. № 3787/2020 г., е прогласено, че българският съд не е международно компетентен да разгледа исковете, предявени от „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта срещу „Ливия Марин Сървисиз“ ООД, Израел, „Морган и Ко“ ООД, Либерия, „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД, последните три дружества в качеството им на съдружници в гражданско дружество „Булгаргеомин ЛТД“ ДЗЗД, [населено място], по които е образувано гр. д. № 3787/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 25 състав.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода, че българският съд не е международно компетентен по предявените срещу ответниците искове по чл. 108 ЗС за ревандикация на процесния танкер. Счита, че обжалваният акт е в противоречие с правото на ЕС и по-конкретно с Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент 1215/2012) и решения С-148/03 и С-281/02 на СЕС. Според него, решаващият състав е приложил неотносима норма (чл. 25, ал. 2 във връзка с чл. 3, ал. 1) от Кодекса за търговско корабоплаване (КТК), при това неправилно, а не е приложил разпоредбите на релевантната за случая Международна конвенция за арест на кораби, 1999 г. (чл. 7, ал. 1 във връзка с чл. 8, ал. 1 и чл. 10), съответстващи и на чл. 12, ал. 2 и чл. 20 от Кодекса на международното частно право (КМЧП), както и че неправилно е преценил като предмет на делото действителността на вписването на процесния танкер в съответния корабен регистър (този на Израел), с което е обосновал изключителна компетентност по чл. 24, ал. 3 от Регламент 1215/2012 на чуждия съд, респ. некомпетентност на българския съд за разглеждане на спора за собствеността върху танкера, обезпечен с наложения върху него арест. В частната касационна жалба е заявено изрично оплакване и за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички относими към въпроса за международната компетентност на българския съд доказателства, както и в липса на произнасяне по заявените от ищцовото дружество (ответник във въззивното частно производство) доводи и възражения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
На първо място, твърди се очевидна неправилност: при прилагане на закона – незачитане приоритета на Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г. пред вътрешните актове – КМЧП и КТК и несъобразяване с практиката на СЕС; при квалификацията на иска и при тълкуване правото на ЕС по отношение изключителната компетентност за разглеждане на спора; при издирване на приложимата стълкновителна норма и при тълкуването и прилагането на материалния закон – чл. 12, ал. 2 КМЧП и чл. 25 КТК; при мотивирането акта.
При условията на евентуалност, е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото) по отношение на въпросите: „ 1. Какъв е точният смисъл на разпоредбата на чл. 25, ал. 2 във връзка с ал. 1 КТК и по-специално включват ли се вещноправни спорове за собственост в разпоредбата; 2. Какво е точното съотношение между разпоредбата на чл. 25 КТК и разпоредбите на чл. 7-8 от Конвенцията във връзка с определяне на международната компетентност за разглеждане на спор, обхванат от Конвенцията; 3. Определянето, че българският съд, който е съд по ареста на кораба (forum arresti) по смисъла на Конвенцията, не е международно компетентен да разгледа спора по същество, счита ли се за отказ от правомощието да разгледа спора по същество по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Конвенцията и ако да, въз основа на коя разпоредба от националната правна уредба; Как се формулира, обосновава и изразява т. н. „отказ“ по чл. 7 (2) от Конвенцията за арест на кораби-1999г., ако това е допустимо от нашия закон; 4. В случаите, в които съдът прецени, че не е международно компетентен да разгледа спор по същество (или се откаже от правомощия, ако това въобще е законово възможно у нас), следва ли съдът да прилага субсидиарно чл. 7, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2 изр. последно от Конвенцията за арест на кораби-1999г. и служебно да издири чуждестранен съд – готов и приемащ да разгледа и разреши спора по същество, и ако да, по какъв ред и в какви срокове следва да издири този съд и при какви условия следва да се приеме, че той е наличен и приеме да поеме спора по същество; По какъв ред в тази връзка съдът следва да приложи чл. 7, ал. 3 – служебно, само при заявено желание от страна, или следва да даде указания за това“.
Частният касатор моли за допускане на касационното обжалване също и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението за противоречие с трайната практика на ВКС, ясно очертаваща йерархията в прилагането на нормативните актове и мястото на международните конвенции, като част от националното право по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, спрямо националните закони. В подкрепа на това основание са посочени: определение № 515 от 02.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3788/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 217 от 07.04.2015 г. по ч. гр. д. № 522/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 152 от 28.12.2012 г. по т. д. № 970/2011 г. на ВКС, I т. о., определение № 364 от 17.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2172/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о.
Към частната касационна жалба е приложено и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпросите: „ 1. Изключва ли приложението на правилата за компетентност по Регламент 1215/2012 приложението на чл. 7, ал. 1 от Международната конвенция за арест на кораби, 1999г.; 2. Когато спорът е относно вещно право на собственост, което право подлежи на оповестително вписване в публично-правен регистър, включва ли се спорът за собственост в обхвата на разпоредбата на чл. 24, параграф 3 от Регламент 1215/2012 поради изискването за вписване; 3. Следва ли при горните условия по т. 2 съдът да може да прецени, че спорът е в изключителната компетентност на държава, която не е членка на ЕС; 4. Включват ли се споровете относно собствеността на кораба в обхвата на Регламент 1215/2012“
С молба от 03.10.2023 г. частният касатор е заявил нововъзникнало обстоятелство, имащо значение за спора – заличаване на процесния танкер от регистъра на плавателните съдове в Израел, за установяване на което е представил: заверен препис от решение от 28.06.2022 г. на Морския съд на [населено място], Израел; заверен препис от удостоверение от 30.06.2022 г. и заверен препис от решение от 01.09.2022 г. на Върховния съд на Израел.
Ответниците „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД, в качеството им на съдружници в гражданско дружество „Булгаргеомин ЛТД“ ДЗЗД, [населено място] – молят за оставяне на частната касационна жалба без разглеждане като недопустима поради това, че не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 3 ГПК, евентуално за недопускането й до касационния контрол и за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 30.05.2022 г. Оспорват заявеното в допълнителната молба на частния касатор твърдение за наличие на нововъзникнало обстоятелство и допустимостта на представените във връзка с него писмени доказателства, съображения за което са изложили в писмено становище от 11.11.2022 г.
Ответникът „Морган и Ко“ ООД, Либерия моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на частната касационна жалба в писмен отговор от 16.05.2022 г., като не заявява становище във връзка с допълнителната молба на частния касатор и представените с нея доказателства.
Ответникът „Ливия Марин Сървисиз“ ООД, Израел не изразява становище по частната касационна жалба, а само по депозираната от „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта допълнителна молба от 03.10.2022г. Счита, че заличаването на регистрацията на процесния танкер в Израел не представлява нововъзникнало обстоятелство, доколкото същото вече е било факт към датата на постановяване на второто въззивно определение от 14.07.2022 г., както и че представянето на доказателства в тази връзка е преклудирано, респ. че същите не отричат международната компетентност на израелския съд да разгледа спора за собствеността върху процесния танкер.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт.
Неоснователно е направеното в тази връзка възражение от ответниците „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД за недопустимост на касационното обжалване на атакуваното въззивно определение, аргументирано с указанията в т. 9, б. „в“ от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Възможността за касационен контрол на определението, с което съдът се произнася относно наличието или липсата на международна компетентност, е предвидена изрично в специалната норма на чл. 28 КМЧП.
За да отмени първоинстанционното определение и да прогласи, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявените от „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта срещу „Ливия Марин Сървисиз“ ООД, Израел, „Морган и Ко“ ООД, Либерия, „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД, последните три дружества в качеството им на съдружници в гражданско дружество „Булгаргеомин ЛТД“ ДЗЗД, [населено място], искове за собственост върху процесния моторен танкер „БАДР“, въззивният съд е приел, че предходната инстанция неправилно е преценила за приложим при определяне компетентността за произнасяне по повдигнатия спор вътрешният нормативен акт – Кодексът на международното частно право (чл. 12, ал. 2), а не релевантният за държавите членки на Европейския съюз Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Според съдебния състав, в настоящата хипотеза е налице основание за изключителната компетентност по чл. 24, ал. 3 от Регламента, предвидена за дела, имащи за предмет действителността на вписванията в публичните регистри – компетентност на съда на държавата, в която се води публичният регистър, а в случая това не е българската държава.
Въззивният съд е обосновал липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа предявените искове и с Кодекса на търговското корабоплаване, чиято приложимост е аргументирал с разпоредбата на чл. 3, ал. 1 КМЧП. Приел е за релевантна за случая разпоредбата на чл. 25 КТК, уреждаща международната компетентност при спор, възникнал от отношения, свързани с търговското корабоплаване, ако една от страните има седалище в друга държава или е гражданин на чужда държава. Отчитайки липсата на изрично споразумение между страните по делото относно компетентния съд, решаващият въззивен състав е преценил за приложимо общото правило на ал. 2 на същия член за компетентност на съда на страната, където се намира седалището на корабопритежателя. Счел е, че доколкото КТК не съдържа легална дефиниция относно спор, свързан с търговското корабоплаване, следва да бъде приложена Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г., в чл. 1 на която изчерпателно са посочени тези спорове, включително и споровете относно собствеността върху кораб, но същевременно е направил категоричен извод, че „цитираната конвенция изключва възможността морските искове да се разглеждат от държавата, компетентна да наложи запора“. Въззивният съд се е позовал на чл. 10 КТК, като е приел, че правото на собственост и другите вещни права върху кораби, вкл. и вписването в корабен регистър, се регулират от закона на основния регистър, т. е. регистърът, в който се вписва собствеността на кораба. Цитирал е и разпоредбата на чл. 68, ал. 1 КМЧП относно приложимото право по отношение придобиването, прехвърлянето и прекратяването на вещни права върху кораби, а именно – правото на държавата, под чието знаме плава корабът. По тези съображения решаващият състав е преценил, че българският съд не е компетентен да разгледа спора относно собствеността на процесния кораб, както и да приложи българския закон, уреждащ правоотношенията, свързани с правото на собственост.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, заявено от частния касатор като предпочитано. Съгласно трайната практика на ВКС: Очевидно неправилен е съдебният акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон); Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.
В случая очевидната неправилност на атакуваното определение се изразява в прилагането на закона в неговия противоположен смисъл. Въззивният съд е приел, че Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г. „изключва възможността морските искове да се разглеждат от държавата, компетентна да наложи запора“, което е в явно противоречие с разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Конвенцията, изрично предвиждаща правомощия на съдилищата на държавата, в която е извършен арест на кораб, за решаване на случая по същество . Безспорно, този извод е от съществено значение за определяне на международната компетентност за разглеждане на настоящото дело и поради това същият е обуславящ за правилността на обжалвания акт.
По отношение на останалите основания касационното обжалване не може да бъде допуснато. Доколкото основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено при условията на евентуалност и предвид допускането на касационния контрол на поддържаното като главно основание – очевидна неправилност, същото не подлежи на обсъждане. Отделно от това, следва да се посочи, че поставените във връзка с него въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал.1 ГПК, разяснено в задължителната практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: първите два – тъй като са относими към правилността на обжалваното определение, а вторите два – поради това, че по тях липсва произнасяне в този акт (по тях въззивният съд се е произнесъл в постановеното от него следващо определение № 1833 от 14.07.2022 г., което обаче не е предмет на подадената частна касационна жалба).
Що се отнася до основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, във връзка с тях изобщо не са формулирани конкретни въпроси, което препятства извършването на преценка, дали въззивното определение е в противоречие с посочената от частния касатор практика на ВКС и СЕС.
По искането за отправяне на преюдициално запитване:
Същото е неоснователно.
Част от поставените от частния касатор въпроси (въпрос № 1 и № 3) са относими към правилността на обжалваното въззивно определение и по-конкретно към това, дали международната компетентност на сезирания съд следва да се определи съобразно Регламент 1215/2012 или Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г, респ. дали Регламентът може да бъде приложен по отношение на държава, която не е член на ЕС, т. е. въпросите не са свързани с тълкуването на разпоредба от правото на ЕС, в която хипотеза е допустимо отправянето на преюдициално запитване (чл. 628 ГПК). Въпрос № 4 е поставен теоретично, без да е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. Що се отнася до въпрос № 2, макар да може да бъде преценен като касаещ тълкуването на разпоредбата на чл. 24, параграф 3 от Регламент 1215/2012, същият не обосновава отправяне на преюдициално запитване, тъй като не е изпълнено изискването на чл. 629, ал. 3 ГПК, доколкото посочената разпоредба е напълно ясна и не буди никакво съмнение за това, че уредената в нея изключителна компетентност е само за дела, които имат за предмет действителността на вписванията в публични регистри, а не и за дела с предмет вещни права.
По изложените съображения, независимо от допускането на касационното обжалване, искането за отправяне на преюдициално запитване не следва да бъде уважено.
По основателността на частната касационна жалба:
Предмет на образуваното пред Софийски градски съд гр. д. № 3787/2020 г. са предявените от „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта срещу „Ливия Марин Сървисиз“ ООД, Израел, „Морган и Ко“ ООД, Либерия, „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД, последните три дружества в качеството им на съдружници в гражданско дружество „Булгаргеомин ЛТД“ ДЗЗД, [населено място], искове с правно основание чл. 108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението върху моторен танкер „БАДР“ (BADR) с IMO № 9356426, които искове са обезпечени чрез наложен по реда на чл. 364а КТК арест на танкера в пристанище Бургас.
С оглед премета на делото, определящ същото като гражданско, и предвид обстоятелството, че със спора е сезиран съд на държава членка на Европейския съюз, компетентността за разглеждането му следва да бъде определена съобразно Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Регламентът е приложим, доколкото настоящият спор не попада в изключенията по чл. 1, параграф 2 от него.
Съгласно чл. 4 от Регламента, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка (параграф 1), а лица, които не са граждани на държавата членка, в която имат местоживеене, се подчиняват на правилата за компетентност, които са приложими по отношение на гражданите на тази държава членка (параграф 2). В чл. 6, параграф 1 е посочено, че ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка се определя от правото на тази държава членка, при спазване на член 18, параграф 1, член 21, параграф 2, член 24 и член 25.
От участващите в делото ответници, лица с местоживеене в държава членка по смисъла на цитираните разпоредби (съответно с регистрация и седалище в държава членка – за юридическите лица), са ответниците-български дружества „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД. По отношение на тях компетентността на сезирания български съд произтича пряко от разпоредбата на чл. 4, параграф 1 от Регламента.
По отношение на останалите ответници, които нямат регистрация и седалище в държава членка – „Ливия Марин Сървисиз“ ООД, Израел и „Морган и Ко“ ООД, Либерия, в съответствие с общата разпоредба на чл. 6, параграф 1 от Регламент 1215/2012, компетентността на съда на държавата членка следва да бъде определена от правото на тази държава членка, при спазване на член 18, параграф 1, член 21, параграф 2, член 24 и член 25. От изброените в горната разпоредба членове, относими за случая са чл. 24 и чл. 25, уреждащи изключителната компетентност за определена категория дела (чл. 24) и пророгацията на компетентност (чл. 25). Настоящото дело не попада обаче в нито една от тези категории. От една страна, по делото е безспорно, че между страните не е сключено споразумение за предоставяне на компетентност на определена държава членка (чл. 25), а от друга страна – предметът на спора не е сред изчерпателно изброените в чл. 24, за които е предвидена изключителна компетентност. Изключителна компетентност е предвидена за дела с предмет вещни права върху недвижим имот , но не и за дела с предмет вещни права върху движими вещи , в т. ч. и за плавателните съдове, какъвто е процесният случай.
Неправилно в тази връзка въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 24, ал. 3 от Регламента, установяваща изключителна компетентност по дела, които имат за предмет действителността на вписванията в публични регистри, в полза на съдилищата на държавата членка, в която се води регистърът. Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания в нея петитум, предмет на настоящото дело е единствено правото на собственост върху процесния танкер и предаване на владението върху него, но не и действителността на вписването му в корабния регистър на съответната държава (в случая Израел, вписването в чийто корабен регистър се оспорва от ищеца). Друг е въпросът, че на посоченото основание съдът на Израел изобщо не би могъл да има компетентност, тъй като тази държава не е членка на Европейския съюз и за нея Регламентът не е обвързващ. Отделно от това, видно от представените след образуване на производството доказателства, понастоящем вписването на процесния танкер в регистъра на плавателните съдове на Израел (което е решаващият аргумент на въззивния съд за извода, че българският съд не е компетентен) вече е отменено с влязло в сила решение на Морски съд, [населено място]. Доколкото касаят допустимостта на производството пред българския съд, а също и с оглед задължителните указания в Тълкувателно решение № № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС досежно правомощията на съда при обжалване на определенията, посочените доказателства следва да бъдат съобразени, независимо от това, кога са представени по делото, като направеното в тази връзка възражение от ответниците по частната касационна жалба е неоснователно.
Следователно, с оглед липсата на предпоставките на чл. 24 и чл. 25 от Регламент 1215/2012, на основание чл. 6, параграф 1 от същия, по отношение компетентността за разглеждане на настоящия спор приложимо е българското право, част от което, съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, представляват и международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България.
Релевантен вътрешен акт за определяне международната компетентност на българските съдилища по международни граждански дела е Кодексът на международното частно право (КМЧП). Съгласно чл. 12, ал. 2 от същия, по искове за вещни права върху движими вещи българските съдилища са компетентни, освен в случаите по чл. 4, и когато вещите се намират в Република България.
Същевременно, в чл. 3, ал. 1 КМЧП е предвидено, че разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон. Такъв международен договор, относим към случая, е Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г. (ратифицирана със закон, приет от XXXVIII Народно събрание на 12 януари 2001 г. – ДВ, бр. 7 от 2001 г., в сила за Република България от 14 септември 2011 г.), тъй като същата регулира ареста на кораби, намиращи се в границите на юрисдикцията на договаряща се страна (чл. 8), каквато именно е настоящата хипотеза. Освен от препращането в чл. 3, ал. 1 КМЧП, приложимостта на Международната конвенция следва и от изричната разпоредба на чл. 71, параграф 1 от Регламент 1215/2012, предвиждаща, че регламентът не засяга действието на конвенции, по които държавите членки са страни и които във връзка със специфични области (каквато несъмнено е арестът на кораби) уреждат компетентността или признаването или изпълнението на съдебни решения.
Съгласно чл. 7, ал. 1 от Конвенцията, съдилищата на държавата, в която е извършен арестът, имат правомощията за решаване на случая по същество, освен ако страните не се договорят или не са се договорили да предадат спора на съд в друга държава, който да осъществи тази юрисдикция, или на арбитраж. По делото е безспорно, че такава уговорка между страните не съществува. Не е налице и предвидената в чл. 7, ал. 2 от Конвенцията хипотеза – съдът на държавата, в която е извършен арестът, да се откаже от упражняване на правомощията си и те да бъдат поети от съд на друга държава, тъй като българското законодателство не разрешава подобен отказ (каквото е условието в цитираната разпоредба). С оглед на това и доколкото процесният арест е извършен именно за обезпечаване на настоящите искове, явяващи се морски искове съгласно дефиницията в чл. 1, ал. 1, б. (s) от Конвенцията, произнасянето по тях представлява „решаване на случая по същество“ по смисъла на чл. 7, ал. 1 от Конвенцията, което предопределя съответно компетентността за разглеждането им на българския съд като съд на държавата, в която е извършен арестът.
Не може да бъде споделено становището на въззивната инстанция, че международната компетентност на българския съд следва да бъде определена съобразно Кодекса за търговското корабоплаване (КТК), тъй като същият се явява „друг закон“ по смисъла на чл. 3, ал. 1 КМЧП. С оглед очертания в чл. 1 от този кодекс предметен обхват и съдържащата се в чл. 3, ал. 1 дефиниция на понятието „търговско корабоплаване“, настоящият спор не може да бъде квалифициран като такъв, свързан с търговското корабоплаване. Ето защо, посоченият нормативен акт е ирелевантен за определяне международната компетентност на българския съд. Затова, без значение са и цитираните от въззивния съд негови разпоредби, свързани с формата на договора за прехвърляне или учредяване на вещни права върху кораб и вписването на такава сделка в регистъра.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав приема, че международно компетентен по настоящия спор е българският съд. По отношение на ответниците-български дружества компетентността му произтича директно от Регламент 1215/ 2012 (чл. 4, параграф 1), а по отношение на останалите ответници – компетентността му произтича както от приложимия за случая международен акт – Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г. (чл. 7, ал. 1), така и от приложимия вътрешноправен акт – Кодекса на международното частно право (чл. 12, ал. 2).
Приетото от въззивния съд в обратен смисъл е неправилно. Поради това, постановеното от него определение следва да бъде отменено, като българският съд бъде прогласен за международно компетентен за разглеждане на делото.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение


ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 922 от 01.04.2022 г. по ч. гр. д. № 574/2022 г. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 922 от 01.04.2022 г. по ч. гр. д. № 574/2022 г. на Софийски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за международно компетентен да разгледа делото (гр. д. № 3787/2020 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 25 състав), образувано по предявени от „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта срещу „Ливия Марин Сървисиз“ ООД, Израел, „Морган и Ко“ ООД, Либерия, „Моран Трейд“ ЕООД, „Моран Уест“ ЕООД и „Тектона“ ЕООД, последните три дружества в качеството им на съдружници в гражданско дружество „Булгаргеомин ЛТД“ ДЗЗД, [населено място] искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване собствеността и предаване владението върху моторен танкер „БАДР“ (BADR) с IMO № 9356426, БЪЛГАРСКИЯ СЪД .
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Либиан Навигейтър ЛТД“, Малта за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на производството.

Определението не подлежи на обжалване.