Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подсъдимия К. Г. Щ. и на адв. З. Й., повереник на частните обвинители Р. Д. И., Р. И. К. и К. И. К., срещу решение № 225 от 24.10.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), постановена по ВНОХД № 277/2016 г. по описа на същия съд.
С касационната жалба на подсъдимия Щ. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Постановеният съдебен акт е атакуван в частта относно наказанието, като към ВКС са отправени алтернативни искания да отмени решението на въззивния съд и да върне делото за ново разглеждане или да намали наложеното на жалбоподателя наказание, изменяйки решението. Твърди се, че наказанието било завишено и не кореспондирало на обществената опасност на деянието и дееца. В тази насока следвало да се отчетат младата възраст на дееца, неголемия му житейски опит, пълното му съдействие за разкриване на обективната истина във всички фази на наказателното производство, както и решението му за протичане на съдебното производство по реда на Гл. 27 от НПК, отчитайки важността на своевременното решаване на въпроса за отговорността му. По делото действително имало и доказателства за наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, но съпоставени със смекчаващите, те се намирали в условията на паритет, а не при превес на отегчаващите, както било отразено в мотивите на първоинстанционната присъда. Поради това определеното наказание преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК не следвало да надхвърля средния размер на предвидените от чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК санкционни рамки. В решението на въззивния съд липсвали мотиви относно съотношението между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, какъвто отговор съдът бил задължен да даде не само заради искането за намаляване на размера на наложеното лишаване от свобода в случай, че не бъде приложен чл. 66, ал. 1 от НК, но и с оглед задължението си, произтичащо от чл. 301 от НПК. Като не сторил това, при формиране на изводите си съдът допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.
Подсъдимият счита решението на съда за непълно и по въпроса относно възможността за приложение на чл. 66, ал. 1 от НК с оглед наличието на предходно осъждане по споразумение № 23 от 03.12.2010 г. по НОХД № 576/2010 г., одобрено от ОС – гр. Добрич. За преценката дали е настъпила реабилитация по отношение на кумулативно наложеното с цитирания съдебен акт наказание глоба, която не била платена, следвало да се установи какви срокове са изтекли във връзка с изпълнителската давност (дали при образувано изпълнително производство биха били от значение сроковете по чл. 171, ал. 1 от ДОПК или би намерил приложение срокът по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1, т. 5 от НК). Доказателства в тази насока не били събирани на досъдебното производство, а в хода на съдебното производство, извън съдебното следствие, по искане на съда от 26.04.2016 г. по делото постъпило писмо с вх. № 2757, получено в ОС – гр. Добрич на 04.05.2016 г., след постановяване на присъдата на 27.04.2016 г., въз основа на което съдът приел, че по отношение на глобата имало издаден изпълнителен лист от 20.01.2011 г., че задължението не било платено, че имало издадено разпореждане за присъединяване на основание чл. 217 от ДОПК, който текст третирал други хипотези. От тези данни не ставало ясно дали за обсъжданото задължение имало образувано изпълнително производство и какъв бил неговият номер. И двете съдебни инстанции не изложили подробни съображения за тези обстоятелства, а посочили лаконично единствено, че глобата не била платена, което водело до неприложимост на чл. 66, ал. 1 от НК.
В касационната жалба на адв. Й., повереник на частните обвинители, се поддържат доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Касаторът твърди, че същото било необосновано снизходително с оглед обществената опасност на дееца, който бил двукратно осъждан, единия път за управление на МПС под въздействие на наркотични вещества. Като водач на МПС той имал над 30 нарушения на ЗДвП за сравнително краткия си стаж като правоспособен водач. С оглед престъпния му профил логично изпъквала причината той да откаже кръвна проба за установяване на наркотични вещества в кръвта му, който отказ от съдействие представлявал отегчаващо вината обстоятелство и не следвало да остава извън правораздавателната воля на съда. Анализът на личността на подсъдимия, предходната му съдимост, обстоятелствата, при които било извършено деянието (в светлата част на денонощието, в малък град, на тиха улица) водели до категоричен извод, че се касаело за лице, което системно нарушавало правилата за движение и представлявало опасност за обществото. Проблемът с безотговорното поведение на водачите на МПС в България бил изключително тежък и актуален, което било разпознато от законодателя и на нормативно ниво се наблюдавало системно увеличение на наказателната репресия. В същото време оставало неясно защо някои съдилища отказвали да участват в борбата срещу тези изключително опасни обществени прояви и подхождали с прекалена снизходителност към извършителите на транспортни престъпления, дори при летален изход. В настоящия казус единственото смекчаващо обстоятелство било изказаното в хода на съдебното производство съжаление за извършеното. При такъв превес на отегчаващите обстоятелства справедливото наказание следвало да клони към заложения в закона максимум. На още по-силно основание лишаването от право да управлява МПС следвало да бъде за значително по-голям срок от наложения. С оглед тези съображения повереникът на частните обвинители отправя към ВКС искане да отмени решението на ВАС и да върне делото за ново разглеждане поради необходимост от увеличаване на наказанията лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият К. Щ. и защитникът му адв. Г., частните обвинители Р. И., Р. К. и К. К. и повереникът им адв. Й., редовно призовани, не се явяват и не изразяват становище по подадените жалби.
Представителят на ВКП дава заключение, че постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 16 от 27.04.2016 г. по НОХД № 129/2016 г. Добричкият окръжен съд (ДОС) е признал подсъдимия К. Г. Щ. за виновен в това, че на 28.04.2015 г. в [населено място] при управление на моторно превозно средство – лек автомобил м. „Ф.Г.” с рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 6, т. 1, пр. 3 от ЗДвП и чл. 45, ал. 2 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. К. И. (настъпила на 05.05.2015 г.), като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, което наказание да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо заведение от открит тип на основание чл. 57, ал. 1 вр. чл. 59, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС, а на основание чл. 343г от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от три години. С постановената присъда съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е осъдил подсъдимия Щ. да заплати направените по делото разноски, както и разноските на частните обвинители.
По жалби на подсъдимия и на повереника на частните обвинители е било образувано ВНОХД № 277/2016 г. по описа на ВАС, като с атакуваното решение № 255 от 24.10.2016 г. първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.
Касационните жалби на подсъдимия К. Щ. и на частните обвинители Р. И., Р. К. и К. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, съответно т. 3, от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка, съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
І. Относно касационната жалба на подсъдимия К. Щ.:
Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Релевираните оплаквания за необсъждане на въпросите за съотношението между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства при индивидуализацията на наказанието на касатора, както и относно възможността за приложение на чл. 66, ал. 1 от НК с оглед предходното му осъждане по НОХД № 576/2010 г. по описа на ДОС, се субсумират под касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК и следва да бъдат разгледани на първо място, тъй като евентуалното им наличие предопределя крайния изход на делото – отмяната на проверявания съдебен акт.
Първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК, като наказанието на подсъдимия е определено съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК, според която разпоредба при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от НПК съдът отмерва наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и намалява така определеното наказание с една трета. Следвайки посочените правила, при превес на отегчаващите обстоятелства ДОС е определил по отношение на подсъдимия Щ. съгласно чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода над средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК – три години, намалил го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, фиксирал е окончателния размер на наказанието на две години лишаване от свобода и е постановил ефективното му изтърпяване.
Въззивният съдебен състав се е солидаризирал изцяло с изводите на първоинстанционния съд, като относно наказанието мотивите му действително не могат да бъдат окачествени като особено прецизни и задълбочени. Въпреки че в тази част решението на ВАС търпи критика, в разглеждания случай допуснатото от въззивната инстанция процесуално нарушение при изготвянето на въззивния съдебен акт не може да бъде счетено за съществено и не се приравнява на липса на мотиви въобще. От съдържанието на акта се установява, че макар и твърде пестеливо, въззивният съдебен състав е изложил основните си аргументи във връзка с възраженията на жалбоподателя. Ако и схематично, неговите доводи са били обсъдени и са получили отговор. Следва да се има предвид фактът, че лаконичността на мотивите до голяма степен е обусловена от формалното съдържание на напълно бланковата въззивна жалба на подсъдимия, която въпреки отразеното в нея уверение, че ще бъде допълнително мотивирана, не е била уточнена и доразвита с конкретни възражения и след запознаване с мотивите към първоинстанционната присъда. Освен това първоинстанционният съдебен акт съдържа обстойни доводи във връзка с индивидуализацията на отговорността на подсъдимия, като във въззивното решение съставът на ВАС ясно е обективирал съгласието си с всички фактически констатации и правни изводи на ДОС в тази насока.
Отделен е въпросът, че контролираната инстанция е пропуснала да отчете и коригира допуснатите от първоинстанционния съд пропуски и неточности в отговора на въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 3 и т. 5 от НПК.
На първо място, предишното осъждане на подсъдимия Щ. (на една година и шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, и глоба в размер на 3 500 лева) по НОХД № 576/2010 г. за престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК, приключило със споразумение № 23 от 03.12.2010 г., незаконосъобразно е отчетено, от една страна, като отегчаващо обстоятелство, а от друга – и като пречка за условно осъждане за настоящото деяние. Този извод на предходните инстанции е основан на обстоятелствата, приети за установени от изисканата от ДОС справка от ТД на НАП – В., офис Добрич, изх. № 10952-1/26.04.2016 г., че наложената глоба не била платена, като за събирането й било образувано изпълнително дело.
Касаторът некоректно твърди, че доказателствата в тази насока – писмото от НАП с вх. № 2757/04.05.2016 г. – са били събрани без знанието на страните след приключването на първоинстанционното съдебно производство и постановяването на присъдата на 27.04.2016 г. Въпросната справка е била служебно изискана от съдията-докладчик с разпореждане от 22.04.2016 г. (л. 43 от НОХД № 129/2016 г. на ДОС), като отговорът на НАП, офис Добрич, изх. № 10952-1/26.04.2016 г. е постъпил по факс в деловодството на съда на 27.04.2016 г. и е бил заведен с вх. № 2626/27.04.2016 г. Този документ е бил наличен по делото при провеждане на съдебното заседание на 27.04.2016 г., не е бил оспорен от страните и с надлежно определение е бил приобщен към доказателствените материали (л. 58 и л. 60 от НОХД № 129/2016 г. на ДОД). Впоследствие, на 04.05.2016 г., в ОС – Добрич е постъпил оригиналът на същия документ, заведен с вх. № 2757/04.05.2016 г., като съдържанието на двата документа е напълно идентично. Тъй като своевременно полученият по факс документ е бил процесуално изрядно включен в годната за ценене доказателствена маса, за съдебните инстанции не е имало пречки да се позоват на залегналата в него информация.
По същество обаче неизплащането на наложената глоба препятства реабилитацията на осъденото лице, само когато изпълнението на наказанието глоба не е изключено по давност. Ако изпълнителската давност е изтекла, неплащането на глобата не е пречка за реабилитация (включително и при образувано за събиране на глобата изпълнително дело).
Разпоредбата на чл. 82, ал. 5 от НК поначало изключва приложението на чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1, т. 5 от НК. Но и в случаите на образувано изпълнително производство за събиране на глобата се прилага правилото на абсолютната давност. Нормата на чл. 82, ал. 5 от НК не елиминира изобщо възможността за погасяване на неизпълненото наказание глоба поради изтекла давност и съответно не прогласява невъзможност за реабилитация на осъденото лице във всички случаи, когато за събирането на глобата е образувано изпълнително дело и задължението за изплащане на глобата не е изпълнено. При образувано изпълнително производство за събирането на глобата абсолютната изпълнителска давност също се прилага, но не в сроковете по НК (чл. 82, ал. 4, вр. ал. 1, т. 5 от НК), а в регламентираните в специалните закони срокове за погасяване на вземанията при принудителното изпълнение на наказанието глоба, а именно по реда на чл. 171, ал. 1 и ал. 2, чл. 173, ал. 2 от ДОПК. Разпоредбата на чл. 82, ал. 5 от НК се тълкува именно в този смисъл – тя изключва прилагането на абсолютната изпълнителска давност в сроковете по чл. 82, ал. 4, вр. ал. 1, т. 5 от НК за наказанието глоба при образувано изпълнително производство за събирането й, като основанията и сроковете при абсолютната давност за изпълнение на този вид наказание са уредени не в Наказателния кодекс, а в специалния закон за събирането на публичните държавни вземания – чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
Освен това в подобни хипотези съдилищата следва да проверяват и преценяват и въпроса дали не е изтекла давността по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК, като установяват какви именно и кога точно са извършени принудителните действия по изпълнение на наказанията глоба. Само данните за образувано изпълнително дело със сигурност не са достатъчни за правилното приложение на закона, защото и при образувано изпълнително производство за събиране на вземането, произтичащо от наложено наказание глоба, предвидената в чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК изпълнителска давност се прилага на общо основание. Приложното поле на чл. 82, ал. 5 от НК не се тълкува разширително. Тази разпоредба изключва само приложението на чл. 82, ал. 4 от НК относно абсолютната изпълнителска давност по НК, но не и на чл. 82, ал. 1 от НК относно обикновената изпълнителска давност. С нормата на чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК е предвидена специална правна уредба с по-благоприятни за осъдения срокове (две години), поради което е релевантна именно тя, а не регламентирания от чл. 171, ал. 1 от ДОПК период петгодишен период.
Съгласно чл. 82, ал. 3 от НК изпълнителската давност се прекъсва с всяко действие на надлежните органи по изпълнението, след което започва да тече нова давност. Необходимо е действията по изпълнението да са конкретизирани; да са извършени от компетентен орган, оправомощен да осъществи изпълнението; да са реализирани в съответствие с правилата, които уреждат процедурата по изпълнение на наказанието. Действия с прекъсващ ефект по отношение на давността за изпълнението на наказанието глоба могат да бъдат: издаване на изпълнителен лист от съда, изпращането му на органа по изпълнението, образуване на дело, изпращане на покана за доброволно изпълнение, опис на имущество, налагане на запори и възбрани, както и всички действия на публичния изпълнител в хода на образуваното изпълнително дело, насочени срещу конкретното осъдено лице за събиране на вземането. С изтичането на срока по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК от последното извършено действие по събиране на глобата, изпълнението й би се явило погасено по давност, като съответно липсват пречки за прилагане на съответните разпоредби за реабилитация.
Затова в разглеждания казус изводът за наличие или отсъствие на пречка за реабилитацията на подсъдимия Щ. е следвало да бъде направен не само въз основа на данните за неплащане на глобата по НОХД № 576/2010 г., а с оглед конкретното установено последно действие по изпълнението, прекъсващо изпълнителската давност съгласно чл. 82, ал. 3 от НК, и преценка дали след него е изтекъл срокът по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК. В представеното от ТД на НАП – В., офис Добрич, писмо изх. № 10952-1/26.04.2016 г. е посочено, че за задължението на подсъдимия Щ. по НОХД № 576/2010 г. на ДОС е бил издаден изпълнителен лист от 20.01.2011 г. и било издадено разпореждане за присъединяване на основание чл. 217 от ДОПК с изх. № 2449/2011/000004/27.03.2012 г., връчено на 02.04.2012 г. Считано от датата на посоченото в цитираното писмо действие по изпълнението, изпълнителската давност по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК е изтекла, като деянието, предмет на разглеждане по настоящото дело, е извършено на 27.04.2015 г. По изложените съображения ВКС не се съгласява с констатациите на предходните съдебни инстанции, че по отношение на жалбоподателя е налице законна пречка за приложение на института на условното осъждане, както и че съдебният му статус е на осъждано лице.
На второ място, очевидно върху факта на предходното осъждане на подсъдимия е основан и изводът на съдилищата за лоши характеристични данни на подсъдимия, също включени в съвкупността на отегчаващите обстоятелства. Този извод механично е пренесен от издадената от ПИ в РУ – Каварна характеристична справка за касатора, без да се отчете, че извън „криминалните му регистрации” в документа не е посочен нито един конкретен факт, който да очертае негативен личностов облик на подсъдимия. В тази насока е игнорирано дори обстоятелството, традиционно оценявано като смекчаващо, че той е трудово ангажиран, което е белег на положителна социална адаптация.
На трето място, ВКС счита, че първоинстанционният съд е придал, а въззивният съд безкритично е споделил неоправданата значимост на изтъкнатите като отегчаващо обстоятелство факти относно причинените с деянието несъставомерни имуществени щети по авариралия лек автомобил и велосипеда на пострадалия И. И.. Управляваното от дееца превозно средство е собственост на баща му, св. Г. К. Щ., било е ползвано изключително само от подсъдимия, като баща му е декларирал (л. 129 от ДП), че няма имуществени претенции към сина си заради нанесените при транспортното произшествие повреди на автомобила (на стойност 779,02 лева). Стойността на щетите по велосипеда (24,30 лева) пък е обективно незначителна, за да се третира като съществено утежняващо отговорността на подсъдимия обстоятелство.
Останалите факти от значение за правилната индивидуализация на отговорността на жалбоподателя Щ. са вярно откроени и оценени. Адекватно е интерпретирано действителното значение на критичното отношение на дееца към деянието и добросъвестното му процесуално поведение в хода на целия наказателен процес. Като отегчаващи обстоятелства правилно са приети наложените на касатора многобройни административни санкции за нарушения на правилата на ЗДвП и неговия отказ след произшествието да му бъде взета кръвна проба за определяне наличие на упойващи вещества.
Изложените дотук съображения дават основание на ВКС за извод, че определеното от инстанциите по фактите съгласно правилата на чл. 54 от НК наказание от три години лишаване от свобода спрямо подсъдимия Щ. е завишено, тъй като част от приетите за отегчаващи обстоятелства обективно не представляват такива. Настоящият съдебен състав счита, че целите на чл. 36 от НК по отношение на касатора Щ. могат да бъдат постигнати и с по-кратък срок на лишаването от свобода, отмерен при относителен баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, а именно – две години. Крайният размер на наказанието, което той следва да понесе, фиксиран при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК с намалението от една трета (осем месеца), възлиза съответно на една година и четири месеца. Наказание в такъв окончателен размер отговаря на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него престъпление, като успешно допринася за осъществяване на генералната превенция, без да се явява прекомерно тежко за извършителя.
Не са налице обаче основания за промяна на извода на въззивната инстанция относно необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното по отношение на касатора Щ. наказание лишаване от свобода. Установените отегчаващи обстоятелства действително го очертават като рисков водач, който системно игнорира правилата за безопасност на движението. Този извод се обуславя, на първо място, от твърде големия брой административни санкции, наложени на подсъдимия в периода 2007 г. – 2014 г. с наказателни постановления (10 броя) и фишове (20 броя), а и по реда на чл. 78а от НК (за управление на МПС след употреба на наркотични вещества). Същият извод е илюстриран и от факта, че след осъществяване на инкриминираното деяние той е отказал да му бъде взета кръвна проба за определяне наличие на упойващи вещества. Допуснатото в разглеждания случай нарушение на правилата за движение – отнемане на предимството на пострадалия И. при наличие на знак Б2 – е грубо и само по себе си крие висок риск от настъпване на произшествия. При това подсъдимият е пресякъл пътя на велосипедиста абсолютно нехайно, в момент когато напълно правомерно движещият се пострадал се е намирал в непосредствена близост (на 5 м.) от мястото на удара и не е могъл да стори нищо, за да предотврати сблъсъка.
Поради това е както обществено оправдано, така и целесъобразно за действителното поправяне на подсъдимия и за постигане целите на наказанието той да бъде изолиран от обществото за определения срок на наказанието. Описаните обстоятелства характеризират поведението на подсъдимия като участник в движението в сериозно негативен план – обрисуват го като безотговорен и опасен водач, по отношение на когото с приложението на условно осъждане не би се постигнала адекватна реализация на нито една от целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК.
І. Относно касационната жалба на частните обвинители Р. И., Р. К. и К. К.:
С оглед застъпеното по-горе становище на настоящия съдебен състав доводите на касаторите частни обвинители за необходимост от утежняване на отговорността на подсъдимия Щ., включително и по отношение на наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС, се явяват неоснователни. От вниманието на предходните инстанции не е убягнало нито едно от реално наличните отегчаващи обстоятелства. Както бе отбелязано, всички тези релевантни за отговорността на дееца факти, обуславящи съгласно чл. 54, ал. 2 от НК налагането на по-тежка санкция, са разкрити изчерпателно, в обем, необходим и достатъчен за правилната индивидуализация на наказанието, като подробно са анализирани и от настоящия съдебен състав. Единствените данни, посочени в касационната жалба на частните обвинители, които не са били интерпретирани в съдебните актове – детайлите от фактическата обстановка, че деянието е било извършено в светлата част на денонощието, в малък град, на тиха улица – са неотносими за правилното решаване на делото, тъй като обективно не се отразяват нито върху обществената опасност на деянието, нито рефлектират по някакъв начин върху личната обществена опасност на дееца. Изтъкнатите твърдения за „престъпен профил на подсъдимия” са лишени от доказателствена основа и са незаконосъобразни, тъй като са базирани върху предходното му осъждане, също подробно обсъдено в настоящото решение.
ВКС не дължи отговор на съображенията на повереника във връзка с „участието” на съдилищата в борбата срещу транспортните престъпления, защото подобни аргументи нямат характер на правни доводи. Основното конкретно оплакване в касационната жалба на частните обвинители, извън житейските разсъждения за нуждата от по-сурово наказване на извършителите на такива престъпления, е за недооценяване на високата степен на обществена опасност на инкриминираното престъпление. То е неоснователно. Абстрактната обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на съответната санкция за престъпленията по Гл. единадесета, Раздел ІІ от НК, в частност по чл. 343а от НК с оглед инкриминираното на подсъдимия обвинение. Съгласно чл. 54, ал. 1 от НК при осъществяването на цялостната дейност по индивидуализация на наказанието се отчита специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец. Дължимата санкция се съобразява с особеностите на конкретната личност и характеристиката на конкретното деяние, установени от доказателствата по делото, а не с оглед външни за делото съображения. Балансът между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието – се постига при съобразяване на всички индивидуализиращи особености на случая. Надценяването на значението на генералната превенция винаги води до ненесъразмерна репресия спрямо конкретния подсъдим, което е несъвместимо с изискването за справедливост. Поради това ВКС няма как да игнорира или да омаловажи значението и относителната тежест на наличните смекчаващи обстоятелства единствено заради завишения ръст на транспортните престъпления.
По отношение на самопризнанието на подсъдимия напълно обективно е отчетено, че е подпомогнало реално и съществено доказването на престъпното деяние и неговия извършител още от самото начало на наказателното производство, поради което при определяне на наказанието по правилата на чл. 373, ал. 2 от НПК то на самостоятелно основание следва да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство (т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС). Дадената от самия извършител отрицателна оценка на собственото му поведение – критичността му към извършеното – е обективирана в изразеното в последната му дума пред първоинстанционния съд съжаление за случилото се (л. 64 от НОХД № 129/2016 г. на ДОС), а достатъчно красноречиво е проявена и в цялостното му поведение след деянието (въпреки отсъствието на очевидци на катастрофата, той е останал на местопроизшествието, оказал е помощ на пострадалия и в нито един момент от наказателното производство не е предприел защитна позиция с цел самооневиняване). Това обстоятелство обичайно се приема за смекчаващо, тъй като разкрива променено, положително отношение на дееца към обществените интереси.
По изложените дотук доводи настоящият състав на ВКС прие, че атакуваният съдебен акт не страда от претендираните от частните обвинители пороци.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,