Върховен касационен съд

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

№ 247/18 г.
гр.София, 04.02.2019 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4288/2016 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. П. против решение № 332/22.02.2016 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр. д. № 4556/2015 г.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси: задължителни необходими другари ли са насрещните страни по договор в производство по предявен от трето лице иск за обявяване неговата нищожност, на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакцията преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) и достатъчно ли е за разкриването на персонална симулация при сключване на договор, да е налице знание и намерение за симулирането у подставеното лице и действителния приобретател на правата или следва и противната страна по договора да е изразила воля за това, на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Според А. П. налице е хипотеза на задължително необходимо другарство, защото е наложително постановяване на еднакво решение относно нищожността, респективно – липсата й, по отношение и на двете страни по договора. Знанието на продавача за симулацията би било необходимо при условие, че се касае за предметна симулация. При уговорката между действителния и „мнимия купувач“ единият да ползва името на другия, за да придобие права, без това да се довежда до знанието на третите лица, включително и до това на продавача, е налице персонална симулация. Обратното е в противоречие с правилата на житейската логика, както и със съвременната правна теория. Последица от постигната уговорка между мнимия и действителния купувач е привидността на обективирания договор, като следва да се приложат правилата относно прикритото съглашение – чл. 17 ЗЗД.
Според насрещната страна В. Б., страните по договора, за който се твърди, че е нищожен, не са задължителни необходими другари. В конкретния случай няма спор, че подавачът М. Н.- Б., нито е знаела, нито е участвала, нито е давара съгласието си за симулацията. Решението, каквото и да е то, няма да се отрази върху нейната правна сфера и би било прекомерна тежест да бъде влючвана в подобни дела. Съгласие на явната страна за симулацията трябва да е налице, защото правото допуска едно-единствено изключение от изискването за форма при сделките с недвижими имоти и то е симулацията. За да може това изключение да се сбъдне, трябва да участват същите страни в симулацията, тъй като има две паралелни сделки – трябва да е налице паралел между сделката, която е с действителна воля и сделката, която е привидна, но която е удостоверена от нотариуса. Противното би значило да се хвърли съвременния свят в правна несигурност и да се накърни самият принцип за върховенството на закона.
По въпроса за вида на другарството при предявен от трето лице иск за нищожност на договор:
По делото е представено определение № 632/20.12.2013 г. по ч.гр.д. № 5812/2013 г. на ВКС, I г.о., в което е прието, че във всички хипотези на иска за нищожност на договора страните по него са задължителни необходими другари. Съображенията са, че задължителното необходимо другарство е правилото, докато факултативното е изключението, когато законът допуска всеки от другарите самостоятелно да предяви иск. Нищожният договор има порок при сключването му и не поражда правни последици, с оглед на което предявяването на иск за прогласяване нищожността засяга еднакво правата на всички страни по договора и, затова съдът трябва служебно да следи дали са конституирани като такива.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че доводи за вида на необходимото другарство не могат да се извеждат от това дали другарите са участници в едно и също материално правоотношение и от необходимостта решението да е еднакво за тях. Във всички случаи на необходимо другарство (факултативно и задължително) делата на другарите по своя предмет са тъждествени, като те или участват в едно и също правоотношение, или имат спрямо него едно и също правно положение. Тъй като всички факти спрямо необходимите другари са общи, то те и следва да бъдат установени еднакво спрямо тях, правните изводи на съда също следва да са еднакви за всички другари, както и разрешението по материалноправния спор. Необходимите другари (и факултативни, и задължителни) са обвързани от постановеното решение, независимо дали са били конституирани като страни по делото, поради което, при висящо дело, имат право на жалба срещу решението, постановено без тяхно участие (т. 17 от ТР 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС), а при влязло в сила решение – право да искат отмяната му по чл. 304 ГПК. Само поради това едновременното им участие по делото не става задължително, а е нужно още нарочно разпореждане на закона или, макар и да липсва правна норма, естеството на правоотношенията да налага задължителното участие на другарите по делото, което се явява и условие за допустимост на исковия процес. В този случай съдът следи служебно за съвместната процесуална легитимация на другарите и, ако исковата молба не е съобразена с това изискване, дава задължителни указания на ищеца, като оставя исковата молба без движение.
В случаите на факултативно необходимо другарство, ищецът, отчитайки конкретния си интерес и възможната отмяна по чл. 304 ГПК, сам преценява дали да насочи иска си срещу всички или само срещу някои от другарите.
Необходимото другарство е по правило факултативно, а задължителното е изключение, а не обратното и, както е изяснено принципно в ТР № 3/2016 на ОСГК, предвид ограничителния му характер, задължителното другарство не може да се тълкува и прилага разширително по отношение на хипотези, в които законът не го предвижда или естеството на спора не налага задължително участие на определени лица.
По иск на трето лице за нищожност на договор, процесуално легитимирани ответници са всички страни по договора. Липсва обаче обща норма, която да поставя като задължително условие тяхната съвместна процесуална легитимация. Естеството на спора също не налага тяхното задължително участие. Нищожният договор на общо основание не съществува за правния мир, на нищожността може да се позове всеки (не само страните по договора) без срок, било чрез иск, било чрез позоваване на съществуващия порок.
По въпроса: достатъчно ли е за разкриването на персонална симулация при сключване на договор да е налице знание и намерение за симулирането у подставеното лице и действителния приобретател на правата или следва и противната страна по договора да е изразила воля за това, съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
При привидни (симулативни) договори страните нямат намерение да бъдат обвързани така, както външно са изразили воля. Те обективират волеизявления в правната действителност, които стават известни на трети лица, но в действителност те съзнателно изобщо не желаят настъпването на правните последици (абсолютна симулация) или желаят настъпването на други последици, различни от тези, които биха се породили от външно изразената им воля (относителна симулация). Самите страни създават по своя воля и с постигнато между тях съгласие тази двойственост; симулацията е насочена към трети лица.
При персоналната симулация привидността се отнася не до съществуването на правните последици на явната сделка, а до това, кой е техен носител. И при нея знанието и съгласието на прикритата и на явната страна е необходимо – за търсените последици, за действителните титуляри на правата и задълженията и за симулираното участие на привидна страна. Последната може и да не знае, че фигурира като страна по договора при т.нар. едностранна персонална симулация (идентичността й се ползва без да е уведомена, без нейно участие и съдействие) или да знае, да е съгласна и да съдейства за осъществяване на привидността (двустранна персонална симулация).
От всичко изложено следва заключението, че знание и намерение за симулирането винаги е налице между действителната (прикрита) страна и явната – именно общото им желание да скрият от външния свят кой е приобретелят е мотивирало сключването на привидния договор.
По касационните оплаквания:
Касаторът излага съображения за недопустимост на въззивното решение поради неучастие на задължителен необходим другар и за неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон – чл. 26, ал. 2 и чл. 17, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът по касация В. Г. Б. изразява становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Софийският апелативен съд, като потвърдил решенето на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил исковете на А. Г. П. предявени против В. Г. Б. за обявяване нищожността на договор, оформен в нот.акт № ........ г., с който М. П. Н. – Б. продала на В. Г. Б. свой недвижим имот, поради персонална симулация по отношение на купувача, на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД и за обявяване, че В. Б. е подставено лице, а действителният купувач по договора е А. Г. П., на осн. чл. 17, ал. 1 ЗЗД.
Съображения са, че не е установено волята на продавача М. Н. – Б. и на купувача В. Б. да е привидна.
Въззивното решение, като краен резултат, е допустимо и правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.
Принципно вярно е, че насрещните страни по договор не са задължителни необходими другари по иск на трето лице за прогласяване нищожността му. Прикритата страна при персонална симулация обаче не е „трето лице“ по сделката, но пък в случая няма симулация, нито в исковата молба се твърди такава – изложени са факти, обуславящи скрито косвено представителство, квалифицирано от ищеца като симулация. Както е изяснено в решение № 107/13.08.2018 г. по гр.д. № 2446/2017 г. на ВКС, IV г.о., няма значение как страната сама определя, било с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Съдът е длъжен да издири и приложи относимата материалноправна норма.
Ищецът А. Г. П. твърди, че се уговорил с ответника В. Г. Б. последният привидно да участва като купувач по договор за продажба на недивжим имот от М. П. Н. – Б.. Двамата се споразумели, че действителният приобретател е А. П.. За тази тяхна уговорка продавачът и трети лица не били в известност. Според ищецът, при тези обстоятелства, договорът за продажба е нищожен и той иска от съда до го прогласи като такъв. Квалифицира порока като привидност на купувача. Иска още, по силата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, съдът да признае, че той е купувач по договора, а не ответникът.
Фактическият състав, от който черпи права ищецът не сочи на симулация, а на твърдение за скрито косвено представителство (чл. 292, ал. 2, изр. 1 ЗЗД) – нито третите лица, нито онзи, който договаря с косвения представител знаят, че правото се придобива за косвено представлявания. Спрямо продавача и всички останали трети лица, купувач е В. Б., който действа по споразумение с А. П., от свое име.
Договорът, сключен с косвен представител, независимо дали косвеното представителство е пряко или скрито, не е нищожен – чл. 292, ал. 2 ЗЗД, поради което не е и нужно да се установява има ли знание за това у насрещната страна по договора. Ето защо, при принципно правилното заключение на въззивния съд, че по пътя на пълно главно доказване следва да се установи знание у явната страна при персоналната симулаця, в случая изобщо не е било необходимо установяване на знание у продавача, че купувач е А. П.. Отношенията пък между последния и В. Б. се уреждат по правилата на мандата.
Така предявеният иск за нищожност на договор, обективиран в нот. акт № 198/2000 г., е пример за търсена защита чрез претендиране на правни последици, каквито законът не признава на твърдяните, обуславящи юридически факти. Не се касае за недопустим, а за неоснователен иск. Не е налице и нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част и петитум - иска се прогласяване нищожност на сделка поради изложени обстоятелства. Не се касае и за произнасяне по непредявен иск – съдът, като е се е произнесъл в рамките на заявените правопораждащи юридически факти, е достигнал до извод, че не е установена персонална симулация, както и, че искът не е нищожен поради твърдяните в исковата молба факти. Както стана ясно, така осъществената продажба не може да се квалифицира като симулативна, нито само поради това е нищожна – арг. чл. 292, ал. 2 ЗЗД. Искът правилно е отхвърлен.
Като краен резултат въззивният съд не е допуснал и нарушение на чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Ответникът В. Б. не може да бъде обявен за подставено лице по реда на цитираната разпоредба – самите твърдения в исковата молба го определят като скрит пълномощник, а и двустранна персонална симулация по делото не е доказана. По същия ред и ищецът А. П. правилно не е признат за купувач.
Вярно е, че съгласно чл. 292, ал. 2 ЗЗД, ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него, но в отношенията с представлявания, както и спрямо трети недобросъвестни лица, придобитите права се смятат за права на доверителя (така и решение № 208 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 916/2012 г., IV г. о.). И при скритото представителство, съгласно чл. 284 ЗЗД, косвеният представител следва да уведоми косвено представлявания за изпълнение на поръчката, да му се отчете и да му предаде всичко, получено в изпълнение на поръчката, а когато законът повелява – да го стори в предвидена от закона форма. Ако пълномощникът не изпълни доброволно задължението си да прехвърли в нотариална форма получения недвижим имот по изпълнителната сделка на скрития упълномощител, последният, основавайки се на признатите му по чл. 292, ал. 2, изр. 2 ЗЗД права, разполага с директен иск за собствеността на придобития имот (установителен или осъдителен) – в този см. и решение № 375 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 288/2011 г., III г. о. Косвеният представител трябва да установи, че е собственик на недвижимия имот, което изисква и установяване на валидно скрито упълномощаване – извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите, според императивната норма на чл. 292, ал. 3 ЗЗД. (решение № 886 от 15.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2008 г., IV г.о., решение № 208 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 916/2012 г., IV г. о.). Скритото упълномощаване не трябва да е извършено с цел да се заобиколи забрана за придобиване на определено имущество от скрития упълномощител – арг. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В случая петиторен иск не е предявен. Скритият упълномощител не може да се ползва от чл. 17, ал. 1 ЗЗД.
В заключение въззивното решение следва да бъде оставено в сила, а на ответника по касация да бъдат присъдени направените в настоящата инстанция съдебно деловодни разноски – 1000 лв. платен адвокатски хонорар на един от представлявалите го адвокати, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение


Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 332/22.02.2016 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр. д. № 4556/2015 г.

ОСЪЖДА А. Г. П. да заплати на В. Г. Б. сумата в размер на 1000 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК , направени в производството пред Върховен касационен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: