Върховен касационен съд

9

№ 680

София, 11.11.2020 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1449 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Ш. чрез пълномощника му адв. Х. и по касационна жалба на апелативна прокуратура в гр. София, чрез прокурор Б. С. против решение № 2401/05.11.2019 г. по в.гр.д. № 2222/2019 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторът З. Ш. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд София от 14.12.2018 г. по гр.д. № 1/2018 г., с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 707 600 лв.
Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ след частична отмяна на решението на Окръжен съд София, е осъден да заплати на З. Ш. сумата 20 000 лв., представляваща разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, ведно със законната лихва от 11.08.2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд София от 14.12.2018 г. по гр.д. № 1/2018 г. по исковете с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до 10 000 лв. и на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучаване на трудово възнаграждение в размер на 88 544,84 лв., ведно със законната лихва от 11.08.2016 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК с доводи, че въззивният съд не е подложил на оценка всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на реално претърпените вреди от ищеца и не е обсъдил в пълнота приетата по делото комплексната медицинска експертиза, в резултат на което неправилно е приложил материалния закон – чл.52 ЗЗД и е определил обезщетение в занижен размер. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което размерът на обезщетението за неимуществени вреди да бъде увеличен в съответствие с действително претърпените неимуществени вреди.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ Задължен ли е въззивния съд при прилагане обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ и по-специално на тези от тях, които би трябвало съдът да изведе като специфични за интензитета на увреждането и 2/ Изброяването на установените обстоятелства без определяне на тяхното значение поотделно и в тяхната съвкупност има ли декларативен характер и обуславя ли липсата на мотиви към решението предвид указанията в т.3 от ППВС №1/13.07.1953 г. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 51/23.06.2016 г. по гр.д. № 347/2016 г. на IV г.о.; решение № 337 по гр.д. № 1318/2009 г. на IV г.о.; решение от 31.01.2014 г. по гр.д. № 4907/2013 г., решение № 230/04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/2016 г., решение № 179/09.01.2019 г. по гр.д. № 4551/2017 г. на III г.о.; решение № 158/17.01.2019 г. по гр.д. № 299/2018 г. на III г.о., според която практика критерият за справедливост следва да е обвързан с преценка на конкретно установени по делото обстоятелства, които определят реално причинените вреди и тяхната продължителност, като определянето на различен размер на обезщетението е в резултат на различния обем вреди, които обаче следва да бъдат установени чрез анализ на всички обстоятелства, свързани с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – основание по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с необсъждане на редица обстоятелства, които имат значение при определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждане на такова в значително по-нисък размер / възраст на лицето, продължителност на наказателното производство, липсата на промяна в семейния му живот, обществено икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода 2014 г.- 2016 г./, както и необсъждане на възраженията, изложени във въззивната жалба относно обосноваността на заключението на вещите лица по комплексната медицинска експертиза. По отношение на решението в частта, с която е уважен иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, касаторът твърди неправилност на изводите на въззивния за наличие на причинно-следствена връзка между вредата, изразяваща се в пропуснати ползи от трудово възнаграждение и незаконното обвинение, тъй като представеният от ищеца безсрочен трудов договор не е достатъчен да обоснове извод, че без предявено обвинение, респ. задържане под стража, ищецът е щял да получава трудовото си възнаграждение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, да определи кои от твърдените неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането и съответно да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вр. чл.52 ЗЗД, обективирана в решение № 506/29.05.2009 г. по гр.д. № 587/2008 г. на I г.о., решение № 241/16.11.2012 г. по гр.д. №1618/2011 г., III г.о. и решение № 189/17.06.2016 г. по гр.д. №1334/2016 г. на IV г.о. на ВКС. Последният въпрос, за който се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 258/22.06.2011 г. по гр.д. № 1565/2010 г. на III г.о. и решение № 1258/10.01.2008 г. по гр.д. № 730/2016 г. на IV г.о., е за характера и изражението на пропуснатите ползи като вид имуществена вреда по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, както и необходима ли е причинна връзка между действията на Прокуратурата на Република България и пропуснатото трудово възнаграждение и какво е нейното значение.
За да отмени решението на първоинстанционният съд, с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв. и да присъди допълнително обезщетение в размер на 20 000 лв., въззивният съд е приел, че по делото освен обичайните негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва, са доказани и специфични такива, а именно: остра стресова реакция за около един месец, причинена от незаконното обвинение, а впоследствие проявени симптоми на протрахирана реакция на стрес, без клинично изразени психични смущения, но довела до появата на заболяване – захарен диабет втори тип. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел следните обуславящи фактори: тежестта на повдигнатото обвинение /за две тежки умишлени престъпления, за които се предвижда наказание „лишаване от свобода“ съответно за срок от 5 г. до 15 г. и за срок от 3 г. до 12 г./; времетраенето на наказателното производство – близо две години, т.е. приключило в разумен срок с оправдателна присъда, потвърдена от въззивната инстанция; процесуално-следствените действия с участието на ищеца – сравнително многобройни и фактът, че в продължение на близо 22 месеца, ищецът е бил с най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ В приложение на принципа на чл.52 ЗЗД при съвкупната преценка на посочените обстоятелства и при превес на това, че за почти целия период на наказателното производство ищецът, който е чужд гражданин, е търпял най-тежката мярка за неотклонение, въззивният съд е приел за справедлив размер на обезщетението такъв от 30 000 лв. По отношение на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от трудово възнаграждение е прието, че ангажираните по делото писмени доказателства обуславят категоричен извод, че ищецът е бил в обективна невъзможност да полага труд по валидно трудово правоотношение в резултат на наложената му мярка за неотклонение в рамките на наказателното производство, т.е. че е налице причинна връзка между вредата и незаконното обвинение.
Касационният съд приема, че поставените от страните въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за правилното прилагане на чл.52 ЗЗД, поставени от касатора Ш. и по-конкретно за задължението на въззивния съд да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ, както и за съдържанието на мотивите на решението, тъй като в настоящия случай съдът е извършил преценка на конкретно установени по делото обстоятелства, които определят реално причинените вреди и тяхната продължителност. Като фактори, обуславящи по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди са приети тежестта на повдигнатите две обвинения, взетата спрямо ищеца-чужд гражданин най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ за продължителен период от време, както и отключеното в резултат на преживяната остра стресова реакция от незаконното обвинение, заболяване захарен диабет втори тип. Противно на виждането на касатора, съдът е изложил мотиви кои от заявените вреди, извън обичайните, приема за частично доказани и кои не, като е посочил конкретно кои обуславящи размера на обезщетението за неимуществени вреди фактори е отчел и кои от тях имат превес. Ето защо, неоснователен е доводът, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т.3 от ППВС №1/13.07.1953 г., според която всяко решение трябва да бъде мотивирано, като съдържанието на мотивите обхваща кратко указание за спора, какво приема съдът за установено относно фактическите положения, въз основа на кои доказателства приема тази фактическа обстановка, както и преценка на установените факти и приложението на закона към тях. На следващо място, при съпоставка на съобразените в посочените от касатора решения на ВКС обстоятелства с тези в процесния случай е видно, че в разглежданите случаи са взети предвид различни факти, които са обосновали извод за различни неимуществени вреди и съответно различен размер на обезщетението /в порядъка от 15 000 лв. до 45 000 лв./ и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове извод за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия по чл.52 ЗЗД. В решението по гр.д. 4907/2013 г. на IV г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000 лв., като фактори обуславящи по-високия размер на обезщетението са посочени продължителността на взетата по отношение на лицето мярка за неотклонение „задържане под стража“ – 3 години и 3 месеца, заменена с „домашен арест“ с продължителност от близо две години, както и времетраенето на наказателното производство, което е продължило 7 години. В решението по гр.д. № 4551/2017 г. на III г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение в размер на 35 000 лв., като обстоятелства обуславящи по-високия размер на обезщетението са отчетени продължителността от над 15 години на наказателното производство и взетата мярка за неотклонение парична гаранция и забраната за напускане на страната, които също са продължили неразумно дълъг период от време – повече от 11 години, медийното оповестяване на случая, довело до накърняване на личната и професионалната репутация на лицето и установените сериозни последици в психологичен план. В решението по гр.д. № 299/2018 г. на III г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение в размер на 25 000 лв., като фактори обуславящи по-високия размер на обезщетението са посочени броя на повдигнатите обвинения за тежки престъпления, съдържащи уличаване за престъпна злоупотреба със служебно положение от държавен служител на ръководна длъжност и установеното по делото значително дискредитиране на лицето в личен, социален и професионален план; публичното оповестяване на акцията по задържането, неразумната продължителност на наказателното производство - над 7 години, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 4 месеца, които са се отразили негативно на психиката на лицето, което макар да е психически здраво е с остатъчна депресивна симптоматика. Гореизложеното налага извод, че твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява, т.е. не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като бе посочено по–горе, при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Поддържа се още, че по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с решение № 506/29.05.2009 г. по гр.д.№ 587/2008 г. на I г.о., решение № 241/16.11.2012 г. по гр.д. № 1618/2011 г. на III г.о. и решение № 189/17.06.2016 г. по гр.д. № 1334/2016 г. на IV г.о. на ВКС. В първото от сочените решения ищецът е бил с мярка за неотклонение задържане под стража само в продължение на 1 месец и 19 дни, а под домашен арест – 3 месеца. Във второто решение е съобразено, че макар и наказателното производство да е продължило неоправдано дълго, като през първите 2 години и 3 месеца ищецът е бил задържан под стража, по делото не е установено твърдяното влошаване на здравословното му състояние, съответно причинната връзка между конкретно сочено заболяване и висящото наказателно производство. В третото от посочените решения е съобразено обстоятелството, че вида и характера на процесуалната принуда / 4 месеца под домашен арест и 7 год. и 4 месеца – забрана да напуска страната / е упражнена спрямо ищеца не само с оглед на обвинението, по отношение на което е постановена оправдателна присъда, но и с оглед воденото срещу него, едновременно с процесното, и друго наказателно преследване. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения обстоятелства, с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определянето на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД.
На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК. Касаторът обаче не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. По същата причина е невъзможна и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение.
Твърди се също така, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС, в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви за кои от изложените в исковата молба негативни преживявания не е налице причинно – следствена връзка с конкретното обвинение /от невъзможността на ищеца да полага грижи за съпругата си и относно страданието му от хипертония/ и по отношение на кои претендирани вреди, извън обичайните такива, по делото е доказано наличието на такава причинна връзка с незаконното обвинение. Ето защо, поставените въпроси във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД не водят до допускане на касационното обжалване.
На последно място, макар повдигнатия материалноправен въпрос за характера на пропуснатите ползи като вид имуществена вреда по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, както и необходима ли е причинна връзка между действията на прокуратурата и пропуснатото трудово възнаграждение, да обуславя изхода на делото, той няма претендираното значение, тъй като при разрешаването му, въззивният съд е съобразил установената практика, обективирана освен в посочените от касатора решения на ВКС и в много други, постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на IV г.о., решение № 243/21.01.2020 г. по гр.д. № 1111/2019 г. на III г.о., решение № 45/.07.2020 г. по гр.д. № 3445/2019 г. на IV г.о., както и разясненията на т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК, според която обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност за увеличаване имуществото на пострадалия. Пропуснатата полза пък е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. То се основава на предположение за състоянието, в което това имущество би се намирало, ако не бе настъпило противоправното деяние, като самото предположение обаче трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото, която възможност е сигурна, а не се презумира. При обективна невъзможност на работника или служителя да се яви на работа по съществуващо безсрочно трудово правоотношение, която е резултат от наложена му ограничителна мярка, е налице доказана възможност за реализиране на трудови доходи, която обаче е пропусната именно поради наложената мярка за неотклонение. Разрешението, дадено от въззивния съд е именно в този смисъл, доколкото е прието, че за периода, през който ищецът е бил в обективна невъзможност да полага труд по валидно трудово правоотношение в резултат на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в рамките на наказателното производство, причинната връзка между вредата и незаконното обвинение е доказана.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложенията на касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора – ищец не се дължат разноски за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2401/05.11.2019 г. по в.гр.д. № 2222/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: