03.02.2017 г.

ВКС реши, че срокът по чл. 390, ал. 3 от ГПК за предявяване на бъдещ иск не може да бъде продължаван при условията на чл. 63, ал. 1 от ГПК над предвидения едномесечен срок

 

С Решение № 4/2015 г. от 03.02.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 4/2015 г., Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) реши, че срокът по чл. 390, ал. 3 от ГПК за предявяване на бъдещ иск не може да бъде продължаван при условията на чл. 63, ал. 1 от ГПК над предвидения едномесечен срок.

Тълкувателното дело е образувано въз основа на предложение, направено от състав на ВКС с определение по ч.гр.д. № 4659/2015 г., с разпореждане на председателя на ВКС за постановяване от ОСГТК на тълкувателно решение по процесуалноправния въпрос „Може ли да бъде продължаван при условията на чл. 63, ал. 1 от ГПК срокът по чл. 390, ал. 3 от ГПК за предявяване на бъдещ иск?”.

Съгласно нормата на чл. 63, ал. 1 от ГПК законните и определените от съда срокове могат да бъдат продължавани от съда по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини, а текстът на ал. 3 гласи, че ал. 1 не се прилага за сроковете за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение.

Според чл. 390, ал. 1 от ГПК обезпечение може да се иска и преди предявяване на иска от родово компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение, а съгласно ал. 3 в случая по ал. 1 съдът определя срок за предявяване на иска, който не може да бъде по-дълъг от един месец. Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в определения срок, съдът служебно отменя обезпечението.

По поставения пред ОСГТК въпрос съществува противоречива практика на ВКС. Според едното разрешение разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ГПК не изключва срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК от приложното поле на чл. 63, ал. 1 от ГПК и няма пречка за продължаването му. Приема се, че срокът по чл. 390, ал. 3 от ГПК е законен, тъй като продължителността му е определена с разпоредбата и попада в първата група срокове по чл. 63, ал. 1 от ГПК, които могат да бъдат продължавани при наличие на предвидените за това предпоставки. Освен това чл. 63, ал. 3 от ГПК изключва възможността за продължаване само на решителните срокове – за обжалване на решения и определения и за подаване на молба за отмяна, но не и на срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК, който няма такъв характер. Според другото разрешение срокът по чл. 390, ал. 3 от ГПК не може да бъде спиран, прекъсван или продължаван, обосновано с различните му характер – императивен и законоустановен, и цел в сравнение с посочените в общата част на исковия процес срокове за обжалване на съдебни актове, произтичащи от специфичната цел на обезпечителното производство за осигуряване защита на правата както на ищеца, така и на ответника в производството по бъдещия иск.

В мотивите на решението е записано, че с оглед постигането на бързина на гражданския процес, респективно на ефективност на съдебната защита, ГПК предвижда срокове за извършваните от страните процесуални действия. Сроковете са законни, ако продължителността им е установена от закона, и съдебни, определени от съда (чл. 59 от ГПК). За постигане целта на процесуалните срокове способстват регламентираните неблагоприятни за страните последици от пропускането им, изразяващи се в погасяването на правото им за валидно извършване на процесуалното действие или за невземането предвид на извършено извън срока такова. Това обосновава императивен характер на тези срокове. „Законът обаче не свързва тези последици с процесуално бездействие, дължащо се на допусната от страната небрежност. Това следва от предвидената в чл. 63, ал. 1 от ГПК възможност за продължаване на сроковете – законни и съдебни – по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини. Такава възможност е изключена с изричните разпоредби на чл. 63, ал. 3 от ГПК – относно сроковете за обжалване на съдебните актове и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение, и на чл. 64, ал. 4 от ГПК – относно срока за подаване на молба за възстановяване на срок. В теорията и в практиката тези срокове са определяни като „решителни” – категорични са върховните съдии. Те уточняват, че посочената регламентация се съдържа в Част първа „Общи правила” на ГПК, с оглед на което тя е приложима във всички предвидени по този закон производства, освен ако това не е изключено със специални за тях разпоредби.

Уредбата на обезпечението на бъдещ иск се съдържа в Част четвърта „Обезпечително производство” на ГПК. Целта на това обезпечение е възпрепятстване на възможността ответникът по бъдещия иск да създаде пречки за осъществяване на правата на молителя по очакваното от него съдебно решение по бъдещия спор. Налагането на обезпечителни мерки ограничава правната сфера на ответника по бъдещия иск, поради което срокът за предявяването му трябва да е съобразен с времето, необходимо за подготовката на бъдещия иск във всеки конкретен случай. Разпоредбата на чл. 390, ал. 3 от ГПК определя максималната продължителност на този срок – той не може да бъде по-дълъг от един месец. В тълкувателното решение пише: „Невключването на срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК сред предвидените в чл. 63, ал. 3 от ГПК изключения (относно сроковете за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение) не обуславя възможност за продължаването му. Буквалното тълкуване на текста на чл. 390, ал. 3 от ГПК налага извод, че този срок е императивно определен до един месец и е недопустимо надвишаването му. Формулировката на разпоредбата, съпоставена с тази на чл. 63, ал. 1 от ГПК, я определя като специална и изключваща общите регламентирани в последната ред и условия за продължаването му над предвидения в закона максимум”.

Според ОСГТК невъзможността за продължаване на срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК над един месец следва и от целта, и от характера му, различни в сравнение с тези на сроковете по чл. 63, ал. 1 от ГПК. Това е обусловено от специфичната цел на обезпечителното производство – да подготви и осигури търсената с иска защита чрез изненадващо интервениране в чужда правна сфера. Такава интервенция е оправдана за времето, необходимо за подготовката, и неговата продължителност, синхронизирана със срока за подаване на отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК, е определена от закона – не повече от един месец. Всяко превишаване на този срок ще е неоправдано засягане на правната сфера на бъдещия ответник. Продължаване на срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК би дало възможност за злоупотреба с права в противоречие с основните принципи на гражданското съдопроизводство.

                                                           

 

 

 

За мнения и технически проблеми използвайте: web_support@vks.bg.