09.07.2019 г.

ВКС уеднакви практиката си по въпроси за приложението на разпоредби на ГПК

 

С Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по Тълкувателно дело № 1/2017 г., Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на ВКС реши:

1. Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо.

2. Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение.

Тълкувателното дело е образувано поради противоречиво разрешаване от състави на Върховния касационен съд (ВКС) на въпросите: „Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?“ и „Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска?“

Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. По първия поставен въпрос ОСГТК приема, че нарушаването от въззивния съд на посочената норма, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт. В мотивите на тълкувателното решение пише:„Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство – за липса на положителна или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск.“

В решението пише още, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела.

В мотивите на ОСГТК се посочва, че чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и обстоятелства, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело. Това може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК, правомощията на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. Поради това зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор поначало не може да бъде сторено от ВКС в производството по чл. 290 – чл. 293 от ГПК, доколкото това изисква касационният съд да предприеме спиране на обусловеното дело.

Върховните съдии приемат, че при наличие на основание за спиране въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на спора. В мотивите се казва, че при обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС ще е длъжен служебно да селектира жалбата в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК поради „вероятна недопустимост“ на въззивното решение, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. При разглеждането на жалбата, в случай че се установи наличието на процесуалната пречка, въззивното решение като недопустимо следва да се обезсили. Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството, ако междувременно пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по преюдициалния спор е влязло в сила.

По втория поставен за тълкуване въпрос ОСГТК приема, че предявяването на иск срещу физическо лице, което към момента на постъпване на исковата молба в съда е починало, или срещу юридическо лице, което към същия момент е неправосубектно, респективно не съществува в правния мир, изключва валидното възникване на процесуално правоотношение и настъпване на целените от ищеца правни последици.

В мотивите пише, че сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск на първо място са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно лице. Според чл. 27, ал. 1 от ГПК процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право. „Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това отпада и процесуалната правоспособност... Починалото физическо лице не е правен субект, няма правоспособност и не може да бъде субект и на процесуални правоотношения като страна. Поради това, предявяването на иск срещу лице, което към този момент вече е починало, изключва изначално възникването на валидно процесуално правоотношение. Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване“, категорични са върховните съдии. Според ОСГТК е невъзможно процесът да продължи в лицето на правоприемниците, тъй като процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално правоотношение. След като процесуално правоотношение не е възниквало, то не може и да бъде „продължено“ при условията на чл. 227 от ГПК.

По делото са депозирани особени мнения.

Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.

 

  

 

 

 

За мнения и технически проблеми използвайте: web_support@vks.bg.