В центъра на София, в самото начало на бул. „Витоша“, се издига сградата на Съдебната палата, една от забележителните постройки на столицата.

До изграждането на съвременния столичен център Съдебната палата е най-големият наш граждански архитектурен паметник, който не губи и днес своята монументалност и предназначение. Строена в продължително време между 1929 – 1940 г., Софийската съдебна палата задоволява голямата и назряла нужда да се подслонят под един покрив всички съдилища в столицата, пръснати из частни, неподходящи сrpади – и с това става истински храм на българското правосъдие. В архитектурно-строително отношение Софийската съдебна палата – дело изключително на български архитекти, инженери, майстори и работници, на наши строителни фирми и изrpадена почти само с местни материали - представлява един от паметниците на българското строително изкуство, който добре свързва старото с новото в архитектурния образ на столицата.

История и архитектура на сградата

В книгата си „60 години живяна история“ (1970 г.) проф. Константин Кацаров пише: Именно ознаменуването на 60-годишнината на организацията и съществуването на българското правосъдие трябваше да бъде свързано с откриването през септември 1941 година на съдебната година в новата Съдебна палата на столицата. С особена благодарност и гордост гледахме на софийската съдебна палата ние, поколението правници, които имахме работа дълги години в съдебните помещения от времето преди построяването на днешните съдебни палати. Защото до 1940 година – 50 години, половин век от освобождението на България – не бе построена у нас нито една сграда, нито една стая за нуждите на правораздаването. Когато най-после в 1926 година се повдигна въпросът за построяването на съдебни помещения чрез създаването на специален фонд „Съдебни сгради“, набиран чрез допълнителни мар­ки от разни съдебни берии, мита и такси, много хора погледнаха с недоверие на възможността да се разреши такава голяма и важна задача с такива наглед незначи­телни източници. Между тези неверующи бях и аз и на уводно място във вестник „Мир“ между другото писах: „съдебното дело има свои нужди, които не могат да бъдат удовлетворявани от разни фондове и подаяния“. За щастие на съдебното дело в България, ние – черногледците спрямо фонда „Съдебни сгради“ – бяхме бляскаво опровергани. Фондът започна да функционира. Източникът на пари за съдебни сгради бе така добре налучкан, че в няколко години фондът натрупа средства, с които се пристъпи към осъществяването на грандиозен план за построяване на 62 съдебни палати из цяла България. Това мероприятие, което включваше и постройката на сграда за Министерство на правосъдието (по-късно Външното министерство) можа в по-голямата си част да бъде осъществено до 1944 година.

Палатата се намира съвсем близо до представителния център на Столичния град, обаче тя не е строена върху такъв парцел и по начин, че да може да се включи открито в ансамбъла на големите нови строежи на центъра. По време на нейния строеж столицата не е имала градоустройствен план, липсвала е и ясна и смела строителна политика, която да превъзмогва частните интереси и да гледа предвидливо в бъдещото развитие на градските части. Съдебната палата е затворена между три тесни улици – „Алабин“, „Лавеле“ и „Позитано“, които я ограждат встрани и отзад, и има малко по-открит поглед само към бул. „Витоша“.

Архитектурното оформление на Съдебната палата ѝ позволява да се съгласува днес почти напълно с големите строежи на столичния център и да не им стои чужда. Нейният правоъгълен корпус с хоризонтален силует, даже отделните и архитектурни елементи – сиенитният цокъл, бялата варовикова облицовка нагоре, мощният корниз под последния етаж – хармонират с общия архитектурен облик на новите издигнати близко до нея големи представителни постройки – на Гранд-хотел „Балкан“ (денс хотел „Шератон“), на Централния универсален магазин, дори на бившия Партийния дом (сега сграда на Народното събрание) и на Българската народна банка. Външният архитектурен образ на Съдебната палата сполучливо говори за предназначението на сградата, при това с една простота, прямота и строгост на формите, характерни за бита и общественото съзнание на нашия народ – далеч от всяка помпозност и пищност, с каквито се отличават подобни сгради в чужди столици. Монументалните размери на сградата, строгият и стил, силно подчертаната входна система от стълбище с пет големи врати между величествена колонада говорят ясно за строгия характер на нейното обществено предназначение.

Външният архитектурен образ на Софийската съдебна палата не е решен в някакъв строго определен стил. Тук са съчетани в една убедителна връзка някои класически вече стилови начала, които позволяват на тази монументална постройка да запази задълго своята стойност като архитектурна творба. Общият корпус на сградата представлява едно опростотворено, правоъгълно пространствено разрешение с непрекъснати хоризонтални линии, мощна класическа колонадна система на главната фасада и опростени странични фасади. Над силно подчертания си корниз сградата е завършена с четвърти етаж вместо с обикновените балюстради на някои ренесансови сгради. Архитектурният и образ се допълва от декоративни форми с романо-византийски мотиви по рамките на врати, прозорци и конзолитена главния корниз. Плановото и вътрешното пространствено разпределение на сградата показват, че външното и вътрешното и композиционно разрешение се намират в тясно единство и зависимост помежду си и че те произтичат не от някакви самостоятелни естетични и стилови търсения, а съвсем логично от нуждите на един план, задоволяващ многобройните служби, подслонени в тази палата. В композиционното разрешение на сградата са вложени две ръководни начала: да се осъществи най-целесъобразно разпределение на служебните помещения и да се постигне най-правилно насочване на потока от хора, които масово влизат и излизат от палатата. Тези две функционални съображения са дали отражение върху цялостната архитектурна композиция на сградата.