С Решение № 309/11.04.2018 г. по наказателно дело № 1156/2017 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила постановената от Софийския апелативен съд (САС) нова присъда № 15/17.05.2017 г. по в.н.о.х.д. № 524/2014 г. Решението е окончателно.
Делото пред ВКС е образувано по касационен протест и касационна жалба на Атанас Вълков срещу въззивната присъда на САС, с която частично е отменена присъда на СГС от 06.11.2013 г.
С присъдата на СГС подсъдимият е признат за виновен за извършени престъпления по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК (продължавано документно престъпление – съставяне на неистински частни документи); чл. 316 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК (продължавано престъпление – съзнателно ползване на неистински частни документи, за съставянето на които не може да се търси отговорност от подсъдимия); чл. 316 вр. чл. 308, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК (продължавано съзнателно ползване на неистински официални документи, за съставянето на които не може да се търси отговорност от подсъдимия); чл. 283 НК (като длъжностно лице използвал служебното си положение с цел да набави за себе си и друго лице противозаконна облага). Определено е общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ от 3 г. и 6 м. Признат е за невиновен да е съставил неистински частни документи, описани в присъдата; за документна поправка и съставяне на документи по п. 1, 2 и 3 от раздел 3 на присъдата и за пране на пари по чл. 253, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 НК; за престъпление по чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 от НК (в качеството си на лице, заемащо отговорно служебно положение е нарушил служебните си задължения, от което са могли да настъпят немаловажни вредни последици за Община Бургас).
С новата присъда на САС производството по отношение на част от деянията, за които подсъдимият е признат за невиновен от СГС, е прекратено поради изтекла давност. Присъдата е отменителна и по отношение на престъплението по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК по п. 1, т. 1.1 – 1.3 от присъдата на СГС; за деянията, за които е оправдан от първата инстанция по п. 1, т. 3.1 и 3.5 от присъдата; в частта, с която е признат за виновен по чл. 283 от НК и за невинен по чл. 282, ал. 1, както и по отношение на общо определеното му наказание и увеличаването му на основание чл. 24 от НК. С присъдата на САС подсъдимият е признат за виновен да е извършил престъпления по: чл. 316 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК (продължавано ползване на неистински частни документи, за съставянето на които не може да се търси отговорност от подсъдимия); чл. 282, ал. 1 от НК (в качеството си на длъжностно лице е нарушил служебните си задължения, от което са могли да настъпят немаловажни вредни последици за Община Бургас). На подсъдимия е определено общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ в размер на 2 г. и 6 м., чието изпълнение е отложено за срок от 4 г., присъединено е и наказание „лишаване от право да заема магистратска длъжност“ за срок от 5 г. и 6 м., като присъдата е потвърдена в останалата й част.
Според тричленния състав на ВКС касационната жалба и протестът са неоснователни. Възраженията на защитата за липса на надлежна доказателствена основа на формираните от съдилищата изводи по фактите са неоснователни. В решението пише: „Доказателствата установяват убедително, че подсъдимият Вълков е бил единственият и действителен инициатор на всички заведени граждански и административни дела и преписки, защото никой от неговите роднини, водещи се като заявители и страни по тях, не само не е бил съпричастен по какъвто и да било начин към тази дейност, но дори не е знаел за нея и не е положил подписа си в който и да било от документите, приложени в производствата... Единствената цел на действията на подсъдимия е била да придобие по неправомерен начин установените по делото недвижими имоти, които впоследствие да отчужди срещу значителни суми“.
Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на материалния закон. Въззивният съд е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 316 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за това, че се е ползвал от престъпно създадени неистински частни документи, за създаването на които от него не може да се търси наказателна отговорност. Предмет на престъплението са 17 частни документи, като по делото по несъмнен начин е установено само тяхното ползване от подсъдимия, но не и съставянето им от него. Съдебният състав уточнява, че щом неистинският документ е доведен до знанието на съответния орган, употребата е налице и престъплението е довършено. А случаят е именно такъв – подсъдимият се е ползвал от неистински частни документи пред съдебни и административни органи и други институции и пред частно лице с цел да докаже съществуването на права и правни отношения, като въз основа именно на така употребените неистински частни документи претендираните права са били реализирани.
По отношение на оспореното с касационния протест оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 253, ал. 3, т. 2 от НК (пране на пари) върховните съдии поясняват в мотивите си, че „изпирането на пари“ е престъпна дейност за легализиране на придобити по престъпен начин средства и имущество, предназначена и водеща до осуетяване или поне до затрудняване на органите на власт да установят незаконния произход на престъпно придобитото. В конкретния случай повдигнатото обвинение по чл. 253, ал. 1 от НК е свързано с три сделки (две учредени договорни ипотеки и един предварителен договор за покупко-продажба на неправомерно придобития имот), осъществени от подсъдимия при посредствено извършителство – чрез неговата майка, която формално е страна по договорите, но чиято наказателна отговорност не може да бъде ангажирана поради това, че е действала без умишлена вина. Според тричленния състав на ВКС предходните съдебни инстанции правилно са приели, че всяка от трите сделки не може по естеството си да предизвика целения с престъплението по чл. 253 от НК ефект, тъй като не трансформират имущество и не водят до промяна на собствеността (предварителният договор) или ако доведат до промяна на собственика на ипотекираното имущество, то това може да стане само при определени условия.
Съдебният състав на ВКС не приема направеното в протеста възражение срещу приетата правна квалификация на деянието по чл. 282, ал. 1 от НК (в качеството му на длъжностно лице е нарушил служебните си задължения, от което са могли да настъпят немаловажни вредни последици), вместо по ал. 2 на нормата (длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение). Съдът е категоричен, че в конкретната хипотеза подсъдимият, като съдия, безспорно има качеството на длъжностно лице, но не и на такова, заемащо отговорно служебно положение. Последната квалификация би могла да се обсъжда на плоскостта на заеманата административна длъжност като председател на съда, но не и като редови съдия. Обвинението обаче не е релевирало ръководното му качество, а само съдийското такова, а и относимите нарушения на служебните задължения също визират само съдийската длъжност на подсъдимия.
По отношение на осъждането за деянието по чл. 282, ал. 1 от НК съдът не приема и възражението на защитата за ангажиране на отговорността на подсъдимия по непредявено обвинение: „Всички обстоятелства във връзка с използваните от подсъдимия неистински документи и образуваното в съда, в който той е съдия, и разгледано от самия него административно дело, са надлежно установени, били са изначално инкриминирани и включени в обвинителния акт като част от фактическото обвинение, срещу което той е реализирал защитата си“.
Според ВКС не са основателни и доводите в жалбата за явна несправедливост на наложеното наказание. Върховните съдии пишат, че в служебното си битие на съдия подсъдимият Вълков е съзнавал повече от всеки друг възможните негативни последици от ползването на неистинските документи пред съдебни и административни органи, което сочи на неприемливата нагласа за нарушаване на закона. Няма как да не бъде съобразен и изключително негативният ефект на стореното от подсъдимия по отношение на правосъдната дейност като цяло и на нейния облик и авторитет, макар престъпленията формално да не са срещу правосъдието. Те сериозно подкопават доверието на гражданите в дейността на съда като призван да въздава справедливост, да бди и отстоява законността и да защитава правата и законните интереси на гражданите.