С Решение № 237/2018 г. по наказателно дело № 753/2018 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила определението от 21.06.2018 г. на Апелативен съд – Варна, с което е прекратено производството по в.н.о.х.д. № 164/2018 г. Решението не подлежи на обжалване.
Делото е образувано по частен протест на Апелативна прокуратура – Варна срещу определение от 21.06.2018 г. за прекратяване на производството по в.н.о.х.д. № 164/2018 г. на Апелативен съд – Варна, образувано по протест на Окръжна прокуратура – Разград срещу присъда от 30.06.2015 г. на Окръжен съд – Разград.
Производството по в.н.о.х.д. № 164/2018 г. е трето поред пред Апелативен съд – Варна, след като с решение от 10.05.2018 г. по к.н.д. № 113/2018 г. ВКС отменя въззивна присъда от 26.10.2017 г. по в.н.о.х.д. № 94/2017 г. в частта, с която подсъдимият е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК (опит за убийство на длъжностно лице при изпълнение на службата му – шофьор на охранително звено при „Северноцентрално държавно предприятие“ Габрово), както и в частта относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, и връща делото за ново разглеждане в отменителната му част от друг състав на въззивния съд. В останалата ú част, с която подсъдимият е признат за виновен да е употребил заплашване с цел да принуди орган на власт – ловни надзиратели и шофьор, да пропуснат нещо по служба – да осуети задължението им по залавянето му като нарушител и бракониер (престъпление по чл. 269, ал. 1 от НК) присъдата е оставена в сила. Наложено му е наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 6 месеца.
С атакуваното пред ВКС определение по в.н.о.х.д. № 164/2018 г. Апелативен съд – Варна прекратява производството, като приема, че не е сезиран със съответен протест за осъждане на подсъдимия по обвинението за опит за убийство на длъжностно лице.
Тричленният състав на ВКС приема частния протест за неоснователен. В мотивите се посочва, че Апелативен съд – Варна, изпълнявайки указанията в отменителното касационно решение, правилно е приел, че протестът на Разградската окръжна прокуратура не е годен да инициира въззивно производство за проверка на присъдата в частта, свързана с оправдаването на подсъдимия по обвинението за опит за убийство на длъжностно лице при изпълнение на службата му. Правомощието на въззивната инстанция да осъди оправдан подсъдим по повдигнатото му обвинение е обвързано с определени предпоставки – то може да се реализира само при наличие на съответен протест от прокурора или жалба на частния обвинител. Както в правната теория, така и в съдебната практика понятието „съответен протест“ се тълкува като протест, в който е направено еднозначно искане за влошаване положението на подсъдимия.
Апелативният съд внимателно е анализирал съдържанието на подадения въззивен протест. В диспозитивната му част прокурорът е формулирал две искания: за постановяване на нова присъда с осъждане на подсъдимия по първоначалното му обвинение по чл. 269, ал. 1 от НК, включително и за деянието по обвинението по чл. 116, ал. 1 от НК, като се наложи наказание „лишаване от свобода“ към средния размер; за изменение на присъдата, като се приложи закон за престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК и за деянието по обвинението по чл. 116, ал. 1 от НК и се увеличи наказанието за него.
Върховните съдии напълно споделят заключението на втората инстанция, че в депозирания въззивен протест не са изложени доводи и не е направено ясно и недвусмислено искане за осъждане на подсъдимия по чл. 116, ал. 1 от НК. Неясната, неточна и юридически непрецизна аргументация на протеста, която се признава и от прокурора, изготвил частния протест, е наложила въззивният съд да го тълкува в неговата цялост, за да установи волята на представителя на обвинението. Сам по себе си, този факт е достатъчен за извода, че въззивният съд не е бил сезиран със „съответен протест“, в който е изложено недвусмислено искане за утежняване положението на подсъдимия. Поради това съдът не е в състояние да изпълни правомощието си по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК и да осъди подсъдимия Шукри по чл. 116, ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Той не може да удовлетвори и претенцията в протеста по отношение осъждането по чл. 269, ал. 1 от НК, защото в тази част присъдата е оставена в сила с решението на ВКС, категорични са върховните съдии.