С Определение № 772/18.02.2025 г. по гражданско дело № 1351/2024 г., ІІІ гражданско отделение, съдебен състав на Върховния касационен съд не допуска касационно обжалване на решението от 13.10.2023 г. по въззивно гражданско дело № 359/2023 г. на Окръжен съд – Добрич. Определението не подлежи на обжалване.
Производството е образувано по касационна жалба на Окръжен съд – Силистра срещу решение № 268 от 13.10.2023 г. по в. гр. д № 359/2023 г. по описа на Окръжен съд – Добрич в частта, с което е потвърдено решение № 148 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 2245/2022 г. на Районен съд – Добрич. В обжалваната от касатора част е разгледан трудов спор, като е ангажирана отговорността на ответника Окръжен съд – Силистра в качеството му на работодател да заплати претендирана с иска по чл. 128 КТ във вр. с чл. 229 ЗСВ, предявен от О. К. М., сума в размер на 7658,85 лв., представляваща сбор от разлики между дължимото месечно възнаграждение по чл. 218, ал. 2 ЗСВ за периода, през който ищецът е изпълнявал длъжността „младши съдия“ в Окръжен съд – Силистра, и действително заплатеното му през същия период възнаграждение – основна работна заплата, ведно с акцесорното вземане, съизмеримо със законната лихва за забава върху неизплатените разлики от датата на изискуемостта на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба.
В мотивите на касационния състав е посочено, че пренесеният пред въззивна инстанция правен спор е следва ли на ищеца да се присъди разликата до размера на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера по данните на НСИ, както предвижда законът. Поради установеното след съпоставка явно несъответствие с отрицателен знак – както към датата на утвърждаване на Таблица № 1 на Висшия съдебен съвет (ВСС), така и в рамките на съответната календарна година определените от този орган фиксирани максимални размери на ocнoвни зaплaти нa млaдшитe мaгиcтpaти са пoд пocoчeния в чл. 218, ал. 2 от ЗСВ минимyм (удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера), въззивният съд е дал положителен отговор на въпроса. Законово правомощие на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в ЗСВ. Залегналата в чл. 218 ал. 2 от ЗСВ регламентация на размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност (както и за най-високите по чл. 218, ал. 1 от ЗСВ) лишава ВСС като орган, администриращ съдебната власт, от оперативна самостоятелност за избор на други, различни правила – критерии и методология, за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. В случая чрез правомощието си по чл. 30, ал 2, т. 10 от ЗСВ администриращият съдебната власт орган е взел решение за определяне на възнаграждението за длъжността „младши съдия“ за процесния период под предвидения в ЗСВ минимален размер, като в началото на съответната календарна година и занапред е определил основно възнаграждение за длъжността „младши съдия“ в противоречие на нормата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Законът за съдебната власт допуска, чрез нормата на чл. 218, ал. 3, администриращият съдебната власт орган сам да определя основното възнаграждение за длъжностите в органите на съдебната власт, извън обаче тези по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от същия, за определянето на чиито възнаграждения правилата са зададени от самия закон. Прогласеното в чл. 117 от Конституцията предназначение на съдебната власт изисква адекватно на закона администриране и на възнагражденията на работещите в нея, за да се изпълни целта на основния закон.
В определението на ВКС е посочено, че касаторът твърди основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като счита, че въззивният съд не е обсъдил изчерпателно всички наведени доводи и възражения, касаещи възможните варианти за тълкуване на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ, в която норма има празнота, доколкото въпросът за това коя база следва да се вземе предвид не е регламентиран с нормативен акт. Липсва детайлен ред и утвърден алгоритъм коя средна заплата и за какъв период от време следва да се приложи по втората алинея на чл. 218 ЗСВ. В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се изтъква критерият на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с довод за противоречие с установената практика на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния акт. Във връзка със соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението са формулирани осем въпроса, отговорите на които според него ще са от значение за развитие на правото, не е налице съдебна практика по тях и очевидно се създава затруднение по прилагането на закона в този му вид. Като счита обжалваното въззивно решение за явно необосновано по повдигнатите въпроси, касаторът изтъква и основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
След преценка съставът на Трето гражданско отделение на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В мотивите към определението си върховните съдии сочат, че въпросът за фактите (фактическия състав), от които произтича едно парично вземане, може да се постави като относим, конкретен правен въпрос, когато с настъпването им законът свързва възникването на субективното право, упражнено с иска. Упражненото с иска право в случая е основано на нормата на чл. 128 от Кодекса на труда, приложима съгласно препращането в чл. 229 ЗСВ. В практиката на ВКС по прилагането на тази норма, обхващаща различни фактически състави, няма никакво колебание, че когато изискване за размера на дължимото възнаграждение, в частност основното брутно трудово възнаграждение е установено със закон, прилага се законът. Противоречие със закона има, когато нормата поставя изискване, което не е спазено. Върховните съдии са категорични, че при разрешаване на трудов спор като настоящия нито е необходимо, нито е предмет на същинска тълкувателна дейност указването на начините, по които адресатът на нормата да спази закона. Водещ принцип при разрешаването на трудовите спорове е съдебният контрол за законосъобразност. Касационният състав споделя мотивите на въззивния съд, според които по своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд и ако и правоотношението по заемане на магистратска длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат труд в съответния орган на съдебна власт (чл. 161 от ЗСВ), който се явява техен работодател, а не Висшият съдебен съвет. Законово правомощие на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в Закона за съдебната власт. Върховните съдии подчертават, че след като изискване на закона не е спазено, според препращаща норма в чл. 229 ЗСВ защита на правото осигурява нормата на чл. 128 от Кодекса на труда посредством иск, основан на задължението работодателят да изплаща дължимото възнаграждение, независимо дали го е начислил, или не го е начислил. За последното практиката на ВКС е неотклонна и е съобразена от въззивния съд в решаваща за изхода на делото насока. Когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, в случая с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда да приложи директно закона.