Търговската колегия на Върховния касационен съд (ВКС) отправи до Конституционния съд на Република България (КС) искане за обявяване противоконституционност на § 8 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закон за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.) в частта, с която се придава обратно действие на чл. 59, ал. 5 и 6 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), като противоречащ на чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 17, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ).
Решението за отправяне на искането до КС е взето от Общото събрание на Търговската колегия (ОСТК) по Протокол № 29/25.04.2018 г., като от присъстващите 20 върховни съдии „за“ са гласували 14, а 6 са гласували „против“.
В искането се посочва, че предвиденото обратно действие в § 8 от ЗИД на ЗБН е противоконституционно в частта, свързана с чл. 59, ал. 5 и 6 от ЗБН, тъй като: 1. Накърнява придобитите права, поради придаденото обратно действие на регулираща ги материалноправна норма, без изменението на закона да е обусловено от защита на важен обществен интерес, не е налице нито неотложна необходимост от такова изменение, нито промяната е съразмерна за страните по материалното правоотношение; 2. Чрез обратното действие се създават два успоредни режима, единият облекчава, а другият затруднява положението на всяка от страните по делата (в зависимост от процесуалното й качество), с което се създава неравноправно третиране на гражданските и стопанските субекти, участващи в производството по банкова несъстоятелност; 3. Нарушено е изискването за правова държава в материалноправен смисъл, а именно законодателството да отговаря на принципа на стабилност и предвидимост.
Разпоредбата на § 8 гласи: „Чл. 59, ал. 5, 6 и 7 се прилагат от 20.06.2014 г.“. С чл. 59 от ЗБН се регламентират редът и условията, при които кредитор в производството по банкова несъстоятелност може да извърши прихващане (на вземането си) със свое задължение към банката. В редакцията на ал. 5 преди оспорваното изменение законодателят е регламентирал прогласяването за недействително eх lege спрямо кредиторите на несъстоятелността всяко прихващане, независимо от това кога са възникнали насрещните задължения, в случаите, когато то е извършено от кредитор или от банката: а) след началната дата на неплатежоспособност; б) след датата на поставяне на банката под специален надзор при условията на Закона за кредитните институции (ЗКИ), включващ наложена мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 от ЗКИ (спиране за определен срок изцяло или частично изпълнението на всички или на някои от задълженията й), ако тази дата предшества датата по т. 1. Алинея 6 регламентира отлагане на действието на прогласеното за недействително на основание предходната алинея прихващане до изпълнение на окончателната сметка за разпределение с оглед залегналото в ал. 5 условие за действителност за частта от вземането, която кредиторът би получил при разпределение на осребреното имущество.
С приемането на § 8 от ЗИД на ЗБН законодателят е придал обратно действие към 20.06.2014 г. на предвидените в чл. 59, ал. 5 от ЗБН основания за относителна недействителност ex lege на извършени от кредитори на банката или от самата банка прихващания. Същевременно с § 3 е изменен чл. 62, ал. 1 от ЗБН, като е продължен срокът за предявяването на исковете от 2-годишен на 5-годишен. В искането до КС пише: „В резултат на тези изменения в уредбата следва, че е предоставена възможност на синдика, Фонда или на кредитор с конкурентно вземане да предявят искове за прогласяване за недействителни по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността на прихващания, при които кредитор на банката е погасил през периода 20.06.2014 – 28.11.2014 г. свои задължения към нея чрез прихващане със свое насрещно вземане. Последицата от уважаване на такива искове би била, че спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността и спрямо синдиците на банката прихващането би се считало за нестанало. В тази хипотеза вземането на банката спрямо кредитора би възобновило съществуването си и би станало незабавно изискуемо. Същевременно обаче вземането на кредитора към банката, което е било прихванато, не би било възобновено. Нещо повече, то би се считало за погасено съгласно чл. 110, ал. 1 от ЗБН, поради непредявяването му по реда и в сроковете на чл. 63 и сл. от ЗБН. То не е било предявено, предвид зачетеното от кредитора погасително действие на прихващането.“ Според ОСТК по силата на придаденото обратно действие с § 8 от ПЗР на ЗБН кредиторът на банката със заявено за прихващане и вече прихванато и погасено вземане, би се превърнал в неин длъжник, без да има възможност да реализира своето вземане в това или което и да е друго производство.
Върховните съдии са категорични, че с приемането на оспорената норма законодателят е преуредил приключени към момента на изменение на закона правоотношения (същинска ретроактивност), която, както многократно е имал случай да посочи КС, е в разрез с принципа на чл. 4, ал. 1 от КРБ, въвеждащ противоконституционност на правни норми, нарушаващи правната сигурност, погасяващи придобити права и рушащи доверието в правната система.
В искането до КС се напомня, че съгласно чл. 121, ал. 1 от КРБ съдилищата осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес, а производството по делата – установяването на истината. В мотивите на ОСТК пише: „Защитата на правната сигурност и равенството на правата на страните е не само конституционен принцип, залегнал в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, а и основен принцип на практиката на СЕС. В случая, преуреждането (ex tunc) на завареното материално правоотношение влошава правното положение на едната от страните по него и създава права за другата. За едната страна реализирането на материалното й право (прогласеното за непогасено вземане) с изменението на чл. 62, ал. 1 от ЗБН с § 3 от ПЗР на ЗИД на ЗБН е предоставена и допълнителна процесуална възможност да стори това, чрез продължаване на срока. Същевременно, за насрещната страна по материалното правоотношение се преклудира възможността за реализация на вземането в производството по несъстоятелност, тъй като липсва симетрична промяна в сроковете за предявяване на вземанията. Не само това, преклудира се и възможността на тази страна да предяви вземането си в друго съдебно производство.“ Равенството на страните в производството по дела означава най-малкото насрещните страни в производството да разполагат с равен набор средства и възможности за постигане на изгоден за всяка от тях резултат. С приемането на атакуваната норма това равновесие е явно нарушено в полза на една от страните, доколкото постигането на специфичните за нея задачи и цели в производството се облекчава.
В искането пише още, че в резултат на изместването назад във времето на действието на критериите за недействителност, тези от кредиторите, които, разчитайки на погасителния ефект на действително прихващане, не са предявили вземането си по реда и в сроковете на чл. 63 и сл. от ЗБН, губят правото си на собственост върху него, без възможност за защитата му по друг ред. Това е в противоречие както с принципите на правовата и демократична държава, залегнали в преамбюла на КРБ, така и с чл. 17, ал. 1 от нея („правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона“).
Пълният текст на искането до Конституционния съд е публикуван в страницата на ВКС в интернет.