С Решение № 386/03.07.2024 г. по наказателно дело № 498/2024 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) изменя решението по в.н.о.х.д. № 20/2024 г. на Апелативен съд – Варна, като намалява наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия Стефан Стефанов от четири на три години, както и наказанието лишаване от право на управление на МПС от шест години и четири месеца на пет години. Оставя в сила решението в останалата му част.
Делото е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия срещу решение № 50 от 15.04.2024 г. по в.н.о.х.д. № 20/2024 г. на Апелативен съд – Варна.
С присъда на Окръжен съд – Варна подсъдимият е признат за виновен в това, че на 09.06.2022 г. в гр. Варна при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на 17-годишен ученик, като деянието е извършено на пешеходна пътека и след употреба на наркотично вещество. Наложени са му наказанията „лишаване от свобода“ в размер на 3 години, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от 5 години, и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 5 години.
С решението по в.н.о.х.д. № 20/2024 г. на Апелативен съд – Варна първоинстанционната присъда е изменена, като са увеличени размерите на наложените наказания: „лишаване от свобода“ – от 3 години на 4 години, и „лишаване от право да управлява МПС“ – от 5 години на 6 години и 4 месеца. В останалата част присъдата е потвърдена.
В касационната жалба се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, за чието завишаване апелативният съд незаконосъобразно бил приел реализиране на деянието при форма на вината самонадеяност, при липса в обвинителния акт на изложени в тази насока обстоятелства. Поддържа се, че наказанието не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Изложени са доводи и за несправедливост на отказа да се приложи разпоредбата на чл. 66 НК поради отдаден приоритет на генералната превенция. Прави се искане за изменение на решението на въззивния съд с приложение на института на условното осъждане, каквато е първоинстанционната присъда. В съдебно заседание жалбата се поддържа с искане за изменение на въззивното решение поради нарушение на закона при определяне на наказанието и явната му несправедливост, като се акцентира на доводите за приложение на чл. 66 НК с оглед личността на дееца и принципно по-голямата значимост на индивидуалната превенция.
Като прави уточнение, че оплакването за неспазване на закона при постановеното от въззивния съд увеличаване на наказанието е заявено в жалбата и поддържано в съдебно заседание само като аргумент за налагане на по-лека санкция и не следва да бъде разгледано като касационен довод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, относим към основанието за ангажиране отговорността на подсъдимия, решаващият състав на ВКС приема касационната жалба за частично основателна.
Като посочват, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК (след като подсъдимият Стефанов е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед преценката за подкрепа на същото от събраните в досъдебното производство доказателства), върховните съдии приемат за неоснователен основния довод в жалбата за недопустимо извършена преценка на субективната страна на деянието като самонадеяно. Така поддържаното становище се основава на твърдението, че в обвинителния акт не е посочена именно по-тежката форма на непредпазливата вина, поради което не се обхваща от признанието на подсъдимия. В касационното решение се сочи, че по този въпрос за разлика от първоинстанционния съд, въззивният такъв изрично е обосновал извода си, че признатото от подсъдимия деяние от субективна страна носи характеристиките на самонадеяност. Върховните съдии са категорични, че внасянето на тази промяна в изводите на окръжния съд не влиза в противоречие с направеното признание на фактите по обвинението, доколкото касае тяхната правна оценка и няма пречка тя дори да се разграничава от тази на обвинението, а от друга страна произтича и от необходимостта да се даде прецизна оценка на субективната страна на деянието и да се прецени правилно тежестта на извършеното от подсъдимия, без в крайна сметка това да води до утежняване на положението му. Според касационния състав неоснователно е оспорена и правилността на внесената промяна, тъй като самонадеяното осъществяване на деянието от субективна страна в случая е извлечено от признатите факти на управление на превозно средство в конкретното време и място – в градски условия в близост до обществени сгради в сутрешните часове на работен ден при почти двукратно превишение на скоростта и след употребено наркотично вещество. Преценени в съвкупност, тези обстоятелства очевидно сочат за налични представи в съзнанието на подсъдимия за опасността от причиняване на произшествие и субективна убеденост за предотвратяването му. Конкретните посочени факти, стоящи в основата на този извод, се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт и са признати от подсъдимия, поради което върховните съдии не се съгласяват с довода на жалбоподателя, че осъщественото непредпазливо деяние незаконосъобразно е прието за извършено при по-тежката форма на непредпазливата вина при липсата на изрично такова твърдение на обвинението при обосноваване субективната страна на деянието.
Относно оспорването на тежестта на наложеното наказание, завишено от апелативния съд за срок от четири години, при отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл.371, т.2 НПК, върховните съдии само частично споделят изложените от въззивната инстанция съображения за увеличаване на комплексно наложената санкция на подсъдимия, като изрично отбелязват, че нито едно от значимите за индивидуализиране на отговорността обстоятелства не е пренебрегнато и е вярно оценено, но придадената тежест на всяко от тях е дискусионна и налага извод за ненужно увеличаване размера на определеното от първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода. Решаващият състав намира за лишено от основание възприетото от въззивния съд становище, че откроените от него смекчаващи отговорността обстоятелства имат само известен превес и налагат отмерване на наказание към средния размер, предвиден в чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 НК (в приложимата му на основание чл. 2, ал. 1 НК по-благоприятна редакция преди изм. ДВ, бр.67/2023 г.), предвиждащ лишаване от свобода от три до петнадесет години. Според касационната инстанция в конкретния случай целите на наказанието в най-пълна степен биха били изпълнени с лишаване от свобода в по-близкия до минималния размер от четири години и шест месеца, чиято редукция с една трета по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК води до окончателен размер от три години. Върховните съдии намират, че лишаването от право на управление на МПС също следва да се намали за първоначално определения срок от пет години, както е счел и първоинстанционният съд, което в достатъчна степен би осигурило преоценка на рисковото поведение на подсъдимия като водач на превозно средство. Според решаващия състав така индивидуализирано, комплексно наложеното наказание е справедливо, гарантира постигането на индивидуалната и генерална превенция и е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, без да се игнорират и констатираните завишаващи укоримостта на деянието обстоятелства.
В касационния съдебен акт са изложени подробни мотиви и относно разбирането на върховните съдии за правилността на постановеното с обжалваното решение ефективно изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Решаващият състав на ВКС приема, че в случая без изолиране от обществото не би могло да се прогнозира постигането на целите, визирани в чл. 36 НК. Конкретната тежест на престъплението, очертана от начина на извършването му, налага извода, че поправителното въздействие върху подсъдимия и предупредителното такова спрямо обществото би се постигнало само с ефективното му изтърпяване.