С Решение № 60/14.07.2020 г. по наказателно дело № 1090/2019 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) отменя въззивното решение по в.н.о.х.д. № 241/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив и връща делото за ново разглеждане от друг състав на съда.
Делото е образувано по касационни жалби от подсъдимия и частните обвинители и граждански ищци срещу въззивното решение, с което е потвърдена присъдата по н.о.х.д. № 488/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив. С нея Божидар А. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 и 12 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК (за убийството през 2007 г. на Огнян Х. пред вилата му в парк „Родопи“ край Пловдив, извършено със средство, опасно за живота на мнозина – ловна пушка, и в условията на опасен рецидив). Наложеното на подсъдимия наказание е „доживотен затвор“. Осъден е и да заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди по гражданските искове.
Тричленният състав на ВКС приема, че жалбите на подсъдимия и неговата защита са основателни, макар и не по всичко, изложено в тях. Касационната проверка установява допуснати съществени процесуални нарушения. Извършеният анализ на доказателствената съвкупност от въззивния съд е непълноценен и при необсъждане на противоречията между гласните доказателствени източници, а отговорът на част от защитните възражения се изразява в препращане към мотивите на оспорената присъда. Съдът избирателно, възпроизвеждайки частично свидетелските показания, е оставил без коментар същите в друга тяхна част, като по този начин съществуващите противоречия не са били преодолени. Съдът е трябвало да направи своите изводи в едната или другата насока, като вземе предвид всички дадени показания по делото и аргументира позицията си в съдебния акт. Освен това коментарът на защитната теза във въззивното решение не съдържа отговор на съществените въпроси, повдигнати при въззивното обжалване.
Предходните инстанции са отчели значимостта на показанията на свидетеля със запазена в тайна самоличност като съществен елемент от доказателствената съвкупност. В съдебните актове е отбелязано, че при проведена среща между свидетеля и подсъдимия последният е направил извънпроцесуални уличаващи го признания за убийството на Огнян Х. и мотива за това. Според върховните съдии, ако бе подходил по изискуемия се от закона начин, въззивният съд нямаше да остави без коментар съществената част от доводите на защитата, че в нито една от фазите на процеса подсъдимият не е могъл да реализира правото си по чл. 6, § 3, б. „d“ от Европейската конвенция за защита на правата на човека (КЗПЧ) – „да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелствуващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия“. В хода на съдебното следствие коментираният свидетел е отказал да дава показания. Съдът е приканил страните да изразят становище относно приобщаването на показанията му от досъдебното производство и при противопоставянето на защитата ги приобщил. Видно от приложения съдебен протокол, след прочитане на показанията на свидетеля съдът не е дал възможност на страните да зададат въпроси по прочетените показания. В мотивите на проверяваното решение отсъстват съображения и на друг аспект от защитните доводи – дали осъждането на подсъдимия се основава в решаваща степен на приобщените по този ред показания на анонимния свидетел, които очевидно ползват обвинението, но не отговарят на критерия на чл. 6, §. 3, б. „d“ от КЗПЧ. Съдът е дължал да обоснове подробно и логично защо са кредитирани показанията на анонимния свидетел, конкретно какви други доказателствени материали подкрепят един или друг аспект на тези показания, а не по принцип обвинителната теза, и доколко се е разчитало на тях при изводите за авторството и вината на подсъдимия. Във въззивното решение не се открива коментар в тази насока, поради което и възраженията на защитата за непостигане на стандарта за справедливостта на процеса не са получили удовлетворителен отговор.
Пренебрегнат от въззивния съд е още един съществен момент. Показанията на анонимния свидетел са възпроизвеждали единствено предпроцесни изявления на обвиненото лице, а по принцип съгласно чл. 116 от НПК присъдата не може да се основава само на самопризнание. При това в тази насока процесуалният закон не прави разлика между съдебно и извънсъдебно признание. Преценката за подкрепа на извънпроцесуалните признания от други доказателства и доказателствени средства не би могло да се свърже само с това пред колко лица подсъдимият е направил такива признания – в конкретния случай вербални пред анонимния свидетел, а пред свидетеля Д. С. чрез възприет от последния жест на подсъдимия, защото забраната на чл. 116 от НПК не може да се преодолее по този начин. Именно с такъв аргумент обаче е отхвърлен доводът на защитата. Оспорената достоверност на показанията на анонимния свидетел не е нарочно обсъждана от втората инстанция. Така без оценка за основателност/неоснователност е останал и доводът на подсъдимия, че среща между него и анонимния свидетел няма как да бъде осъществена с оглед на посоченото в показанията време и място на провеждането ú.
Идентичен е използваният от съда подход във връзка с възраженията на защитата на подсъдимия относно веществените доказателствени средства, получени в резултат на прилагането на специални разузнавателни средства.
Според върховните съдии по естеството си нарушенията са отстраними чрез провеждане на ново въззивно съдебно производство пред втората инстанция, в рамките на което и при необходимост да се проведе допълнително съдебно следствие и да се постанови решение в съответствие с изискванията на НПК.