За да отмени решението на Софийския апелативен съд, с което е потвърден отказът на Софийския градски съд за вписване в публичния регистър на съда по чл. 18 от Закона за вероизповеданията (ЗВ) на религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква“ и за да постанови поисканото вписване, съставът на Върховния касационен съд (ВКС) се е съобразил с решението от 20.04.2021 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“ (жалба 56751/2013 г.), както и с постановките в мотивите към решенията на Конституционния съд № 5/11.07.1992 г. по к.д. № 11/1992 г. и № 12/15.07.2003 г. по к.д. № 3/2003 г.
Посочвайки, че от представените по делото доказателства са изпълнени предвидените в Закона за вероизповеданията изисквания за регистриране на религиозната институция, съставът на ВКС е приел, че в случая не са налице изчерпателно регламентираните в действащото позитивно право ограничения на правото на вероизповедание по чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ, свързани с обществена/национална сигурност, обществен ред, здраве, морал или правата и свободите на други лица и с използването на религиозните общности и институции за политически цели, и то при преценка за пропорционалност – ако са необходими в едно демократично общество (чл. 9 вр. чл. 11 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Според ВКС не е налице пречка за исканата регистрация, произтичаща от чл. 13, ал. 3 от Конституцията и чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ, предвиждащи, че традиционното вероизповедание в Република България е източното православие и негов изразител е „Българска православна църква – Българска патриаршия“ (БПЦ – БП), която е юридическо лице по силата на закона. В тази връзка съдът се е позовал на Решение № 12/15.07.2003 г. по к.д. № 3/2003 г. на Конституционния съд, в което е прието, че признаването на качеството на юридическо лице на „Българска православна църква – Българска патриаршия“ не нарушава правото на лицата свободно да се сдружават – както това на източноправославните християни, така и на инославни християни и такива, които изповядват друга вяра, като единствено е предвидено различие по отношение на условието и реда за придобиване на юридическа правосубектност, без това да засяга нито свободата на избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност.
Според касационния състав неправилен е изводът на въззивния съд, че отсъствието на доказателства, установяващи признание на религиозната общност от другите поместни православни църкви по каноничните закони, представлява основание за отказ същата да бъде регистрирана. Съдебният състав на ВКС е посочил, че този извод противоречи на приетото с Решение № 5/11.07.1992 г. по к.д. № 11/1992 г. на Конституционния съд тълкуване, че извън случаите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията, които са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, държавата не може да ограничава правото на вероизповедание и не може да се намесва във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление. Според касационния състав обстоятелството, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗВ отразява прогласения в чл. 13, ал. 3 от Конституцията традиционен характер на източноправославното вероизповедание и общоизвестни исторически факти, утвърждаващи статута на „Българска православна църква – Българска Патриаршия“, не може да изведе като условие за регистрация на друга източноправославна религиозна институция признаването ѝ от БПЦ – БП и останалите поместни източноправославни църкви, като в подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗВ, според която ал. 1 и ал. 2 не могат да бъдат основание за предоставяне на привилегии или каквито и да е предимства със закон.
В решението на ВКС е подчертано, че изводът за наличие на предпоставките за регистрация на религиозната институция съответства на чл. 9 и чл. 11 от КЗПЧОС, както и на възприетото в решението от 20.04.2021 г. на Европейския съд по правата на човека по делото „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“ (жалба 56751/2013 г.), постановено по повод на предходен отказ за регистрация на същата религиозна институция. В това решение е констатирано допуснато нарушение на чл. 9 вр. чл. 11 от КЗПЧОС, като е прието, че се касае за малка православна общност на „старостилци“, които не са част от „Българска православна църква – Българска патриаршия“ поради доктринални различия – относно приложимия за богослуженията на неподвижните празници календар (неприемане на новоюлианския календар), без да имат формална връзка със структурата, нито претенции към имуществото на БПЦ – БП. Съставът на ВКС е акцентирал, че в решението на ЕСПЧ изрично е подчертано, че държавата в лицето на съда трябва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулаторните си правомощия и в отношенията си с различните религии, *което би се постигнало чрез регистрацията на „Българска православна старостилна църква*“. Според съда това решение на ЕСПЧ и даденото в него тълкуване на разпоредби от КЗПЧОС следва да бъде съобразено в производството, образувано по ново заявление за регистрация на религиозната институция, доколкото уреденият в чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК ред е неприложим по отношение на постановеното в предходното производство за регистрация решение.
Съставът на ВКС е посочил, че решението на ЕСПЧ не е в противоречие със съществуващите в страната конституционни традиции, възприетите ценности и потребности в обществото. Според касационния състав няма обективни обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че с регистрацията на касатора биха се засегнали права на „Българска православна църква – Българска патриаршия“ и нейните членове. Съдът е подчертал, че „Българска православна църква – Българска патриаршия“, съществувайки от векове, е участвала в укрепването на българския национален дух и държавност, че понастоящем обединява мнозинството от православните християни в страната, че е единна, авторитетна и се ползва с изключителното уважение на институциите и обществото. Същевременно исканата регистрация е за малка религиозна общност, която съществува от 30 години и няма претенции към вътрешната организация и имуществото на „Българска православна църква – Българска патриаршия“.
Следва да се има предвид, че не отговаря на истината, че за първи път се регистрира религиозна институция, съдържаща в наименованието си „православна българска църква“, извън „Българска православна църква – Българска патриаршия“. През 2007 г. в публичния регистър по чл. 18 от Закона за вероизповеданията е вписана религиозна институция с наименование „Истинно Православна Българска Църква“ (ИПБЦ).