С Решение № 186/21.03.2024 г. по наказателно дело № 1005/2023 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) изменя въззивното решение от 24.07.2023 г. на Апелативен съд – Пловдив по в.н.о.х.д. № 11/2023 г., като отменя приложението на чл. 24 от НК по отношение на подсъдимия Стоил Стоянов. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване.
Делото е образувано по касационни жалби на подсъдимия и на неговия защитник срещу решението на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдена първоинстанционна присъда на Окръжен съд – Пловдив. С нея Стоил Стоянов е признат за виновен за две престъпления: за това, че в периода от неустановена дата през м. февруари 2020 г. до 24.02.2021 г. в гр. Пловдив при условията на продължавано престъпление 13 пъти се съвкупил с Г. С., ненавършила 14 години, като я принудил със сила и заплашване, поради което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 20 години; за това, че на неустановена дата през м. февруари 2021 г. в гр. Пловдив извършил действия на полово удовлетворение с лице от същия пол – М. С., като употребил за това заплашване и използвал положение на зависимост и надзор, като деянието е извършено по отношение на лице, ненавършило 14 години, поради което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 12 години. На подсъдимия е определено едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ в размер на 20 години, което съгласно чл. 24 вр. чл. 39, ал. 2 от НК е увеличено на 24 години.
Според съдебния състав на ВКС личната жалба на подсъдимия е неоснователна, а жалбата на неговия защитник се явява частично основателна по отношение на приложението на чл. 24 от НК.
В мотивите на касационния съд се посочва, че не са допуснати твърдените съществени нарушения на процесуалните правила. Не се установява превратно тълкуване на доказателствата от въззивната инстанция и изводите за тях са основани на обективен анализ по действителното съдържание на доказателствените източници като показанията на свидетелите, обясненията на подсъдимия, както и заключенията на изготвените по делото експертизи. Тричленният състав на ВКС приема, че аналитичната дейност на контролираната инстанция не търпи упрек. При спазване на формалната логика са били обсъдени всички събрани и относими към инкриминираната дейност на подсъдимия доказателствени източници и във въззивното решение ясно е посочено кои от доказателствата и по какви съображения са били приети за правилно установени, респективно кои се отхвърлят като недостоверни.
Касационният състав не констатира нарушено право на защита на подсъдимия, предвид пълното съответствие на внесения по делото обвинителен акт с изискванията на процесуалния закон относно задължителните му реквизити. Обвинителният акт е бил изцяло съобразен с нормите на закона и обвинението е било формулирано и поддържано по достъпен начин за възприемане от привлеченото към наказателна отговорност лице и неговия защитник, като не се изискват свръх усилия от тяхна страна да възприемат фактическите и юридическите рамки на обвинението, респективно да организират адекватно своята защита.
Неоснователно е и заявеното от защитника недоволство от назначената по отношение на пострадалата в досъдебното производство комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза (СППЕ), назначената в хода на съдебното следствие пред първата инстанция допълнителна комплексна СППЕ и направените от вещите лица изводи относно нейното психическо и психологическо състояние. Предложената аргументация в касационната жалба касае лично мнение на защитника относно възрастта и пола на пострадалата и оттам за лесната манипулируемост и податливост на внушения. Върховните съдии сочат, че експертите са дали изключително подробен и аргументиран отговор на тези въпроси, като на база анализ на доказателствените материали по делото и личния преглед на пострадалата са дали своите заключения, съвсем правилно кредитирани от инстанциите по фактите и ценени като годен способ за доказване в наказателното производство.
Според касационния съдебен състав при установените по делото факти, на базата на надеждна доказателствена основа, материалният закон е приложен правилно относно инкриминираните престъпления.
До нарушение на материалния закон е довело прилагането по отношение на Стоил Стоянов на чл. 24 от НК („когато наложените наказания са от един и същ вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с една втора, но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание“). Касационният състав отбелязва, че е недопустимо едни и същи смекчаващи или отегчаващи обстоятелства да обусловят както определянето на наказанието за отделните престъпления, включени в съвкупността, така и да послужат за приложението на чл. 24 от НК. За да прецени, че наложеното на подсъдимия общо най-тежко наказание от 20 години лишаване от свобода не е в състояние да постигне целите на наказателната принуда по отношение на него, решаващият съд се е позовал на вече отчетените при определянето на наказанието за всяко едно от престъпленията отегчаващи обстоятелства. Според върховните съдии наложеното на подсъдимия общо най-тежко наказание от 20 години лишаване от свобода, явяващо се и максимално предвиденият размер на това наказание за престъплението по чл. 152, ал. 4, т. 1 от НК, не се нуждае от допълнителен коректив чрез прилагането на чл. 24 от НК, тъй като не е налице дисбаланс между степента на обществена опасност на извършеното от подсъдимия и наложеното му общо най-тежко наказание. Касационната инстанция приема, че наказанието е достатъчно като обем на упражнената спрямо Стоил Стоянов наказателна репресия и гарантира преди всичко поправянето на дееца, а след това и да въздейства предупредително-възпиращо върху останалите членове на обществото.