С разпореждане на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) е образувано Тълкувателно дело № 1/2024 г. за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на ВКС по въпросите: „1. Какви са правомощията на съда при противоречиво упражняване на процесуални права от двама управители на търговско дружество, действащи „заедно и поотделно“, и при заявени едновременно по делото противоречиви изявления от името на представляваното от тях дружество? 2. Какви са правомощията на съда, когато в учредителния акт е предвидено, че двамата управители представляват дружеството само „заедно“ и единият управител предприеме правни действия от името на дружеството срещу трето лице с твърдение за защита на значим интерес на дружеството, а другият управител не дава съгласие за тях?“.
Поради констатирана противоречива практика с определение по ч.гр.д. № 168/2024 г. състав на ІV гражданско отделение на ВКС е предложил на ОСГТК да постанови тълкувателно решение по въпроса: „Какви са правомощията на съда при противоречиво упражняване на процесуални права от двама управители на търговско дружество, действащи „заедно и поотделно“, и при заявени едновременно по делото противоречиви изявления от името на представляваното от тях дружество?“. В определения по ч.т.д. № 2581/2021 г. на I т.о. на ВКС и ч.т.д. № 1602/2018 г. на I т.о. на ВКС е прието, че за да се счете десезиран, съдът следва да е убеден във валидността на изявлението за отказ, както и в неговата непоколебимост. При противоречиво упражнявани процесуални права от две лица, явяващи се законни представители на едно търговско дружество, при заявено в исковата молба наличие на противоречиви интереси на едното от тях с тези на дружеството, валидността на отказа е необходимо да бъде преценявана с оглед интереса на дружеството и разписаното в чл. 2 и чл. 3 от ГПК. С оглед на това е направен извод, че щом като съдът е сезиран с редовна искова молба в защита интереса на търговско дружеството от единия от законните представители, той дължи произнасяне по нея, игнорирайки заявения впоследствие отказ от другия законен представител на същото дружество. Прието е, че този отказ следва да се схваща като израз на недобросъвестно упражнено право. Обратно, в определение по ч.т.д. № 756/2014 г. на I т.о. на ВКС е прието, че независимо дали страната – юридическо лице, се представлява от един или няколко законни представители поотделно, при десезиране на съда, каквото процесуално действие е отказът от частна жалба, съдът не извършва преценка дали отказът е в интерес на юридическото лице. При повече от един законни представители, действащи поотделно, всеки от тях разполага с процесуална представителна власт по отношение на търговското дружество и следователно може да извърши от името на страната валидно оттегляне/отказ от процесуални действия. В този смисъл са и други определения.
Постъпило е предложение от ръководителя на Търговската колегия до председателя на ВКС да направи искане до ОСГТК за приемане на тълкувателно решение и по следния въпрос, по който е констатирана противоречива практика на ВКС: „Какви са правомощията на съда, когато в учредителния акт е предвидено, че двамата управители представляват дружеството само „заедно“ и единият управител предприеме правни действия от името на дружеството срещу трето лице с твърдение за защита на значим интерес на дружеството, а другият управител не дава съгласие за тях?“. Според едно от вижданията, застъпено в определения по търговски дела, при вписано в ТРРЮЛНЦ съвместно представителство на повече от един управител на търговско дружество е недопустимо то да бъде процесуално представлявано от адвокат, който е упълномощен да представлява търговеца само от единия от управителите, а още по-малко от един от съдружниците. Такова представителство би било допустимо единствено в хипотеза, в която другият управител е насрещна по делото страна, но не и в случая, когато с исковата молба са предявени от името на дружеството искове срещу трето лице – търговец. Признаването на самостоятелно процесуално представителство на един от управителите при предвидено с учредителния акт съвместно представителство на няколко управители би означавало да се признае право на такива управители не само да предявяват искове срещу трети лица, но и да обжалват съдебни решения по реда на инстанционния контрол, с което ще се дерогират правилата за процесуална легитимация и императивните разпоредби за представителството, уредени в ГПК. Според друго становище при наличие на „изключителни обстоятелства“ е допустимо единият от управителите при предвидено в учредителния акт съвместно представителство да представлява дружеството в производството срещу трето лице. Посочено е, че при наличие на важни и убедителни причини, доказващи, че е практически или ефективно невъзможно дружеството да се защити съобразно наложилите се в практиката на ЕСПЧ принципи, националният съд следва да установи дали са налице процесуални гаранции за осъществяване на безспорно допустима материалноправна защита на интересите на дружеството. Приема се, че такава гаранция е изводима от разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ, която следва да се приложи аналогично, защото ответник не е пряко управителят, а трето лице. Обоснован е изводът, че при съвпадащи интереси на недаващия съгласие управител и на ответника, резултат от предходно осъществено поведение на този управител в противоречие със задълженията му за лоялност към дружеството, представителството на защитаващия дружеството управител е на различно основание от това по чл. 141 , ал. 2, пр. 1 ТЗ – не като органен представител според учредителния акт, а като представител ad hoc. В трета група определения се посочва, че за защита на интересите на дружеството при противоречие между двамата управители, представляващи дружеството заедно, е недопустимо единият управител сам да представлява дружеството по иск срещу трето лице. Същевременно обаче се приема, че правото на иск за защита на интересите на дружеството от страна на единия управител следва от основния принцип, провъзгласен в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ и чл. 51, ал. 1 от Хартата за основните права на Европейския съюз, за ефективен достъп до правосъдие и ефективна съдебна защита. Застъпва се виждането, че е налице национална правна норма, която представлява ефективно средство за защита на търговското дружество, а именно нормата на чл. 29, ал. 4 от ГПК. Акцентирано е върху практиката на ВКС по приложение на чл. 29, ал. 4 ГПК, предвиждаща, че при противоречие между интересите на представляван и представител съдът назначава особен представител и определя дали разноските следва да се поемат от представлявания или от представителя. Излагат се доводи, че доколкото законодателят не е предвидил правна норма за защита на правата на ищец – търговско дружество, в случай на противоречие между двамата управители, когато представителството е само съвместно, нормата на чл. 29, ал. 4 ГПК следва да се приложи и спрямо ищец – търговско дружество, спрямо което не може да се осъществи надлежно представителство.