С разпореждане на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) е образувано Тълкувателно дело № 1/2023 г. за приемане от Общото събрание на Търговската колегия (ОСТК) на ВКС на тълкувателно решение по въпросите:
Компетентен ли е арбитражният съд при прехвърляне на вземане да разглежда и решава спорове между приобретателя на вземането и длъжника на това вземане по силата на арбитражно споразумение/клауза, сключена между прехвърлителя и длъжника?
За сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, достатъчно ли е упълномощаването за сключване на този договор или е необходимо и изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение?
Тълкувателното дело е образувано по постъпило предложение от председателя на Висшия адвокатски съвет поради констатирана противоречива съдебна практика.
Относно първия въпрос в предложението е посочено, че в практиката на Търговската колегия на ВКС по исковете за отмяна на арбитражни решения на основание чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА) има противоречиви разрешения относно наличието на това основание в хипотезата за наличие на арбитражна клауза при разглеждане на спор след цедиране на вземане между длъжника и цесионера, въпреки че такава е била уговорена с първоначалния кредитор преди цесията. В решението по т. д. № 36/2022 г. на І т. о. на ВКС се приема, че намират приложение правилата за правоприемство в арбитражното споразумение при цесия, до която най-много се доближава конкретният способ за придобиване на вземането. Поддържа се, че съдбата на арбитражното споразумение като самостоятелен процесуален договор не следва съдбата на договора, по повод на който е сключено, тъй като правните последици на арбитражната клауза имат сила само за страните по нея.
В решението по т. д. № 1144/2022 г. на ВКС, ІІ т. о., е възприето обратното становище, като искът на ответника по това дело, предявен на основание чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗМТА срещу решението, е бил отхвърлен с оглед на обвързващото действие на арбитражната клауза и след цедиране на вземането и смяната на кредитора. Според съда с оглед на правната характеристика на цесията и правните последици, които тя поражда, следва да се приеме, че прехвърленото вземане преминава към новия кредитор с всичките си привилегии и принадлежности, каквато принадлежност е и уговореният между договарящите страните способ за разрешаване на спора при неизпълнение на задълженията по договора. Поддържа се, че като „принадлежност“ следва да се възприемат всички права, които обслужват вземането и способстват за неговата реализация, между които е и уговорката за десезиране на държавния съд с възлагане на разрешаване на споровете, свързани с него, в частност тези, до които се ограничава предметът на цесията.
Относно втория въпрос в предложението е посочено, че в практиката на Търговската колегия на ВКС има противоречиви разрешения по прилагане на чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗМТА и в хипотезата на сключване на материалноправен договор без представителна власт, част от който е арбитражна клауза, като в едни случаи се изисква изрично упълномощаване за валидно сключване на процесуалния договор отделно от валидирането на материалноправния, който той обслужва, а в други се приема, че потвърждаването на последния има действие и относно съществуването на арбитражната клауза. В решението по т. д. №1706/2016 г. на ІІ т. о. на ВКС се приема, че подписалият договора съдружник не е бил законен представител на дружеството или упълномощен от законните представители на същото и следователно този договор, сключен от него, включващ и арбитражна клауза, е недействителен като сключен от лице без представителна власт. Прието е, че арбитражната клауза представлява самостоятелен процесуален договор по отношение на материалноправния и за него подписалото го лице също трябва да притежава представителна власт. Това налага самостоятелна проверка за валидността и на двата договора, като упълномощаването за сключване на определен договор не включва и упълномощаване за сключване на арбитражно споразумение, поради което е необходимо пълномощникът да притежава представителна власт за сключване на арбитражно споразумение, включително и когато то е инкорпорирано като клауза в материалноправния договор. Необходимостта от изрично упълномощаване е възприета и в Решение № 70/23.07.2020 г. на ІІ т. о. на ВКС.
С Решение № 60023/29.06.2021 г. на ВКС, І т. о., е възприето обратното разбиране по сходен казус относно валидността на арбитражната клауза, като е прието, че въпреки самостоятелния си характер, арбитражната клауза се сключва винаги във връзка с евентуален или вече възникнал спор по конкретно правоотношение и липсва норма, която да изисква изрично упълномощаване за нейното сключване. Изрично пълномощно за сключване на арбитражно споразумение не е предвидено в ЗМТА и за настъпването на неговите правни последици е достатъчно пълномощникът да е овластен за съвместими със закона правни действия, в чийто обхват попада материалното правоотношение, по повод на което е уговорен арбитраж, и пълномощното да не съдържа ограничение, както е в разглеждания случай, пълномощникът да не може да уговоря такъв. В посочения смисъл са и решенията по т. д. № 1510/2020 г., т. д. № 795/2020 г. и т. д. № 1406/2020 г., всички на ВКС, ІІ т. о.