С Тълкувателно решение № 5/2020 г. от 30.05.2022 г. по Тълкувателно дело № 5/2020 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) реши:
Договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД.
Тълкувателното дело е образувано на основание чл. 292 от ГПК поради констатирано от състав на ВКС наличие на противоречива съдебна практика.
Според едното становище, когато към момента на сключването на сделката лице, което не е поставено под запрещение, не е могло да разбира и ръководи действията си поради тежко увреденото си здравословно и психическо състояние, е налице основание за унищожаемост по чл. 31 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Това е правната квалификация на иска, защото липсата на воля (при едностранните сделки) и на съгласие (при договорите) по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД трябва да е съзнавана.
Според другото становище унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е преходна, кратковременна. Нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна.
Върховните съдии приемат за правилно първото становище. Законът за задълженията и договорите предвижда, че са нищожни договорите, при които липсва съгласие, а са унищожаеми договорите, сключени от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. В тълкувателното решение се казва: „Кратката тригодишна давност за правото да се иска унищожение от лицата, които формално са дееспособни, но при които невъзможността да разбират или ръководят действията си е трайна и/или необратима, цели своевременно и за много по-кратък период от три години да се вземат мерки, за да могат да бъдат охранявани в цялост техните интереси и същевременно да се защитава правната сигурност. Според законодателя бездействие в продължение на повече от три години е недопустимо.“.
В случаите на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД може да е налице невъзможност да се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и психични проблеми, когато лицето формално се води дееспособно, т. е. не е поставено под запрещение. Необходимо е това състояние да е било налице към момента на извършване на сделката. В мотивите на ОСГТК се уточнява: „Опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание. Без значение е продължителността на това състояние. Невъзможността на лицето да разбира или да ръководи действията си може да се дължи на различни причини, както временни – алкохолно опиянение, въздействие на наркотици, интоксикация и др., така и трайни. В законовата разпоредба липсва разграничаване на конкретните причини според вида и степента, в която те засягат възможностите на лицето да действа разумно. Поради това на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД са унищожаеми и договорите, сключени от дееспособни лица в състояние на трайна неспособност да разбират или да ръководят действията си и когато тяхното състояние обективно е обуславяло поставянето им под запрещение, като се има предвид, че правните последици от поставянето под запрещение настъпват за в бъдеще.“.
Според върховните съдии възприемането на ограничително тълкуване на разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, при което тя да се прилага само при кратковременен и преходен характер на фактическата неспособност, може да доведе до нарушаване на правата на хората с увреждания. Ще бъдат лишени от дееспособност лицата с интелектуални затруднения и психични разстройства извън реда и обхвата на специално предвидената законова процедура за това по чл. 336 – чл. 340 от ГПК. В тълкувателното решение се напомня, че според чл. 12, т. 2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания България е задължена да признава правоспособността и дееспособността на хората с увреждания наравно с всички останали лица във всички сфери на живота. „Не може по тълкувателен път да се извеждат непредвидени изрично ограничения на дееспособността на тези хора. Всеки човек, независимо от наличието на интелектуални затруднения и психични разстройства, има право да упражнява лично правата си. Хората с увреждания не трябва да се възприемат като лица, отклоняващи се от медицинските норми, а като субекти, на които следва да се гарантира чрез комплекс от мерки, наравно с другите, възможността да упражняват лично правата си и да участват пълноценно в живота на обществото“, пишат върховните съдии.
Следователно няма легални, теоретични или практически основания да се приеме, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е нищожен, а не унищожаем.
По тълкувателното дело е депозирано особено мнение.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.