С Тълкувателно решение № 1/2023 г. от 21.11.2023 г. по Тълкувателно дело № 1/2023 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) отклонява предложението на състав на ВКС по чл. 292 ГПК за постановяване на тълкувателно решение по въпросите: 1. Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? 2. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК?
Нормата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК гласи, че не може да участва като съдия по делото лице, относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие.
Тълкувателното дело е образувано, след като с определение по гр. д. № 1228/2022 г. състав на ВКС на основание чл. 292 от ГПК е спрял производството и е предложил на ОСГТК да постанови тълкувателно решение по поставените въпроси поради противоречива практика на състави на ВКС.
Първият въпрос е обсъждан в решенията по следните дела на ВКС: № 1590/2010 г., 4 г. о., № 2875/2017 г., 1 г. о., № 3899/2016 г., 2 г. о. и № 3559/2021 г., 1 г. о. Според становищата в първите три акта основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Участието на съдия по друго дело с различен предмет, по което съдията е извършил преценка на същите доказателства и е изразил становище по същите спорни въпроси, които се поставят за разрешаване и по второто дело, не съставлява обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото само по себе си не обосновава някаква лична заинтересованост от постановяване на решение в полза или във вреда на някоя от страните, нито изключва възможността релевантните за спора факти да бъдат преценени по различен начин въз основа на събраните по второто дело доказателства и доводи на страните и да бъдат направени различни правни изводи. В последното решение е прието, че представлява основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК произнасянето на същия състав по аналогичен правен спор, при разрешаването на който са обсъждани и е изразено становище по едни и същи доказателства, представени и по двете дела, тъй като изискването на закона е не само съдията да бъде безпристрастен, но и да внушава безпристрастност, да бъде възприеман като безпристрастен, както и по съображения, че безпристрастността трябва да е очевидна.
Вторият въпрос е обсъждан в решенията по следните дела на ВКС: № 3899/2016 г., 2 г. о., № 1333/2010 г., 3 г. о., № 1590/2010 г., 4 г. о. и № 3559/2021 г., 1 г. о. В първите три акта се приема, че уреденото в чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена. Неизпълнението на изискването на закона за произнасяне с нарочно определение по искането за отвод не представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, тъй като липсата на нарочно определение само по себе си не би могло да повлияе на правилността на постановеното съдебно решение. В последното решение се приема, че отхвърлянето на искане за отвод при наличие на основания по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК за уважаването му представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, съставляващо основание за касиране на решението и връщането му за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС намира, че предложението за приемане на тълкувателно решение по поставените въпроси следва да бъде отклонено.
„Приемането на тълкувателно решение по първия въпрос, независимо от отговора на същия, ще има за последица недопустимо допълване или изменение на разпоредбата на чл. 22 ГПК по тълкувателен път. Наличието на формирана задължителна съдебна практика, с която се дава положителен отговор на въпроса, би било равнозначно на включване на още едно безусловно основание за отвод, наред с изчерпателно предвидените в разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 – т. 5 ГПК, а при отрицателен отговор би се отнело правомощието на съдията, предоставено му с разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, да извършва преценка дали в конкретния случай, с оглед обстоятелствата по делото, е налице основание за отвеждането му“, пишат върховните съдии. Според тях е обективно невъзможно да се даде принципен отговор на поставения въпрос – да се приеме, че участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. В мотивите се казва още, че формирането на задължителна съдебна практика по първия въпрос, при липсата на обективна възможност да се даде принципен отговор на същия, би могло да препятства осъществяването на основната задача и цел на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, т. 6 ГПК. Вместо да се гарантира разглеждането на делото от безпристрастен съд при положителен отговор на въпроса ще се открие възможност, чрез поредица от отводи, за избор на съдия и индиректно нарушаване на принципа на случайно разпределение на делата, а при отрицателен отговор на въпроса ще се породи опасност да не се уважават основателни отводи заради отнетата по тълкувателен път възможност за извършване на преценка след съобразяване на особеностите на конкретното дело и всички обстоятелства по същото.
По отношение на втория въпрос в мотивите се казва, че коментираната практика на ВКС не съдържа противоречиви становища относно вида порок на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Във всички цитирани актове се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Различни изводи са формирани по всяко от делата при извършването на преценката дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от сочените от нея обстоятелства, е основателно по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Различието се дължи на различните факти по всяко от делата, а не на противоречиво прилагане на закона.
Върховните съдии пишат още: „Допълнителен аргумент за отклоняване предложението за приемане на тълкувателно решение и по двата въпроса е необходимостта съдът да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело и неограничена от задължителна съдебна практика, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. Това разбиране съответства на практиката на Европейския съд по правата на човека, създадена във връзка с чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.