С Тълкувателно решение № 4/2019 от 14.10.2022 г. по Тълкувателно дело № 4/2019 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС) реши:
За да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора.
Тълкувателното дело е образувано по предложение на състав на Второ търговско отделение на ВКС, направено с определение по т. д. № 1777/2018 г., поради констатирана противоречива практика на състави на ВКС, постановена в производство по чл. 290 от ГПК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
В една група решения се приема, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, същото следва да е адресирано (отправено) до кредитора или до негов представител. Излага се аргументът, че наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е от значение само за страните по правоотношението, от което логично следва необходимостта изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител.
В друга група решения е застъпено становището, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или до негов представител, за да се прекъсне давността съгласно чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Приема се, че волеизявлението на длъжника има декларативен характер и че прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма, като за това е достатъчно длъжникът да обективира недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, когато е направено волеизявлението.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС намира за правилно първото становище с уточнението, че изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В мотивите се казва: „Признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Признаването на вземането не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност.“
Върховните съдии подчертават, че признаването не е безадресно изявление и има винаги за адресат носителя на вземането. Прекъсването на давността по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД представлява бонус за кредитора, обоснован от поведението на ответника, който със своите изявления или действия е създал у кредитора увереност, че длъжникът не оспорва дълга. „Ето защо с оглед относителния характер на правоотношението и доколкото наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е от значение само за насрещната страна по правоотношението, логично следва необходимостта изявлението или действието, в което се обективира признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител“, се казва в тълкувателното решение. Според върховните съдии всяко друго изявление за наличие на конкретен дълг, направено пред трето лице, в което не е обективирано намерението на длъжника признанието да достигне до знанието на кредитора, представлява единствено изявление за неизгоден за длъжника факт, който сам по себе си обаче не може да обуслови прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД.
„Тъй като признаването на вземането е законодателно уредено като обективен факт с правно значение, меродавен за началния момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, а не моментът на узнаване от страна на кредитора на направеното от длъжника признаване на вземането“, се уточнява в мотивите.
Върховните съдии пишат още, че признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. Неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да манифестира волята на длъжника в достатъчна степен, че съществува конкретен дълг към кредитора.
По тълкувателното дело е депозирано особено мнение.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.