С Тълкувателно решение № 4/2021 от 23.11.2022 г. по Тълкувателно дело № 4/2021 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд реши:
Допустимо е касационно производство, останало висящо след частичен отказ по чл. 233 ГПК от спорното право пред ВКС, в резултат на което процесуално действие цената на предявения иск е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
При частичен отказ от иска, заявен по реда на чл. 233 ГПК в касационното производство, ВКС следва да обезсили въззивното и първоинстанционното решение относно частта от размера на спорното право, с разглеждането на която съдът е десезиран, и да прекрати производството в тази част. Касационното обжалване относно останалата част от спорното право, за която не е налице десезиране от спора, е допустимо и следва да продължи дори и когато в резултат на частичния отказ цената на иска е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Тълкувателното дело е образувано поради наличието на противоречива практика на състави на Върховния касационен съд (ВКС). Според едното становище направеният отказ от иска след образуване на делото пред касационната инстанция води до прекратяване на производството само досежно частта, за която се отнася, като в останалата част производство е допустимо дори и в случаите, когато след това действие цената на иска остава под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, и съдът дължи произнасяне по нея. Съгласно другото становище при заявен пред касационната инстанция частичен отказ от иска ВКС, след като се съобрази с искането на страната за прекратяване на производството, следва да приложи разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и да процедира в зависимост от това дали останалото спорно право попада в законоустановения праг за достъп. Изразено е и становище, че когато ищецът прави частичен отказ от иска пред касационната инстанция, без да се отказва от спорното право изцяло, то по съществото си заявеното искане не е по чл. 233 от ГПК, а е за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК. Същото е недопустимо, защото това процесуално действие валидно може да бъде извършено само в първата инстанция.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС намира за правилно първото становище. В мотивите се посочва, че доколкото третата инстанция не е задължителна за всички спорове, преди да извърши преценката си дали касационната жалба отговаря на предпоставките за допустимост на касационното обжалване, съставът, на който тя е разпределена, извършва проверка и за общите предпоставки за допустимост и редовност. Настъпилата след подаване на касационната жалба промяна в цената на иска в резултат на предприети от страна по делото процесуални действия не може да е основание за пререшаване на въпроса за допустимостта.
Съгласно чл. 233 ГПК ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. „Тази изрична и ясна норма предвижда допустимостта както на частичния, така и на пълния отказ от право във всеки момент, докато делото е висящо, включително и в касационната инстанция. Частичният отказ от иск е самостоятелно уредено правно действие, което не може да бъде квалифицирано като намаляване размера на иска“, категорични са върховните съдии.
В мотивите се пояснява, че съобразно диспозитивното начало предметът на спора се въвежда от ищеца чрез правните му твърдения, съдържащи се в исковата молба. Той решава дали да предяви спорното право изцяло или частично, както и дали да се откаже до приключване висящността на производството и в какви предели от търсената защита. Частичният отказ от иск е изявление на ищеца, с което той заявява на съда, че не поддържа занапред една част от иска си. След като до съда достигне това изявление на ищеца, с което той изразява волята си за отказ от търсената с иска защита в конкретно посочената от него част, съдът е длъжен (без да изисква съгласието на насрещната страна) да прекрати производството по делото за частта от спорното право, за което отказът се отнася. Чрез частичния отказ от иска ищецът намалява само обема на собствената си защита, но не и обема на защитата, която може да получи ответната страна. Частичният отказ от иска е едностранно действие, което има значение и предизвиква само процесуалноправни последици за частта от спорното право, за която се отнася. Той не засяга и не се отразява върху оставащата част от спорното материално право, по която съдът дължи произнасяне поради липса на десезиране.
Отказът от иска е проявление на принципа на диспозитивното начало, но този принцип не може да се разглежда самостоятелно и изолирано от останалите основни начала в гражданския процес, пишат върховните съдии. Принципът на участие на страните цели да им даде възможност да въздействат върху крайния акт на производството. Тази възможност за въздействие трябва да е еднаква за всяка една от тях, за да не бъде някоя от страните ощетена спрямо другата. Принципът на равнопоставеност изисква всяка от страните да разполага с равни права, за да защити в процеса материалните си права съобразно процесуалната роля, която заема.
„Изброените принципи на гражданския процес се намират в диалектическа връзка, като взаимно се влияят и допълват. Необходимостта от постигане на справедлив баланс между тях не позволява на съда да допусне такова процесуално поведение на ищеца (в качеството му на ответник в касационното производство), което да стане причина насрещната страна, очаквайки разрешаване на спора по същество от касационната инстанция, да получи определение за прекратяване на производството, водещо до обявяване за окончателно на обжалваното от нея въззивно решение“, категорични са върховните съдии. Те допълват, че съдът следва да разглежда и решава делата според точния смисъл и общия разум на законите, поради което недопустимостта на касационното обжалване не може да е обусловена от последващо процесуално поведение на страна в процеса вместо от закона.
По тълкувателното дело е депозирано особено мнение.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.