С Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. по Тълкувателно дело № 6/2017 г. Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд (ВКС) реши:
Вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 от Кодекса на труда.
Тълкувателното дело е образувано по предложение на състав на ВКС поради наличието на противоречива съдебна практика по въпросите в кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение.
Според едното становище посоченото вземане възниква от датата на прекратяване на трудовото правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. ал. 2, т. 2 от Кодекса на труда (КТ). Другото становище е, че това вземане е парично възнаграждение за извънреден труд. То става изискуемо заедно с основното възнаграждение за месеца, следващ месеца на сумираното отчитане на служебното време. От този момент работодателят изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва върху главницата. От същия момент започва да тече погасителната давност.
Върховните съдии приемат за правилно първото становище. В мотивите им се посочва, че удължаването на работното време е общият случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време. То се състои в установяване на работен ден с продължителност по-голяма от обичайната за съответния вид труд или категория работници и служители. Удължаването е допустимо не като постоянна, а като временна мярка – през отделни работни дни. То се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт – чл. 136а от КТ и чл. 194, ал. 5 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ). „Тази уредба е постановена в интерес на двете страни по правоотношението. От една страна, тя цели да съхрани живота, здравето и работоспособността на полагащите труд, а от друга – да обезпечи пълноценно и ефективно изпълнение на трудовите задължения. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение“, се казва в тълкувателното решение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност. „Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението“, пишат върховните съдии и допълват, че ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 от КТ. Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Изводът на Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС е, че вземането възниква с прекратяване на правоотношението и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Работодателят изпада в забава след покана по реда на чл. 84, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, на практика обикновено с подаването на искова молба в съда. Погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение. В мотивите на тълкувателното решение се казва още: „Следва да се прави разграничение между положения труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства от военнослужещия (т. е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му), който не е компенсиран с почивка, каквато хипотеза е предмет на настоящето тълкувателно дело, и полагането на извънреден труд, чието заплащане е уредено в чл. 194, ал. 3 и ал. 4 и чл. 196 от ЗОВСРБ, както и в Наредба № Н-18/19.12.12 г. на министъра на отбраната. Във втората хипотеза заплащането се дължи като всяко възнаграждение за труд – през месеца, следващ изтичането на периода за сумирано изчисляване на работното време (от едномесечен до шестмесечен), за който е положен. Тогава настъпва падежът на вземането и военнослужещият може да го предяви съдебно в рамките на давностния срок по чл. 358, ал. 2, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ.“
По тълкувателното дело е депозирано особено мнение.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.