С Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 15.01.2019 г., постановено по Тълкувателно дело № 6/2017 г., Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) реши:
Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.
Нормата на чл. 269 от ГПК гласи: „Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата“. Тълкувателното дело пред ВКС е образувано поради наличието на противоречива съдебна практика по въпроса дали намират приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд.
Върховните съдии приемат за правилно становището, според което при разглеждане на частните жалби въззивният съд действа като съд по същество – той решава сам поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционният съд, без да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване.
В мотивите се посочва, че производството по обжалване на постановените в гражданския процес определения и разпореждания е уредено като самостоятелно, отделно от производствата по въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. Този подход е обусловен от различията в подлежащите на проверка съдебни актове. С решението съдът се произнася по спорното материално право, а съгласно чл. 252 от ГПК определения и разпореждания се постановяват, когато съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, а се извършва преценка за приложението на процесуални норми, които по правило са императивни. Според ОСГТК логично следствие от това основно разграничение се явяват различните правомощия на въззивната инстанция в производството по обжалване на решенията и в производството по обжалване на определенията, визирани от чл. 274, ал. 1 от ГПК.
Върховните съдии подчертават, че съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения. Поради това те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. В мотивите на тълкувателното решение се посочва, че нормативен израз на това разбиране са изискванията за редовност на частната жалба. Законът предвижда частната жалба да съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното определение. Същевременно, отсъствието на такова указание не е основание частната жалба да бъде оставена без движение и да бъде върната. „Същата е редовна и по нея съдът дължи произнасяне при условията на чл. 278, ал. 2 ГПК, като сам решава въпроса по жалбата и може да събира доказателства, ако прецени това за необходимо. Тази разпоредба въвежда съществено отклонение от една от характеристиките на ограничения въззив, а именно това, че въззивният съд решава спора само въз основа на доказателствата, събрани от първата инстанция. Възможността делото да бъде попълвано с нови факти и доказателства пред въззивната инстанция без ограничения е основен белег на пълното (същинско) въззивно обжалване, позволяващо да бъдат коригирани не само грешките, допуснати от първоинстанционния съд, но и тези, допуснати от страните. По този начин в уредбата на обжалването на определения и разпореждания законодателят е дал превес на принципа за установяване на обективната истина (чл. 10 ГПК) пред изискването за процесуална дисциплина и свързаното с него концентрационно начало. Последователното провеждане на този принцип изисква приложение и на останалите правомощия на съда при пълен въззив, а именно възможността да бъде проверена правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания“ – категорични са върховните съдии.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.