Върховен касационен съд

8

№ 645
София, 05.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3541 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г., чрез адв. Д. П. против решение № 260019 от 12.03.2021 г. по в.гр.д. № 710/2020 г. на Окръжен съд Ловеч, с което е потвърдено решение № 82/29.06.2020 г. по гр.д. № 334/2018 г. по описа на Районен съд Луковит, с което е отхвърлен предявения от касатора против М. А. Б. и А. С. С. С. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 04.09..2017 г. за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с кад. № (№), в кв.81 по плана на [населено място], обл.Ловеч, с площ от около 905 кв.м., ведно с построените в него паянтова жилищна сграда и двуетажна паянтова постройка, както и всички подобрения и приращения, при граници и съседи: [улица] на Х. Х., включен за урегулиране в УПИ (№) в кв. 81 по плана на селото с площ от около 945 кв.м., който имот е подробно описан в нот.акт № (№), том I, рег.№ (№), дело №14/2015 г. на нотариус Б. М..
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че решението е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл, като е обявил предварителния договор за нищожен и по отношение на идеалните части, притежавани от ответника – М. Б., доколкото последният не е заявил такова възражение за нищожност на договора. На второ място се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати процесуални нарушения – на чл.6, ал.2 ГПК, чл.7 ГПК, чл.133 ГПК, чл.146 ГПК, тъй като е разгледано възражение за нищожност на предварителния договор поради невъзможен предмет, което е релевирано от ответницата едва в първото по делото заседание, а не в отговора на исковата молба. На последно се твърди и необоснованост на въззивното решение по отношение на изводите на съда, че състоянието на имота към момента на сключване на предварителния договор не е отговаряло на описаното в договора и съответно договорът е нищожен поради невъзможен предмет. Иска се отмяна на въззивното решение и връщането му за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд след отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните материалноправни въпроси: 1/Налице ли е нищожност поради невъзможен предмет на договор за продажба на сгради без разрешение за строеж, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 21 от 01.07.2015 г. по гр.д. № 6057/2014 г. на II г.о.; 2/ Проверката за годността на предмета на предварителния договор относно наличие на основание за нищожност, част от задължителната проверка на съда по чл.363 ГПК ли е в случай, че липсва релевиране на възражение за нищожност на конкретното основание, по което се произнася съдът, като се твърди противоречие с разрешението, даден в решение № 101 от 01.08.2018 г. по т.д. № 1704/2017 г. на I т.о. на ВКС; Поставят се в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и следните процесуалноправни въпроси: 1/ Представлява ли процесуално нарушение произнасянето по възражение за нищожност на договор поради липса на предмет, което не е направено с отговора на исковата молба; 2/ Задължение на въззивния съд ли е да се произнесе по всички възражения, заявени с въззивната жалба и 3/ Има ли задължение въззивната инстанция да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения, ако във въззивната жалба има направени възражения срещу доклада на първоинстанционния съд, като по тях се поддържа, че въззивният съд е дал разрешение в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС №1/1953 г., ППВС№7/1965 г., ППВС №1/1985 г., както и с казуалната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК в конкретно посочени решения.
Ответницата А. С., чрез адв. И. Т. в отговора на жалбата заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се и неоснователност на доводите за недопустимост и неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост.
Ответникът М. Б. не е депозирал отговор на касационната жалба.
За да потвърди решението на Районен съд Луковит, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с процесния предварителен договор, сключен на 04.09.2017 г., ответникът М. Б. – лично и като пълномощник на съпругата си А. Б., като продавачи / бракът им е прекратен впоследствие с решение от 21.01.2019 г. по гр.д. № 71533/2017 г. на СРС/, са се задължили да прехвърлят на ищцата Г. Г., като купувач следния недвижим имот: поземлен имот с кад. № (№), в кв.81 по плана на [населено място], обл.Ловеч, с площ от около 905 кв.м., ведно с построените в него паянтова жилищна сграда и двуетажна паянтова постройка, както и всички подобрения и приращения, при граници и съседи: [улица] на Х. Х., включен за урегулиране в УПИ (№) в кв. 81 по плана на селото с площ от около 945 кв.м., който имот е подробно описан в нот.акт № (№), том I, рег.№ 206, дело №14/2015 г. на нотариус Б. М., по силата на който М. Б. е придобил ичота чрез договор за покупко-продажба по време на брака му с А. Б.. В предварителния договор е посочено, че цената на имота от 9800 лв. е платена в деня на подписване на договора, а срокът за сключване на окончателен договор е 02.10.2017 г., който впоследствие, със споразумение от 12.09.2017 г. между страните е променен, като е определена датата 11.06.2018 г. На посочената дата е съставен констативен протокол от нотариус Б. М., в който е удостоверено явяването само на купувача по предварителния договор. Преди подписване на споразумението за промяна на срока за сключване на окончателния договор, ответницата А. Б. е изпратила нот.покана до ответника М. Б., с която го уведомява, че от 11.09.2017 г. прекратява действието на завереното на 01.09.2017 г. пълномощно, въз основа на което Б. я е представлявал при сключване на предварителния договор. Връчването на поканата е извършено на 12.11.2017 г. с уведомление по чл.47, ал.5 ГПК. При съобразяване на отразеното в протокола за оглед, извършен на основание чл.204 ГПК от първоинстанционния съд и приетото заключение на комплексната техническа експертиза, въззивният съд е приел, че описаните в нот.акт № (№), том I, рег. № (№), дело №14/2015 г., предварителния договор и скицата от 26.02.2019 г. не съответстват на реалното положение, с изключение на поземления имот, тъй като двуетажната стопанска постройка е съборена, съществуващата сграда в имота е масивна жилищна – на два етажа, а не паянтова, като са построени и нови сгради –беседка, навес и агрегатно, за които вещите лице сочат, че не са открити строителни книжа съгласно изискванията на ЗУТ, като такива липсват и за извършеното преустройство и надстрояване на жилищната сграда. При съобразяване на събраните гласни доказателствени средства и заключението на съдебно-техническата експертиза, според което към датата на сключване на предварителния договор, установените при огледа по реда на чл.204 ГПК сгради са съществували, въззивният съд е приел, че в конкретния случай липсва съответствие между описаните в предварителния договор сгради /паянтова жилищна сграда на един етаж и двуетажна паянтова стопанска сграда/ и тези, които реално са съществували към момента на сключването му – 04.09.2017 г., т.е към този момент не е съществувал част от описания в договора предмет, а именно двете сгради. При тези данни е направен извода, че страните са се споразумели за прехвърляне на правото на собственост върху липсващи обекти, което определя и предмета на договора като „невъзможен“ по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД и обуславя неговата нищожност в тази му част. Посочено е, че този извод не се променя и при съобразяване на меродавния за предварителните договори момент за преценка на действителността му – към момента на постановяване на решението, а не към момента на сключване на предварителния договор съгласно ТР №84/06.09.1968 г. по гр.д. № 74/68 г. на ОСГК на ВС, доколкото обещаните сгради не са съществували в описаните им в договора характеристики, както към сключване на предварителния договор, така и към настоящия момент. Като допълнителен аргумент, въззивният съд е посочил, че в конкретния случай обявяването на договора за окончателен не е възможно и с оглед на установения по делото факт, че съществуващите в имота сгради са изградени без нужните строителни книжа и е недопустимо незаконното строителство да бъде валидирано по реда чл.19, ал.3 ЗЗД. По отношение на поземления имот, за който не са установени несъответствия, съдът е приел, че съгласно съдебната практика на ВКС няма пречка договорът да бъде обявен за окончателен само за част от обещаната престация, за която е установено изпълнение на законовите изисквания, при положение, че купувачите са съгласни и желаят продажбата да се осъществи при това условие и обем. В случая обаче такова изрично съгласие от страна на купувача, както и от страна на продавачите - ответници не е заявено, поради което съдът не е овластен да измени съдържанието на предварителния договор. При тези мотиви съдът е приел, че не са налице законовите предпоставки за обявяване на предварителния договор за окончателен, поради което искат по чл.19, ал.3 ЗЗД следва да бъде отхвърлен. По оплакванията във въззивната жалба на ищцата за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, съдът е приел, че не е налице твърдяното несъответствие между заявените от ответницата и приети в доклада по чл.146 ГПК правопогасяващи възражения, а напротив – първоинстанционният съд е дал възможност за тяхното уточняване с цел определяне на правната им квалификация, което е негово задължение, както и че не е налице допуснато нарушение във връзка с разпределената между страните доказателствена тежест. За неоснователни е намерил и доводите, че съдът се е произнесъл по незаявено от ответницата основание за нищожност, като е прието, че изследването налице ли е годен предмет на предварителния договор е част от задължителната служебна проверка по чл.363 ГПК – дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, като съдът е длъжен да провери валидни ли са уговорките на страните по съществените елементи на бъдещия договор за продажба на недвижимия имот и именно в тази връзка първоинстанционният съд е допуснал експертиза, която да установи идентичност на описания и съществуващия имот.
Неоснователен е доводът на касатора за частична недопустимост на въззивното решение. В случая не става въпрос за предявяване на чужди права по смисъла на чл.26, ал.2 ГПК, а до релевиране на защитно възражение за нищожност на едно облигационно правоотношение, заявено от страна по него и чиито предмет е обещание за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот – в режим на съпружеска имуществена общност по предявен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, по който иск ответниците-продавачи имат качеството на необходими факултативни другари, доколкото към този момент същите са били в брак.
При изложените решаващи изводи на въззивния съд, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК първият от повдигнатите въпроси, тъй като макар и съдът да е взел отношение по него, този въпрос не е обусловил решаващите му изводи за неоснователност на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД. Съдът е отхвърлил иска не защото сградите, изградени в процесния имот са незаконни, а поради обстоятелството, че част от предмета на предварителният договор /индивидуално описани в него сгради/ не е съществувал в реалната действителност към датата на сключването му, т.е. поради фактическата му невъзможност, което прави сделката нищожна поради невъзможен предмет. Този извод на съда е съобразен с разясненията, дадени в задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г. на ОСГК, според които фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката, както и ако предмета е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието, в които случаи е налице начална невъзможност на предмета, а правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, която може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяване на обекта. Следва да се посочи, че не е налице и допълнителния селективен критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като цитираното от касатора решение е неотносимо към настоящия спор, доколкото с него е дадено разрешение по въпроса действителна ли е прехвърлителна сделка с предмет реална част от недвижим имот – сутерен етаж от едноетажна жилищна сграда, без данни за обособеност на последната като самостоятелен обект на правото на собственост, т.е. разгледан е въпрос за правна невъзможност на предмета на сделката.
Вторият въпрос също няма характер на правен въпрос, тъй като съдържа в себе си твърдение за факт, който не са разкрива в конкретния случай, а именно за липса на въведено в срока за отговор възражение за нищожност на договора поради невъзможен предмет. Противно на доводите на касатора в отговора на исковата молба ответницата е заявила твърдения, че към момента на сключване на предварителния договор в имота не са съществували описаните в него паянтова жилищна сграда и двуетажна паянтова постройка, тъй като същите са били съборени и на тяхно място са били изградени нова масивна жилищна сграда, състояща от един подземен и два надземни етажа, както и пристройка, навес за автомобили и дървена беседка, т.е. наведени са факти и обстоятелства, разкриващи порок на предварителния договор, който е квалифициран от съда в окончателния доклад по делото като такъв с правно основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД – невъзможен предмет. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда сочения допълнителен критерий –противоречие с цитираното в изложението решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК
Повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос отново съдържа в себе си твърдение за факт, който не се разкрива в конкретния случай, като въпросът е обусловен от поддържаното от касатора становище, че в срока за отговор ответницата не е заявила възражение за нищожност на договора поради невъзможен предмет. Както бе посочено по-горе, в отговора на исковата молба ответницата е навела конкретни факти, от които се извежда основанието за нищожност на процесния договор, а именно фактическа невъзможност на предмета на сделката, т.е. възражението е наведено при спазване на установените в ГПК преклузии – в срока за отговор на исковата молба. Страната не е длъжна да дава правна квалификация на соченото от нея основание за нищожност, тъй като това е задължение на съда. Като е намерил за неоснователни оплакванията на въззивницата–ищца за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушения във връзка с разглеждане на възражение, което не е заявено в срока за отговор, въззивният съд е процедирал съгласно задължителното разрешение, дадено в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие. В този случай, страната следва да е посочила в срок конкретните факти, от които се извежда предвиденото в закона основание за нищожност, при спазване на установените в ГПК преклузии. Останалите два въпроса, макар и да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК нямат претендираното от касатора значение, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий. По отношение на тях се сочи практика на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС №7/1965 г. и ППВС № 1/1985, която е формирана при действието на отменения ГПК от 1952 г. – в периода, уреждащ второинстанционното производство като контролно-отменително, а не като въззивно, поради което тази практика на ВС не е актуална и е неприложима към ГПК от 2007 г., който урежда второинстанционното производство като въззивно при т.нар. „непълен въззив“. Актуалната задължителна практика, която дава разрешение на поставените въпроси е обективирана в мотивите на т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което той не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях; дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото; при направено във въззивната жалба обосновано оплакване за неточен или непълен доклад на делото, въззивната инстанция има задължение да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по чл.146 ГПК. В този смисъл са и част от цитираните от касатора решения по приложението на чл.146, чл.235 и чл.236, ал.2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от трайно установената практика на ВКС по тези въпроси – съдът е разгледал оплакванията във въззивната жалба, като е намерил същите за неоснователни, вкл. и оплакването за непълен и неточен доклад на делото, обсъдил е доводите на страните, преценил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и е обсъдил в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Обосновката на поставените процесуалноправни въпроси е свързана с оплакванията на касатора по установената от съда фактическа обстановка, т.е. с доводи за неправилност и необоснованост на решението, които обаче не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед гореизложеното, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260049 от 12.03.2021 г., постановено по в.гр.д. № 710/2020 г. по описа на Окръжен съд Ловеч.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: