Върховен касационен съд

9


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на деветнадесети май две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА


при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 237 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД срещу решение № 1794 от 11.07.2018г. по в.т.д. № 5707 / 2017г. на Апелативен съд - София, с което, след отмяна на решение № 1690 от 30.08.2017г. по т.д. № 6848/2016г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 422 ГПК, е отхвърлен предявеният от банката положителен установителен иск срещу „ЕСТЕЛ СИСТЕМС” ЕООД за сумата от 200 000 евро – част от главница по договор за банков инвестиционен кредит № 129/15.07.2004г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 75592/2015г. на Районен съд –София, като погасено по давност.
Касаторът твърди, че постановеното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което не превръща договора в такъв за периодични платежи. С оглед на това се поддържа, че погасителната давност за вземанията за главница, произтичаща от договора за кредит, започва да тече от крайната дата за издължаване на кредита, освен ако същият не е направен предсрочно изискуем, в който случай погасителната давност започва да тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост. Апелативният съд в противоречие на разпоредбите на чл.116, б.“в“ ЗЗД, вр. чл. 459, ал.2 и чл.457, ал.2 ГПК е пренебрегнал наличието на действия за принудително изпълнение, водещи до прекъсването на давността. Въззивният съд погрешно е счел, че банката не е присъединен кредитор по изп. дело № 1091/2008г. на ЧСИ С. Я.. Съгласно приложеното към исковата молба уведомление на ЧСИ Я., на основание чл.459, ал.2 ГПК, банката е присъединен взискател по това изпълнително дело. Банката като присъединен по право взискател на основание чл.457, ал.2 ГПК се ползва от извършените до присъединяването изпълнителни действия. С оглед на това, започналата да тече давност за първите девет вноски по кредита - до 01.06.2009г, е прекъсната на 23.06.2009г., когато по изп. дело е вписана наложената от ЧСИ Я. възбрана върху недвижимите имоти на „Естел системс“ ЕООД, ипотекирани в полза на банката - обстоятелство, посочено в удостоверението на ЧСИ и представляващо изпълнително действие, според Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк .д. № 2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС. Ново прекъсване на давността е настъпило на 11.08.2009г., когато ипотекираните в полза на банката имоти на ответника са описани от ЧСИ Я., съгласно уведомление № 15389/ 04.04.2012г. на ЧСИ Я., касаещо и последващите погасителни вноски от 01.07.2009г. до 01.08.2009г. На трето място, давността е прекъсната на 04.04.2012г. с насрочване на публичната продан на ипотекираните имоти, което касае и последващите погасителни вноски от 01.09.2009г. до 07.12.2010г. На следващо място, касаторът твърди, че в противоречие с чл.110 ЗЗД въвззивният съд е приел, че изп. дело № 744/ 2012г. на ЧСИ И. Д. е образувано след погасяването по давност на всички вноски с падеж, настъпил от 01.09.2008г. до 07.12.2010г., с оглед на това, че изпълнителното дело е образувано през 2012г. и петгодишния срок не е изтекъл дори за най-ранната вноска с падеж на 01.09.2008г. На основание чл.459, ал.2 ГПК банката е придобила качеството на взискател в момента на насочване на изпълнението върху ипотекираните в нейна полза недвижими имоти, като съгласно уведомление № 01139/ 27.01.2016г. на ЧСИ Д., това е станало не по-късно от 15.03.2013г. , когато е извършен опис на същите имоти. От датата на насрочване на описа е настъпило прекъсване на давността за всички вноски преди изтичането на техните давностни срокове, като от 15.03.2013г. е започнал да тече нов давностен срок, който не е изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Претендират се разноски за платени държавни такси и адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата и по делото, „ЕСТЕЛ СИСТЕМС” ЕООД, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за настоящото производство.
Ответникът по жалбата и трето лице помагач на страната на ищеца, „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, не представя отговор на жалбата.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение за произнасяне по два правни въпроса: 1/ по материалноправния въпрос : „ Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит? и 2/ по процесуалноправния въпрос: „Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни?”
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
От фактическа страна е установено за безспорно по делото, че на 15.07.2004г. между „Булбанк" АД - кредитор и „Нетплюс" ООД- кредитополучател или длъжник, и „Естел Системс" ЕООД, П. Н. и В. Г., в качеството им на трети лица - солидарни длъжници, е сключен договор за банков инвестиционен кредит № 129, с който банката е предоставила на кредитополучателя инвестиционен кредит в размер на 2500000 евро, срещу задължение на дружеството за връщане на главницата и плащане на договорни лихви в сроковете и размерите, посочени в договора. В чл.5 от договора, за обезпечаване погасяването на всички вземания на кредитора - предмет на договора до окончателното им събиране, кредитополучателят и солидарните длъжници са осигурили в полза на кредитора обезпеченията, конкретизирани в договора. С осем анекса към процесния договор за банков кредит, страните са променили падежите на задълженията на кредитополучателя „Нетплюс" ООД и други клаузи по кредита. На 21.03.2008 год. между страните е сключено и допълнително споразумение към договора за кредит, с което кредитополучателят и солидарните длъжници са признали размера на задълженията по договора за кредит към датата на сключване на споразумението и са определили нов падеж на задълженията, а именно - 01.02.2011 год., като в §Б страните изрично са заявили, че за плащането на кредитното задължение от кредитополучателя, солидарно са се задължили и солидарните длъжници.
На 07.12.2015год. „Уникредит Булбанк" АД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за сумата от 200 000 евро-част от главница в размер на общо 573 988,85 евро, по което на 06.01.2016 год. е издадена заповед по чл.417 ГПК. с която е кредитополучателят „Нетплюс" ООД и съдлъжникът „Естел системс" ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на кредитора „Уникредит Булбанк" АД сумата от 200 000 евро - незаплатена главница, ведно със законната лихва от 07.12.15 год. до окончателното й изплащане, както и сумата от 7823,32 лева - държавна такса. На 29.01.2016год. на „Естел Системс" ЕООД е връчена покана за доброволно изпълнение по образуваното изп. дело въз основа на изпълнителния лист към заповедта за изпълнение. На 11.02.2016 год. по ч.гр.д. № 75592/15год. на СРС е постъпило писменото възражение на „Естел системс" ЕООД срещу заповедта за изпълнение, за което „Уникредит Булбанк" АД е уведомена на 29.02.2016 год., като на 28.03.2016 год. банката е предявила настоящия установителен иск.
Въззивният състав, след като е анализирал съдържанието на уговорените в договора за кредит и анексите към него права и задължения на страните и подписването му от ответното дружество в качеството на солидарен длъжник, е приел за неправилен извода на СГС, че ответникът по иска има качеството на поръчител, поради наличие на съгласие на страните по договора "Естел системс" ЕООД да встъпи в задълженията на кредитополучателя - първоначален длъжник, като стане носител на всички задължения по договора за кредит. Апелативният съд е посочил, че за разлика от поръчителството, при което поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорената солидарна задълженост солидарният длъжник дължи на свое основание, като отговорността му няма акцесорен характер. Аргументирал се е, че в случая източник на солидарността е конкретният договор, а не законът и разпоредбата на чл.147 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което поръчителят остава задължен към кредитора след падежа на главното задължение, е неприложима. Въззивната инстанция се е позовала на даденото разрешение в решение № 654 от 08.01.2008г. на ВКС по т.д. № 320/07г.
За да постанови отменително - отхвърлителното си решение, апелативният състав е приел за основателно възражението на ответната страна, че предявеният по реда на 422 ГПК иск следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Посочил е, че ответното дружество не оспорва съществуването на изискуемо вземане по процесния договор в претендирания размер, възникнало на предявеното основание, като съгласно чл.126, ал.2 ЗЗД, изискуемостта на едно от солидарните задължения не е предпоставка за изискуемостта на останалите. За солидарния длъжник изискуемостта на вземането е настъпила на уговорения падеж. Посочва, че в чл.З, ал.2 от допълнителното споразумение от 21.03.2008г. към договора за кредит е договорено, че погасяването на главницата по договора ще се извърши на 29 броя равни месечни вноски, всяка от които в размер на 31 890 евро, дължими на първо число на всеки месец, и една последна изравняваща вноска в размер на 32 022,86 евро, като първата вноска е дължима на 01.09.2008г., а последната на 01.02.2011г. С оглед на това, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 07.12.2015г., решаващият състав е заключил, че са погасени по давност всички вноски по споразумението, с падеж, настъпил в периода от 01.09.2008г. до 07.12.2010г. /5 години преди подаване на заявлението/ или общо 27 вноски в размер на 864 617.22 евро, която сума надхвърля претендираната от банката главница от 200 000 евро, включително и посочения в заявлението общ размер на неизплатената главницата от 573 988,85 евро. Направен е извод, че давността не е прекъсната, тъй като по делото няма данни, ищецът да се е присъединил към изп. дело № 200884404901091, като присъединяването му по изп. дело № 20127810400744 /образувано след изтеклата погасителна давност/ е след погасяване по давност на всички вноски по споразумението, с падеж, настъпил в периода от 01.09.2008год. до 07.12.2010 год.

По поставения материалноправен въпрос:
С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение 38/26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ІI т.о. на ВКС е прието за приложима по отношение на задължението за главницата по банков кредит общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита , а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. Разяснено е, че уговорката между страните за връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Съставът се е позовал и на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ и разгледаните в мотивите примери за периодични плащания, които макар да са породени от един и същ факт, са относително самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. Посочено е, че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Заключено е, че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части – чл.66 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС, споделя изложените от състава на Второ търговско отделение мотиви, в частта относно липсата на периодичен характер на плащанията по договор за кредит и за приложението на общата 5-годишна давност спрямо главницата по погасителните вноски. От друга страна, настоящият състав счита, че началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, настоящият състав на ВКС намира, че на основание чл.114 ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до течение на давностния срок за тази част от вземането.
Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС дава следния отговор на поставения материалноправен въпрос: „ Началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска.“

По поставения процесуално правен въпрос:
По въпроса, следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни, е формирана по реда на чл.290 ГПК многобройна константна практика на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав. Тя е материализирана в: решение № 815 от 15.02.2010г. по гр. д. № 1713/2009г. на IV г. о.; решение № 581 от 30.09.2010г. по гр. д. № 1019/2009г. на III г.о; решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на II т.о.; решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на IV г. о.; решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на II т.о.; решение № 76 от 12.06.2012г. по т. д. 377/2011г. на II т. о.; решение № 68 от 24.04.2013г. по т. д. № 78/2010г. на II т.о.; решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на I т. о.; решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на II т.о; решение № 55 от 03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на I т.о.; решение № 42 от 05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на IV г. о.; решение № 283 от 14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на IV г. о.; решение № 40 от 04.02.2015г. по гр. д. № 4297/ 2014г. на IV г. о.; решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на II т.о.; решение № 263 от 24.06.2015г. по т. д. № 3734/ 2013г. на I т. о.; решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на II т.о.; решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/ 2014г. на II т. о.; решение № 12 от 16.02.2016г. по гр. д. № 2184/2015г. на III г.о.; решение № 157 от 11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г. на I т. о.; решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на II т.о.; решение № 161 от 04.10.2016г. по т. д. № 2220/2015г. на II т.о.; решение № 271 от 08.02.2017г. по гр. д. № 1368/2016г. на IV г. о.; решение № 178 от 24.04.2017г. по т. д. № 1340/2015г. на I т. о.; решение № 202 от 25.01.2018г. по т. д. № 1826/2016г. на I т. о.; решение № 192 от 29.01.2018г. по т. д. № 44/2017г. на I т. о.; решение № 19 от 07.08.2018г. по т. д. № 2124/2016г. на II т. о.; решение № 139 от 04.10.2018г. по т. д. № 2377/2016г. на II т.о.; решение № 302/ 03.12.2018г. по т. д. № 2764/2017г. на II т.о.; решение № 184 от 17.12.2018г. по т. д. № 2781/2017г. на I т.о.; решение № 28 от 06.03.2019г. по т. д. № 205/2018г. на II т. о.; решение № 12 от 26.03.2019г. по т. д. № 606/2018г. на I т. о.; решение № 141 от 14.10.2019г. по т. д. № 2839/2018г. на II т.о.; решение № 92 от 06.11.2019г. по т.д. № 2100/2018г. на I т.о.; и др. В посочените решения се приема, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правните доводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения е гаранция за правилността на въззивния акт и за правото на защита на страните в процеса.
По касационната жалба:
Обжалваното решение е постановено в съответствие с отговора на поставения материалноправен въпрос, но в отклонение от посочената практика по процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване.
Въззивният състав е потвърдил отхвърлянето на иска на основание, различно от приетото от първоинстанционния съд, а именно, поради погасяване на вземането по давност, с оглед на което е следвало да се произнесе по направеното от жалбоподателя още с исковата молба твърдение, от което се извежда прекъсване на течението на давностния срок,. Банката като ипотекарен кредитор се е позовала на качеството си на присъединен по право взискател по две изпълнителни дела, в които принудително изпълнение е насочено срещу ипотекиран от ответника в полза на ищеца имот, обезпечаващ процесното вземане. Като не е взел предвид обстоятелствата, на които се основава доводът на касатора за прекъсване на давността, както и относимите за тях доказателства по делото, апелативният съд е допуснал процесуално нарушение
Ответникът признава в отговора на исковата молба, че банката е присъединен по право взискател в качеството й на ипотекарен кредитор, с оглед насочване на изпълнението върху ипотекиран имот на ответника, обезпечаващ вземанията по процесния договор за кредит по двете изпълнителни дела - № 1091/2008г. по описа на ЧСИ С. Я. и № 744/2012г. по описа на ЧСИ И. Д., на които се позовава ищеца във връзка с твърдението му за прекъсване на течението на давностния срок. И по двете дела изпълнението е насочено към един и същ имот - магазин 1, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ипотекиран в полза на банката, съгласно приетото по делото съобщение на ЧСИ С. Я., за вземанията по договора за кредит - т.5.1 от договора. По първото изп. дело № 1091/ 2008г. на ЧСИ С. Я., съгласно издаденото от него удостоверение изх. № 031290/23.05.2017г., върху имота е вписана възбрана на 23.06.2009г., извършен е опис на имота на 11.08.2009г. и присъединения по право взискател е уведомен за насрочена на 04.04.2012г. публична продан на магазина. Налагането на възбраната, извършването на описа и насрочването на проданта представляват изпълнителни действия, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно т.5 от същото тълкувателно решение и чл.459, ал.2 ГПК, банката като ипотекарен кредитор се счита присъединен взискател по право, като чл.501 ГПК задължава съдебния изпълнител да го уведоми за насрочване на описа и проданта върху ипотекирания имот.
За да се даде отговор на въпроса, дали присъединяването на ипотекарен кредитор по право като взискател в изпълнителния процес при насочване на изпълнението върху ипотекирания имот прекъсва давността по см. на чл.116, б. „в“ ЗЗД, следва да се изходи от идеята на законодателя, вложена във фигурата на присъединения по право взискател. Целта е да се обезпечи реализирането на правата на кредитор, ползващ се с особена привилегия върху обекта на изпълнение. Самото реализиране на правата на този кредитор обаче е предпоставено от представянето на изпълнителен лист срещу длъжника по изпълнението, за което кредиторът трябва да е предприел съответните процесуални действия. Присъединяването по право в изпълнителния процес съхранява правата на ипотекарния кредитор, но само по себе си не е достатъчно за реализирането им. Прекъсването на давността е свързано с предприемане на изпълнителни действия от самия кредитор за реализиране на вземането му и не може да се сведе до предвидена от закона гаранция на правата му, каквато представлява фигурата на присъединения по право взискател. Това е видно и от факта, че без представяне на изпълнителен лист, независимо че е присъединен взискател по право, ипотекарният кредитор не може да получи изпълнение на обезпеченото с ипотека вземане. Безспорно, присъединеният по право ипотекарен кредитор има същите права в изпълнителния процес, каквито има първоначалния взискател и се ползва от извършените процесуални действия до този момент, съгласно чл. 457, ал.1 и ал.2 ГПК, но само при условие, че представи изпълнителен лист, легитимиращ го като кредитор на длъжника по изпълнението, въз основа на който може да пристъпи към принудително изпълнение. Ето защо, за периода от присъединяване по право на ипотекарния кредитор в изпълнителния процес до представяне на издаден в негова полза изпълнителен лист срещу длъжника по изпълнението не са налице предприети от кредитора „действия за принудително изпълнение“ по см. на чл.116, б. „в“ ЗЗД. В случая, изпълнителният лист е представен от банката едва на 25.01.2016г. по второто изпълнително дело, след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради което не представлява основание за прекъсване на течението на давностния срок за периода преди датата на заявлението.
С оглед изложеното, независимо, че въззивният съд, необсъждайки качеството на присъединен взискател на банката по изпълнителните дела, е допуснал процесуално нарушение, крайният извод на съда, че са погасени по давност всички вноски по споразумението, с падеж, настъпил в периода от 01.09.2008г. до 07.12.2010г. / 5 години преди подаване на 07.12.2015г. на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /, е правилен. Предмет на частичния иск е сумата от 200 000 евро - главница по общо 30 вноски /по 6666,66 евро за всяка вноска/, поради което погасени по давност са само главниците по 28 вноски с обща претендирана стойност от 186 666,67 евро. За последните две вноски, с падежи - 01.01.2011г. и 01.02.2011г., вземанията за главница не са погасени по давност като за тях не е налице изпълнение. Ето защо, за този период на банката се дължи претендирана сума от 13333,33 евро, за която сума решението по частичния иск е неправилно и следва да бъде отменено, като в полза на банката трябва се присъди посочената част от главницата по частично предявения иск. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора, на основание чл.79, ал.1 ГПК в полза на касатора следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 523,55 лева – заплатена държавна такса, изчислена пропорционално на уважената част от иска, а на основание чл.78, ал.3 ГПК, на ответника по касацията се дължат разноски в размер на 4666,67 лева - заплатено адвокатско възнаграждение, изчислено пропорционално на отхвърлената част от иска.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
ОТМЕНЯ решение № 1794 от 11.07.2018г. по в.т.д. № 5707 / 2017г. на Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 422 ГПК, в частта, в която е отхвърлен предявеният при условията на частичност от Уникредит Булбанк" АД, ЕИК[ЕИК], положителен установителен иск срещу „ЕСТЕЛ СИСТЕМС” ЕООД, ЕИК[ЕИК], за сумата от 13 333,33 евро – вноски за главница по договор за банков инвестиционен кредит № 129/15.07.2004г., с падежи 01.01.2011г. и 01.02.2011г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 75592/2015г. на Районен съд –София, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], по реда на чл.422 ГПК срещу Естел Системс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], установителен иск, че Естел Системс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], дължи на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 13 333,33 евро – вноски за главница по договор за банков инвестиционен кредит № 129/15.07.2004г., с падежи 01.01.2011г. и 01.02.2011г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 75592/2015г. на Районен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1794 от 11.07.2018г. по в.т.д. № 5707 / 2017г. на Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 422 ГПК, в частта, в която е отхвърлен предявеният при условията на частичност от „Уникредит Булбанк" АД положителен установителен иск срещу „ЕСТЕЛ СИСТЕМС” ЕООД за сумата от 186 666,67 евро – част от главница по договор за банков инвестиционен кредит № 129/15.07.2004г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 75592/2015г. на Районен съд –София, като погасена по давност.
ОСЪЖДА „Естел Системс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 523,55 лева.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Естел Системс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 4666,67 лева.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участието на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД - трето лице – помагач на страната на „Уникредит Булбанк" АД
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.