Върховен касационен съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на седми юни, две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т.д. № 1895/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“АД, чрез процесуален представител, против Решение № 401 от 27.04.2022г. по в.гр. д. № 177/2022г. на Бургаски окръжен съд, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 261174 от 01.11.2021г. по гр.д. № 2638/ 2020г. на Бургаски районен съд, като краен резултат е отхвърлен изцяло искът на „Банка ДСК“АД за приемане за установено на основание чл.422 ГПК по отношение на ответника К. Г. Г., че като поръчител по Договор за кредит от 26.08.2014г. дължи солидарно с В. В. Г. на „Банка ДСК“АД сумата от 8 737.30 лв. – главница, 201.96лв. – договорна лихва за периода от 15.01.2019г. до 23.10.2019г., 178.39 лв. – обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/, 17.23лв. – обезщетение за забава и 120 лв. – разход за изискуем кредит.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Развити са подробни съображения за неправилност на извода за недействителност на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК, поради противоречието му с чл.11, ал.1, т.9, т.9а и т.11 ЗПК. Поддържат се оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неразпределена доказателствена тежест по повод констатирано от съда наличие на неравноправна клауза или поради възражение в този смисъл на насрещната страна.
Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с три въпроса, за които твърди, че са значими за изхода на делото и покриват критериите по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Самостоятелно поддържа и основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК формулира следните въпроси:
1.“Изцяло нищожен ли е на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за кредит, при който клаузата относно възнаградителната лихва регламентира прилагането на преференциалната лихва при съблюдаване на всички изисквания на ЗПК и условията за нейното отнемане, но без да е определен изрично размерът на лихвата при отнемане на преференциите, или нищожността засяга само приложимия лихвен процент при отнемане на преференцията, доколкото на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД клаузата за лихва може да се приложи и без недействителната си част?“
Критерият по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е обоснован с практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречи, а именно –Решение № 92 по т.д. № 2481/2017г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д. № 62/2019г., ВКС, І т.о.; Решение № 87/06.11.2019г. по т.д. № 848/2017г., ВКС, І т.о. По този въпрос бланкетно се сочи и основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
2. „Приложимо ли е изискването на чл.11, ал.1,т.9, предложение последно от ЗПК /ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти/ по отношение на договори за кредит, при които е уговорено прилагане на различни лихвени проценти, но техният размер е неясен към момента на сключване на договора за кредит, доколкото зависят от неизпълнение задълженията на кредитополучателя или правилото се отнася само за договори, при които е установено прилагането на различни лихвени проценти при изначално ясни за страните стойности?“
По втория въпрос касаторът се позовава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована с довода, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
3. „Следва ли съдът, който е констатирал неравноправен характер на договорна клауза, да уведоми страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения в закона ред? Длъжен ли е съдът да укаже на страните и разпредели доказателствена тежест по делото при наличие на възражение за неравноправност или при служебно констатирана от съда неравноправност?“
Допълнителният селективен критерий по този въпрос е обоснован с хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие на Решение № 189 от 16.03.2021г. по т.д. № 1884/2019г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3685/ 2014г. на ВКС, І т.о.
Ответникът по касационна жалба – К. Г. Г., представляван от редовно упълномощения си процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценява като процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, сезиран с жалби и от двете страни, Бургаският окръжен съд първо е разгледал възраженията на въззивника – ответник за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл.22 ЗПК, поради несъответствие с императивни изисквания на чл.11 ЗПК, необсъдени от първоинстанционния съд.
След споделяне извода на районния съд, че по отношение на процесния договор, сключен на 26.08.2014г., са приложими разпоредбите на ЗПК, окръжният съд е приел за основателни част от заявените с отговора на исковата молба възражения на ответника за несъответствие на процесния договор на императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.9, т. 9а /във връзка с възражението за нарушение на чл.33а ЗПК/, т.11 и т. 12 ЗПК.
Въззивният съд е формирал изводите си за недействителност на процесния договор за потребителски кредит след анализ и тълкуване на клаузи от същия, като е изложил подробни съображения за несъответствието им с горепосочените императивни разпоредби на ЗПК. Прието е, че с т.8 от договора за потребителски кредит е уговорен преференциален лихвен процент в размер на 10% годишно, формиран от два компонента: стойността на 6-месечен Софибор в размер на 1.351 към датата на сключване на договора и надбавка в размер на 8.649 п.п. Този лихвен процент е приложим при изпълнение на Условията по Програма „ДСК Престиж плюс“, при нарушаването на които кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло или частично, като приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличаване на надбавката, съгласно Условията. След анализ на чл. 9.1 от Условията решаващият съд е стигнал до извод, че независимо от различните варианти на определяне на лихвения процент по кредита в различни хипотези на неизпълнение, максималният размер, до който в тези случаи може да достигне лихвеният процент по кредита е приложимият към стандартни договори за потребителски кредити лихвен процент, който следва да е посочен в договора за потребителски кредит. С мотив, че в клаузата на т.8 от договора кредиторът – банка не е посочил размера на надбавката, която е непроменливата компонента на лихвения процент, въззивният съд е приел за нарушено императивното изискване на чл.11, ал.1,т.9 ЗПК относно предоставянето в договора на информация за всички приложими лихвени проценти при различни обстоятелства. Изложени са съображения, че по този начин кредиторът е въвел две променливи компонентни – променлив Софибор и надбавка в непосочен размер, приложима към стандартни договори за потребителски кредити, което е в разрез с посочения в договора начин на определяне на лихвения процент, в който участва една променлива компонента – Софибор и една непроменлива компонента – надбавка.
За основателно е прието възражението на въззивника-ответник, че при определяне на референтния лихвен процент по процесния договор, кредиторът не е изпълнил вменените му задължения по чл.33а ЗПК, в резултат на което е нарушено императивното изискване на чл.9а ЗПК. Посочено е, че съгласно обявено на 16.03.2017г. решение на УС на БНБ, считано от 01.07.2018г. БНБ преустановява изпълнение на дейностите, свързани с изчисляване и публикуване на Софибор и Софибид, т.е. след тази дата банките са въвели нови методики за определяне на референтния лихвен процент по отпусканите от тях кредити. Към момента на прилагане на плана за действие по чл.33а, ал.5 ЗПК новият лихвен процент не може да бъде по-висок от лихвения процент по договора преди този момент, като съгласно чл. 33а, ал.6 ЗПК, също в сила от 01.07.2018г., кредиторът уведомява потребителя по реда на чл.14 за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана по ал.5. Освен липсата на твърдения и доказателства, че „Банка ДСК“АД е изпълнила произтичащите от посочените разпоредби задължения, въззивният съд се е позовал и на разясненията на вещото лице, изготвило допълнителното заключение на СИЕ, прието във въззивното производство, според които от банката му били предоставени само първоначалния погасителен план и последния актуален, прилаган от банката погасителен план до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Не са били представени предходни погасителни планове, но са били извършени промени на лихвения процент. Въз основа на тези констатации решаващият съд е намерил за основателно възражението на въззивника-ответник, че процесният договор не отговаря на императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.11 ЗПК, поради непълнота досежно условията за издължаване на кредита, изразяваща се в липса на актуализирани погасителни планове, които да указват как се разпределят вноските между различните неизплатени от потребителя суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
По съображения, че възражението за недействителност на процесния договор е основателно, решаващият съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК в този случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихви и други разходи по същия. С доказаното изплащане на сумата от общо 22 425.54 лв. е прието, че чистата стойност на кредита, главница от 18 000 лв., е изплатена изцяло и дори е надплатена.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
И трите въпроса от изложението не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд, в обосноваване на крайния му извод.
Първият въпрос, освен че е фактологичен и в първата си част - по правилността на акта, не кореспондира с правните мотиви на решаващия съд, приел недействителност на процесния договор за потребителски кредит по смисъла на чл.22 ЗПК, поради нарушения на императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.9, т.9а и т.11 ЗПК, които са сред обуславящите недействителността посочени в закона хипотези, като не е обсъждан въпросът дали клаузата за лихва може да се приложи и без недействителната си част досежно приложимия лихвен процент при отнемане на преференцията. Касаторът е обосновал въпроса с довод за несъобразяване от въззивния съд с разпоредбата на чл.146, ал.5 ЗЗП, съгласно която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. За да обоснове решаващия извод за недействителност на процесния договор за потребителски кредит въззивният съд е приел, че по отношение на същия е приложим специалния закон – ЗПК, срещу който извод липсва касационен довод, както и формулиран въпрос. Следователно, ирелевантна е и посочената практика на ВКС при обосноваване основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като същата е по приложението на чл. 143 във вр. с чл.146 ЗЗП. Позоваването на критерия по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по този въпрос е бланкетно, поради което и с оглед гореизложените съображения, достъп до касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде допуснат.
Вторият въпрос е непрецизен и общо формулиран, поради което не отговаря на критериите за правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е обоснован с направено от касатора собствено тълкуване на разпоредбата на чл.11, ал.1,т.9 ЗПК, според което изискването за предоставяне на информация за всички приложими лихвени проценти, приложимо и за случаите ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти , е относимо само при договори, в които за различни периоди страните са договорили различен лихвен процент, а не по договори, при които променливата лихва зависи от поведението на кредитополучателя / напр. при отнемане на преференциите/. О свен че съображенията са по правилността на изводите на въззивния съд, въпросът не удовлетворява и допълнителния критерий на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Освен това, изводът за недействителност на процесния договор за потребителски кредит е обоснован и с констатирано несъответствие на същия и с други императивни изисквания на чл.11 ЗПК, поради което въпросът няма нужното за спора значение.
Третият въпрос не кореспондира с данните по делото и правната воля на въззивния съд, обявил за недействителен процесния договор за потребителски кредит, произнасяйки се по възраженията на ответника, заявени с отговора на исковата молба и при разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест, а не в хипотезата на служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора.
Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Въззивното решение не е постановено нито при превратно прилагане на закона, нито при грубо нарушаване на правилата на формалната логика.
По тези съображения касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, въпреки заявеното в този смисъл искане в отговора на касационната жалба, поради непредставяне на доказателства за извършени такива за касационното производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 401 от 27.04. 2022г. по в.гр.д. № 177/2022г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.