О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5967
гр. София, 19.12.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2296/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Върховен административен съд (ВАС) чрез пълномощник П. Д. – съдебен помощник против решение № 926 от 19.02.2024 г. по гр. д. № 11530/2022 г. на Софийски градски съд, IV - Б състав.
Ответната страна В. П. С. чрез адв. Г. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който взема становище за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Контролиращата страна - Прокуратура на Република България (ПРБ) не е изразила становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 8652/28.07.2022 г. по гр. д. № 70259/2021 г. на Софийски районен съд, 30-ти състав за осъждането на ВАС да заплати, на основание на чл. 2б ЗОДОВ, на В. П. С. сумата от 3 050 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на последната да получи разглеждане и решаване на три молби за спиране на изпълнението на административен акт на Общинска избирателна комисия (ОИК) - Петрич в разумен срок, с оглед изискването по чл. 166, ал. 3 АПК за „незабавно“ произнасяне на съда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 24.09.2021 г., до изплащането й и е ангажирана отговорността за разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в производството по адм. дело № 3428/2020 г. на ВАС е допусната забава при разглеждането и произнасянето по искането на ищцата В. П. С. по чл. 166 АПК - за отмяна на предварителното изпълнение на решение № 222-МИ/14.01.2020 г. на ОИК - Петрич, с което са прекратени предсрочно пълномощията й като кмет на [населено място], [община] (а и това обстоятелство не е било спорно между страните). Съобразено е, че искания за същото с идентично съдържание са направени от С. на 07.05.2020 г., на 26.05.2020 г., 22.07.2020 г. и едва на 29.07.2020 г. препис от това искане е изпратено на насрещната страна, която е депозирала становище на 19.08.2020 г., като едва на 08.10.2020 г. ВАС е постановил съдебен акт по искането на ищцата и то след нейни настоявания за това с искания от 11.09.2020 г. и 07.10.2020 г. Посочено е, че в случая производството по искането на В. С. е такова по чл. 166, ал. 4 вр. с ал. 2 АПК – за спиране на предварителното изпълнение на решение на ОИК - Петрич по чл. 42, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 42, ал. 3 ЗМСМА. Срокът за разглеждане на това искане и за произнасяне по него съгласно чл. 166, ал. 3 АПК е незабавно. Установено е, че в случая едва на 29.07.2020 г. искането е администрирано от ВАС като независимо от постъпилия на 19.08.2020 г. отговор, произнасянето на ответника по него е чак от 08.10.2020 г. При горните факти е прието, че разглеждането и произнасянето по искането по чл. 166 АПК в случая надхвърля значително разумния срок за това съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и предявеният иск е доказан в своето основание. Изтъкнато е, че обективни причини за забавянето не са съществували. Според решаващия състав на втората съдебна инстанция действително производството по административното дело е било спряно на 30.06.2020 г. поради образувано конституционно дело № 5/2020 г. на КС на РБ, но е прието, че искането по чл. 166 АПК е било направено още на 07.05.2020 г., т. е. 1 месец и 23 дни преди това, а и предметът пък на искането пред КС на РБ не е имал отношение към него. На следващо място е посочено, че след произнасянето на ВАС по искането на 08.10.2020 г., развитието на делото пред КС е било без значение за производството по чл. 166 АПК и затова в обжалваното решение е прието, че е безпредметно да се обсъжда дали са обективна пречка за развитие на процесното дело исканията за отвод на съдебния състав. Изложени са съображения, че процесуални действия на страната, които не са целели умишлено забавяне на разглеждане на делото, не са от естество да обосноват извод, че страната е допринесла за забавяне на делото. За неоснователни са намерени доводите на ответния съд, че произнасянето по чл. 166 АПК е само отделен етап от главното административно производство, общата продължителност на което е в рамките на разумния срок и именно това обстоятелство изключва отговорността му по чл. 2б ЗОДОВ за процесното забяване. В тази връзка е обсъдено, че обективно исканията по чл. 166 АПК са направени от ищцата в производството по обжалване на решение № 222-МИ/14.01.2020 г. на ОИК - Петрич, с което са прекратени предсрочно пълномощията й като кмет на [населено място], [община]. Този факт обаче е счетен да не се отразява на относителната самостоятелност на производството по искането по чл. 166 АПК, доколкото то е предвиден в закона способ за защита на права и интереси, различни от тези, които се защитават с жалбата срещу решението на ОИК по чл. 42 ЗМСМА (главното производство). Според въззивния съд такова съждение се налага при съобразяване на спецификата на искането за спиране на предварителното изпълнение на решението на ОИК и на искането за отмяната му. Мотивирано е разбиране, че двете искания се различават съществено по отношение на следващите се по тях процесуалните действия; по отношение на сроковете за произнасяне; по отношение на релевантните обстоятелства за постановяване на съдебен акт по тези искания; по отношение на правните последици от произнасянето по тези искания, т. е. на правата и на интересите, защита на които те дават; по отношение на възможност за обжалване и срокове за това. Така градският съд е обосновал становище, че производството по чл. 166, ал. 4 вр. с ал. 2 АПК не е част от развитието на производството по жалбата срещу решението по чл. 42 ЗМСМА и допуснатата по него забава не може да изключи ангажирането на отговорността на ответника по чл. 2б ЗОДОВ. Релевантното в случая е нормативното изискване за „незабавно“ произнасяне, а произнасянето в случая 5 месеца след отправяне на искането несъмнено надхвърля и то значително, разумния срок за това. Ето защо е прието, че ищецът е претърпял вреди от забавянето при произнасяне по искането по чл. 166, ал. 4 вр. с ал. 2 АПК. По отношение на вредата от забавата е застъпено становище, че не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди от съдебното производство, което е продължило извън рамките на разумния срок, каквито вреди са притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В тази връзка е съобразено принципното положение - при позоваване на съдебна практика на ВКС (решение 5062/03.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на ІІІ г. о., решение № 239/20.12.2022 г. по гр. д. № 3714/2022г. на ІV г. о.), че в подобни случаи е разумно да се предполага по опитните правила и правилата на житейската логика, че на ищеца са причинени страдания, безпокойство, разстройство и други подобни неимуществени вреди. Обобщен е извод, че доколкото не е опровергана презумпцията, че такива са претърпени, съдът следва да приеме, че ищцата е претърпяла обичайните вреди от забавянето в разглеждането и произнасянето по искането. При определяне на размера на дължимото обезщетение е приложен принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД като е съобразен комплекса от установени по делото обективни съществуващи обстоятелства: общата продължителност на производството по искането по чл. 166 АПК – от 5 месеца, при нормативно регламентирано „незабавно“ произнасяне; спецификата на това производство, очертана от неговия предмет - спиране на предварително изпълнение на решение за предсрочно прекратяване на пълномощия на жалбоподателя (сега ищец) като кмет, очертаващ същественото значение на делото за страната с оглед на правните последици от постановения по него съдебен акт; активността на страната – видно от броя на направените искания, вкл. и в последствие, за да се произнесе съда по реда на чл. 166 АПК; липсата на фактическа и правна сложност на делото по процесното искане, както и на принос на жалбоподателя или друга страна по делото за тази негова продължителност; установеното процесуално поведение на съда като единствена причина за забавянето на производството. Прието е, че предвид значимия интерес по делото – относно професионалната заетост и обществена ангажираност на ищцата, твърде голямото забавяне при произнасянето на ответника по искането й е засилило осезаемо притесненията на пострадалата и е довело до накърняване на чувството й за справедливост и подкопал доверието в държавността. Така за справедлив размер на обезщетението е определена сумата от 3 050 лв., която е счетена да съответства на социално - икономическите условия и стандарта на живот в страната през периода на процесното увреждане през 2020 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Горните въпроси се отнасят до критериите и съотношението между тях при определяне на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението на неимуществените вреди по чл. 52 ЗЗД; за това осъществено ли е нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС когато „просроченият“ съдебен акт е постановен в акцесорно производство – чл. 166, ал. 4 АПК, част от главното производство по обжалване на индивидуален административен акт по реда на раздел I, глава X от АПК, но общата продължителност на главното производство не надвишава разумния срок за неговото разглеждане и решаване.
Първите две питания се отнасят за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с обосноваване противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., и двете по описа на IV г. о. (по първото питане), както и с задължителната практика, опредметена в ППВС № 4/1968 г., а също с определение № 618/2.08.2018 г. по гр. д. № 756/2018 г. на ВКС, III г. о., определение № 257/1.03.2016 г. по гр. д. № 2695/2015 г. на ВКС, III г. о., определение № 218/8.03.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 223/17.03.2016 г. по т. д. № 2050/2015 г. на ВКС, II т. о. (по второто питане).
По третия въпрос се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че като обуславящ изхода на дело има претендираното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото по него няма създадена съдебна практика.
Касационен контрол не може да се допусне.
Първите два въпроса са релевантни за изхода по делото, тъй като са поставени в основата на правните изводи на въззивния съд по обжалваното решение. Те осъществяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД, въведен като принцип за обезщетяване на вредите с нематериален характер, вкл. и при нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, е постановена многобройна и еднопосочна съдебна практика на ВКС и ВС, както и задължителна такава, установена с разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. С последните се определят критериите за понятието „справедливост“, което не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на производството по искането по чл. 166 АПК – от 5 месеца, при нормативното задължение за произнасяне незабавно, преценил е тежестта на нарушението в контекста на засегнатите интереси на ищцата както и липсата на неин принос (или на трети страни в производството) за твърде голямото забавяне при произнасянето на ответника по адм. д. № 3428/2020 г. по искането, без делото по него да разкрива фактическа и правна сложност, намерил е също, че с това си процесуално поведение съдът е накърнил чувството на ищеца за справедливост и на доверието му в държавността. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Идентични са и съображенията, касаещи отговора на въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Касае се за установяване на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Релевантна е преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС. За пълнота ще следва да се посочи, че определенията, на които страната се позовава са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като предпоставка за достъп до касация при твърдяно отклонение.
Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по третия поставен въпрос. Нарушаване на правото на разглеждане и решаване на едно дело е всякога налице без оглед характера на производството, по което е допуснато. Както и въззивният съд се е позовал, самостоятелността на производството по искането по чл. 166 АПК като регламентиран способ за защита на права, изисква спазване на сроковете за произнасяне, още повече когато е установено от законодателя като незабавно. Цитираната разпоредба е точна, ясна и не се нуждае от тълкуване, което изключва предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По смисъла на разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС правният въпрос, обусловил произнасянето на въззивния съд има претендираното значение по горното селективно основание когато касае приложението на нов закон или на правна норма, която е неясна и се нуждае от тълкуване или са налице обстоятелства, обуславящи наличие на основание за промяна във формираната съдебна практика. В случая нито една от тези хипотези не е налице.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което касационен контрол не може да се допусне.
При този изход на делото в полза на пълномощника на ищцата – адв. Л. М. Г. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция, осъществено при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА – вж. договора за правна помощ и съдействие от 05.08.2022 г. В тази връзка съдът счита, че правилото на чл. 38, ал. 2 ЗА (съгласно което се присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер - този по Наредба № 1/09.01.2004 г.) не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № C-438/22. Така, посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения - те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото възнаграждение, което трябва да се присъди в полза на адв. Г., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за извършената адвокатска услуга на ответника по касация в това производство (изразяваща се единствено в изготвяне на отговор на касационната жалба) се определя на 450 лв. Задължен за заплащането му е жалбоподателят.
Воден от горното, ВКС, състав на III г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 926 от 19.02.2024 г. по гр. д. № 11530/2022 г. на Софийски градски съд, IV - Б състав.
ОСЪЖДА Върховен административен съд – [населено място], [улица] да заплати на адвокат Л. М. Г., член АК – Б., с адрес на упражняване на дейността [населено място], [улица] сумата от 450 (четиристотин и петдесет) лева – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за безплатно оказаната правна помощ и съдействие на ответника в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.