Р Е Ш Е Н И Е
№ 251
гр. София 23.04.2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на петнадесети двадесет и осми септември две хиляди двадесети и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Албена Рибарска
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №4169 по описа за 2022 год.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. С., чрез процесуален представител адв.С., срещу въззивно решение №257 от 10.06.2022г., постановено по в.гр.д.№217/2022г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение от 20.01.2022 г. по гр.д.№ 4082/2021 г. по описа на Районен съд – Плевен за отхвърляне на предявения от В. И. С. срещу „Стройко“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 1376 от 01. 06. 2023г. по поставения от касатора въпрос: “Предявяването на иск по чл.135 ЗЗД прекъсва ли давността за вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор в производството по този иск?“, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколко по поставения въпрос няма съдебна практика.
По поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване следва да се приеме следното: Съгласно чл.115, ал.1, б.ж ЗЗД давността се спира докато трае съдебния процес относно вземането. Давността се прекъсва когато предявеният иск относно вземането бъде уважен /чл.116, б.б ЗЗД/. Нормите за прекъсване и спиране са императивни и изключителни и не могат да се тълкуват разширително и да се прилагат по аналогия. Предмет на иска по чл.135 ЗЗД е съществуването на потестативното право на кредитора, а не правото на вземане, по което не се формира сила на пресъдено нещо, поради което наличието на производство по предявен иск по чл.135 ЗЗД нито прекъсва, нито спира теченето на давността за вземането.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и постановяване на решение за уважаване на предявения иск.
Ответникът по касационната жалба „Стройко“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.Т., оспорва жалбата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:
С влязло в сила съдебно решение по гр.д.№16104/2004г. на СРС, ищцата В. С. и още две физически лица, са осъдени да заплатят на ответника „Стройко“-ЕООД следните суми: -3 360 лв.- разноски по делото пред СРС; -18 420,98 лв.- разноски пред въззивен съд и -1 800лв.- разноски пред ВКС. За горните суми в общ размер на 23580.98лв., насрещната страна – ответникът „Стройко“-ЕООД със седалище в [населено място] се е снабдил с изпълнителен лист на 18.07. 2014г. Въз основа на издадения изпълнителния лист, с молба от 25.08.2014г, ответникът е образувал срещу тримата длъжници изпълнително дело №20148380408597 по описа на ЧСИ М.Б., рег. №838, с район на действие СГС. С Постановление на ЧСИ от 28.05.2021, изпълнителното производство е прекратено по отношение на ищцата на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК, поради настъпила перемция.
На 06.06.2018г. ответникът по настоящия спор - „Стройко“-ЕООД е предявил срещу ищцата по настоящия спор – длъжник-прехвърлител и още две лица-приобретателите нейни деца, иск с правно основание по чл.135 ЗЗД, за обявяване за относително недействителна спрямо ищеца, на сделката за дарение на недвижим имот от 06.06.2013г, с която В.С. е дарила на децата си свой недвижим имот – апартамент в [населено място]. В това исково производство „Стройко“-ЕООД се е легитимирал като кредитор на В.С. с вземането си по ИЛ от 18.07.2014. Въз основа горния иск е образувано гр.д.№7533/2018г. по описа на СГС, производството по което е висящо.
С обжалваното въззивно решение решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. И. С. срещу „Стройко“ ЕООД установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК – за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника суми по изпълнителен лист от 18.07.2014г, издаден от СГС, І,ГО, 47 състав п о г..№16104/2007, представляващи 1/3 от 3360лв.-разноски по делото на СРС, 18420.98лв.- разноски пред въззивния съд и 1800лв.- разноски пред ВКС, поради изтекла погасителна давност.
За да постанови този резултат, съдът е приел, че вземането на ответника срещу ищцата по изпълнителния лист не е погасено с изтичане на 5-годишен давностен срок, тъй като давността е прекъсната на основание чл.116,б.“б“ ЗЗД с предявяването на 06.06.2018г. пред СГС, от ответника-кредитор против ищцата-длъжник и нейните контрагенти, на конститутивен иск по чл.135 ЗЗД, за обявяването на относителната недействителност на договор за дарение, с който ищцата е прехвърлила на децата си недвижим имот.
Въззивният съд е посочил, че въпросът дали отменителният иск по чл.135 ЗЗД, т. нар.“Павлов иск“, прекъсва давността съгласно чл.116,б. „б“ ЗЗД не е обсъждан достатъчно в правната теория и в съдебната практика, защото при тълкуването на въпроса за давността в изпълнителния процес до приемане на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, въпросът почти не е стоял пред кредиторите. Дали законодателят в разпоредбата на чл.116,б.“б“ ЗЗД е имал пред вид само иск за установяване на вземането или всеки иск, който има отношение към същото? До колкото съществуват публикации, в правната теория се застъпва становище, че предявяването от кредитора на иск по чл.135 ЗЗД /както и по чл.134 ЗЗД и чл.56 ЗН/ следва да води до прекъсване или спиране на давността относно вземането, легитимиращо ищеца като кредитор. Съдебната практика също е оскъдна, но противоречива: С Решение № 1512 / 06.12.2018 г.,постановено по гр. д. № 1467/2018 г., състав на Окръжен съд – Пловдив, приема, че с предявяването на исковете по чл. 135 ЗЗД и по чл. 56 ЗН кредиторът упражнява потестативни права, изразяващи се в правната възможност да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните увреждащи действия, то с упражняването им категорично кредиторът предприема активни действия за удовлетворяване на вземането си. Да се приеме друго, означава да се обезсмисли конститутивното действие на съдебното решение по тези искове, които макар и позитивни за ищеца, биха били безполезни, тъй като кредиторът не би могъл да удовлетвори вземането си, въпреки че вече има имущество, към което да насочи изпълнението – по отношение на него сделките се считат за неизвършени, но, ако се приеме, че вземането е погасено по давност, той не може да се ползва от правното действие на решенията, въпреки че в продължение на години, вместо да бездейства, е направил всичко възможно, за да удовлетвори правата си по осъдителното решение. На практика, вместо бездействие на кредитора, се установява точно обратното – пълно упражняване на всички процесуални възможности за удовлетворяване на вземането.При това положение кредиторът не следва да търпи санкция за бездействие, каквато се явява институтът на погасителната давност, в този случай следва да се приеме, че водените дела по чл. 135 ЗЗД и чл. 56 от ЗН са спрели и прекъснали давността. В същия смисъл са изложени и мотиви в Решение № 304/ 20.02.2015 г.,постановено по т. д. № 4922/2013 г. на Софийски градски съд, в което е прието, че в периода на висящността на дело по чл. 135 ЗЗД давност не е текла. Обратното се приема в Решение № 859 / 07.05.2019 г. по т. д. № 519/2018 г. по описа на СГС, според което доколкото съдебното производство по чл. 135 от ЗЗД не е „процес относно вземането“ давността не се спира или прекъсва.
Въззивният съд е приел, че щом в разпоредбата на чл.116,б.“б“ ЗЗД, законодателят е употребил само термина “иск“, без да посочва други индивидуализиращи белези, разпоредбата не може да се тълкува стеснително, в смисъл, че се касае само до иск за установяване на вземането, а за всеки иск, чрез който ищецът може да защити интересите си на кредитор относно същото. Освен това, изводът, че искът по чл.135 ЗЗД води до прекъсване /или спиране/ на давността, произтича и от естеството на този иск и неговото значение в системата на гражданското /респ.търговското/ право. Съгласно чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника обаче може да бъде накърнена поради действия или бездействия на последния. Затова са регламентирани обезпечения в полза на кредиторите, чрез които те могат да защитят правния си интерес, а именно: Чрез иск по чл. 134 ЗЗД / упражняване имуществените права на длъжника/, чрез иск по чл. 135 ЗЗД /за обявяване за недействителни спрямо него действия на длъжника,с които го уврежда т.нар. Павлов иск/, чрез иск по чл. 56 ЗН /за унищожаване на отказа на длъжника от наследство/. Продължителността на тези производства може да надхвърли срока на погасителната давност от 5 години, което в значителна степен обезсмисля тяхното предявяване и мотивира длъжника като ответник умишлено да удължава висящността на процеса. Възъзивният съд е посочил, че очевидно, такава не е била волята на законодателя и затова най-логичният извод е, че при предявяване на иск по чл.135 ЗЗД /както и по чл.134 ЗЗД и чл.56 ЗН/, давността спира да тече съгласно чл.117 ЗЗД, или се прекъсва съгласно чл.116 ЗЗД. Въззивният съд е изложил, че не е логично да се приема, че дело, образувано въз основа на иск по чл.135 ЗЗД, не е процес относно вземането, защото именно наличието на вземане обуславя процесуалната легитимация на страните в процеса – на кредитора като ищец и на длъжника като един от ответниците. Още повече, когато за същото има изпълнително основание и кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист, какъвто е процесния случай. Всъщност, наличието на вземането следва да се счита като елемент от фактическия състав, защото без да съществува такова ищецът няма качеството на кредитор, а ответникът – на длъжник. В обективното гражданско право няма други искове, освен посочените по-горе /чл.134 ЗЗД ,чл.135 ЗЗД и чл.56 ЗН/, които толкова пряко да са свързани с изпълнителния процес и предявяването им да е обусловено от неблагоприятно за кредитора развитие на изпълнението. Въззивният съд е приел, че този извод се налага преди всичко от систематичното място на разпоредбите на чл.134 и чл.135 ЗЗД в този закон, представляващ основен нормативен акт на българското облигационно право, а именно: В Глава VІІ- „Обезпечение на вземане“, раздел“Общи правила“ за обезпечение на вземане, непосредствено след чл.133 ЗЗД, регламентиращ, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на кредиторите и пр. Целта на посочените искове и в частност на „Павловия иск“ по чл.135 ЗЗД, е да обезпечи събирането на кредиторовото вземане, чрез връщане в патримотниума на длъжника на отчуждено от последния имущество, върху което да се насочи изпълнението. Т.е , чрез иска по чл.135 ЗЗД се реализира искова защита срещу неправомерни действия на длъжника, който намалявайки или дори ликвидирайки актива на имуществото си възпрепятства удовлетворяването на кредитора. Правните последици от евентуално уважаване на „Павлов иск“ по чл.135 ЗЗД, са обявяване на относителна недействителност на атакуваната отчуждителна сделка, сключена между длъжника и неговите контрагенти. Т.е относителната недействителност няма действие по отношение на всички правни субекти, а само между страните по спора, защото целта на този правен институт е осигуряване на длъжниково имущество, което да послужи за удовлетворяване вземането на кредитора. Въззивният съд е посочил, че настоящият казус е типичен пример за значението и целта на иска по чл.135 ЗЗД, тъй като от данните в изпълнителното дело се установява, че кредиторът не е предлагал изпълнителни способи паради липса на длъжниково имущество и единственият начин да се осигури такова е чрез „Павловия иск“, който по правната си същност е отменителен иск. В заключение, въззивният съд тълкувайки разпоредбата на чл.135 от ЗЗД съобразно систематичното място в нормативен акт (ЗЗД), с оглед съотношението с разпоредбите на чл.116 ЗЗД и чл.117 ЗЗД, и при съобразяване общите принципи на гражданското право и процес, приема, че с предявяване от кредитора на иск по чл.135 ЗЗД /а също така и на иск по чл.134 ЗЗД и по чл.56 ЗН/ се прекъсва и спира давността относно вземането на кредитора, за обезпечаването на което се предявява съответният иск. Въззивният съд е посочил, че възприемане на обратното становище, че тези искове нито спират, нито прекъсват давността, ще доведе до правен резултат, чрез който се толерира и облагодетелства неизправния и недобросъвестен длъжник и се дискриминира кредитора. По тези съображения, въззивният съд не е възприел становището на въззивната жалбоподателка, изложено във въззивната жалба и поддържано неизменно в двете съдебни инстанции чрез писмени и устни изявления на процесуалния представител. Посочил е, че същото е строго формално и съществува опасност възприемането му да доведе до правен и житейски абсурд, каквато очевидно не е била волята на законодателя. Кредиторът упражнява потестативното си право да предяви конститутивен иск по чл.135 ЗЗД, когато не може да се удовлетвори от наличното имущество на длъжника. Това обстоятелство обикновено се установява по време на изпълнителния процес, какъвто е и процесният случай. В качеството си на взискател, кредиторът не може да иска прилагане на валидни изпълнителни способи, тъй като няма обект, към който да се насочи изпълнението. Обявената относителна недействителност на основание чл.135 ЗЗД възстановява в отношенията между кредитора и длъжника предходното имуществено състояние на длъжника.Продължителността на исковия процес по чл.135 ЗЗД /който често е три инстанционен/ обаче не зависи от волята и възможностите на ищеца и ако с предявяването на иска давността не се спира или прекъсва, съществува реална опасност давностният срок да изтече по време на процеса, което обезсмисля исковата защита, какъвто е и процесния случай: Страните не спорят, че към момента на предявяването на иска от настоящия въззиваем „Стройко“-АД, на 06.06.2018г., вземането на кредитора е съществувало. Ищцата обаче твърди, че по време на исковия процес давността е продължавала да тече и понастоящем вземането е погасено по давност, а ответникът, че с предявяването на иска давността се прекъсва и спира, което според въззивния съд е по-правилно от гледна точка на нормативната уредба и правната логика. Въззивният съд е посочил, че влиянието на иска по чл.135 ЗЗД / както и на исковете по чл.134 ЗЗД и чл.56 ЗН/ върху погасителната давност е въпрос, който има изключително значение за съвременното българско право и предстои да бъде предмет на теоретични разработки и съдебна практика.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
В случая перемцията е настъпила по силата на закона на 15.09.2016г. след като безспорно последното предприето изпълнително действие са изпратените на 15.09.2014г. от ЧСИ запорни съобщения до банките в страната за налагане на запор по сметки ако има такива.
С оглед на дадения отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, изводите на въззивния съд за неоснователност на иска са неправилни, а предявеният иск е основателен и доказан, поради което и на основание чл.293, ал.1 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение за уважаване на предявения иск за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника суми по издадения изпълнителен лист, поради погасяване по давност на вземането на ответника по иска на основание чл.110 ЗЗД, започнала да тече от 26.06.2015 г. /съгласно приетото в ТР 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК, ВКС, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г./ и е изтекла на 26.06.2020г. поради липса на основание за прекъсване и/или спиране на давността – преди подаване на 21.06.2021г. на исковата молба по настоящото дело, с която е предявен отрицателния установителен иск от длъжника за установяване, че не дължи сумите по изпълнителния лист поради изтекла погасителна давност.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение №257 от 10.06.2022г., постановено по в.гр.д.№217/2022г. на Окръжен съд – Плевен, , с което е потвърдено решение от 20.01.2022 г. по гр.д.№ 4082/2021 г. по описа на Районен съд – Плевен за отхвърляне на предявения от В. И. С. срещу „Стройко“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.124 ГПК, че В. И. С., ЕГН [ЕГН] не дължи на „Стройко“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] суми по изпълнителен лист от 18.07.2014г, издаден от СГС, І,ГО, 47 състав по гр.д..№16104/2007, представляващи 1/3 от 3360лв.-разноски по делото на СРС, 18420.98лв.- разноски пред въззивния съд и 1800лв.- разноски пред ВКС, поради погасяване по давност.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Особено мнение на съдия Жива Декова
Поддържам становището, че с предявяване на иска с правно основание чл.135 ЗЗД погасителната давност се прекъсва, а по време на неговата висящност тя спира да тече. Разбира се, би могло да се развият съображения и за злоупотреба с право.
Предявявайки Павловия иск, кредиторът-ищец предприема активни действия за защита както на преобразуващото си право си да обяви за относително недействителна увреждащата го сделка между длъжника и третото договарящо с него лице, така и в защита на паричното си притезание, чието удовлетворяване обезпечава, като създава възможност при уважаването му принудителното изпълнение да бъде насочено върху нов обект – вещта, предмет на увреждащата прехвърлителна сделка, чиято относителна недействителност е обявена. В съдебната практика погасителната давност е правна последица от бездействието на кредитора, която не настъпва, ако той не е имал възможност да предприема активни действия – мотиви по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Когато длъжникът се е разпоредил със своето секвестируемо имущество чрез увреждащи кредитора действия, последният е в обективна невъзможност да иска предприемане на изпълнителни действия за удовлетворяване на вземането, преди да ги обяви за относително недействителни чрез упражняване на правото на иск по чл. 135 ЗЗД. Едва след влизане в сила на уважаващото го решение той е в състояние да насочи изпълнението върху вещта, предмет на увреждащата сделка, макар и същата да е преминала в патримониума на третото лице. Ето защо с предявяването на конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД, който е част от общото обезпечение за кредитора, предвид неговата функция – да отреди за принудително удовлетворяване на кредитора вещта, предмет на увреждащата сделка, кредиторът предприема активни действия и за защита на вземането си, поради което давността за него се прекъсва съгласно чл. 116, б.“б“ ЗЗД. Да се приеме друго би означавало да се обезсмисли конститутивното действие на съдебното решение по иска по чл. 135 ЗЗД, да се отнеме обезпечителната функция на Павловия иск и да се стимулира недобросъвестността на длъжника да предприема процесуални действия за прекомерно продължаване на производството по Павловия иск за целите на погасяване на вземането на кредитора, докато той е висящ.
Когато кредиторът предявява иска по чл. 135 ЗЗД, той предприема активно действие в защита не само на потестативното си право да обяви относителната недействителност на увреждащото действие, но и на своето вземане, предвид характера на отменителния иск като част от обезпечението за кредитора. Едва след уважаването му той има право да насочи принудителното изпълнение върху вещта, предмет на обявената за недействителна сделка. Да приемем, че докато процесът по Павловия иск е висящ, давността за вземането продължава да тече, означава да поставим кредитора, снабден с изпълнителен лист, чийто длъжник няма секвестируемо имущество , в обективна невъзможност принудително да изпълни върху вещта, предмет на увреждащата го прехвърлителна сделка, поради продължителност на исково производство, върху която той няма възможност да влияе. Това означава също да го поставим в по-неравностойно положение от кредитора – ответник по отрицателния установителен иск на длъжника. В полза на този кредитор, макар и ответник, според каузалната практика на ВКС спира да тече и прекъсва давността, ако искът за оспорването бъде отхвърлен. При това според практиката е без значение дали „кредиторът е предприел активна защита по ОУИ /твърди и/или доказва факти от значение за вземането/“ – мотиви на решение по гр.д. № 720/2022 г. на ВКС, ІV г.о. Да го заставим да образува и поддържа висящността на изпълнително производство, в което длъжникът не разполага със секвестируемо имущество, за целите на прекъсване на давността, означава неоправдано да влияем върху избора му на защитно средство и да го натоварим с ненужни разноски. Ето защо с предявяването на конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД, който е част от общото обезпечение за кредитора, предвид неговата функция – да отреди за принудително удовлетворяване на кредитора вещта, предмет на увреждащата сделка, кредиторът предприема активни действия и за защита на вземането си, поради което давността за него спира да тече съгласно чл. 115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, ако той бъде уважен.
Съдия:
/ЖиваДекова/