Върховен касационен съд

4

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:
Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4321 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. А. срещу
решение № 1165 от 22.08.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1201 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 260243 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 14404 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 14 състав, в частта, с която С. П. А. е осъден да заплати на П. В. Н. сумата от 2 600 евро, представляваща общ сбор от мораторна лихва върху сумата от 7000 евро от 31.12.2017 г. до 4.11.2019 г. и върху сумата от 8000 евро от 30.03.2019 г. Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд в
обжалваната част е необосновано и е постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон. Моли да бъде отменено и да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
П. В. Н. оспорва жалбата и моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становището на страните и по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 2 600 евро. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение №1060 от 11.05.2023 г. по настоящото дело в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на С. П. А. да заплати на П. В. Н. сумата от 2 600 евро, представляваща общ сбор от мораторна лихва върху сумата от 7000 евро от 31.12.2017 г. до 4.11.2019 г. и върху сумата от 8000 евро от 30.03.2019 г. С влязлата в сила част на първоинстанционното решение С. П. А. е осъден да заплати на П. В. Н. на основание чл.79, ал.1 във връзка с чл.240 от ЗЗД сумата от 15 000 евро, представляваща главница по договор за заем. Останалият предмет на спора е дали е основателен предявеният иск по чл.86 от ЗЗД с оглед възражението на ответника, че в т.6 от договора между страните е предвидено ограничение на неустойката за забава до 5 % от заетата сума. Софийският градски съд е счел за неоснователно това възражение с мотива, че обезщетението по чл.86, ал.1 от ЗЗД се дължи дори при наличието на клауза за неустойка за забава, като кредиторът има право на избор между двете претенции. На свой ред въззивният съд е възприел произнасянето на първоинстанционния съд по акцесорния иск за 2600 евро като произнасяне по иск за лихва за забава с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. В своите мотиви по същество относно дължимостта на тази сума обаче Софийският апелативен съд е изложил съображения за основателност на иска като претенция за неустойка за забава с правно основание чл.92 от ЗЗД. Това вътрешно противоречие в мотивите е видно от съдържанието на решението и представлява нарушение на правилата на формалната логика. След като съдът е счел, че правната квалификация на предявения иск е чл.86, ал.1 от ЗЗД, е следвало да изложи съображения дали са налице предпоставките за прилагане на тази правна норма, а не на нормата на чл.92 от ЗЗД. Тази очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение трето от ГПК е довела до необоснованост на въззивното решение, която следва да бъде отстранена от настоящата инстанция.
Касаторът застъпва схващането, че клаузата за неустойка за забава в т.6 от договора между страните, която ограничава размера и до 5 % от заетата сума, изключва правото на ищеца да претендира лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД в по-висок размер. Относно съотношението между неустойката за забава и обезщетението в размер на законната лихва по чл.86 от ЗЗД е формирана практика на ВКС/ решения № 68 от 9.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на II ТО, № 270 от 1.04.2005 г. по т. д. № 535/2004 г. на II ТО, №230/13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на II ТО и др./, която се споделя от настоящия състав. Практиката се основава на анализ на приложимите разпоредби-чл.92, чл.81, чл.86 от ЗЗД. Нормата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД изрично предвижда възможността кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди, които не се покриват от неустойката. Вредата на кредитора при неизпълнение на парично задължение е предположена от законодателя заради естеството на паричното задължение - чл. 81, ал. 2 ЗЗД, по отношение на което не може да настъпи невъзможност за неизпълнение и се проявява само със забава на длъжника. Законовата регламентация, че при забава в изпълнението на парично задължение се дължи законната лихва, има за цел обезщетяване на вредите от неплащане на паричната сума, независимо от начина на евентуалното й оползотворяване. Следователно обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, ако надхвърля договорната неустойка, би представлявало по-голяма вреда за кредитора по чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Правото на обезщетение по чл.86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона, поради което кредиторът разполага с избор дали да претендира договорената мораторна неустойка или обезщетение в размер на законната лихва. Законодателното разрешение отговорността при неизпълнение да не е ограничена до размера на уговорената неустойка, а кредиторът да има право да претендира и обезщетение за по-големи вреди, обуславя извод, че уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Уговорената неустойка за забава при неизпълнение на парично задължение се подчинява на режима на чл. 92 ЗЗД и отговорността на длъжника не следва да се счита за ограничена до размера на неустойката. Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В съответствие с даденото тълкуване в практиката на ВКС следва да се приеме, че клаузата в т.6 от договора между страните, в която е предвидено ограничение на неустойката за забава до 5 % от заетата сума не лишава кредитора от правото да претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата. Кредиторът може да избере между претенцията за неустойка и претенцията за заплащане на законната лихва върху главницата. В случая той е предявил втората претенция, която се явява основателна и следва да бъде уважена. Ето защо решението на Софийския градски съд в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора касаторът дължи на С. П. А. 1500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство. Адвокатското възнаграждение в този размер не е прекомерно и не може да бъде намалено, тъй като е под минимално установения размер. Това възнаграждение се определя въз основа както на допуснатата, така и на недопуснатата до касационно обжалване част на въззивното решение. Общата цена на исковете е 17600 евро и е равна на 34 422,08 лв., при която минималното адвокатско възнаграждение за отговор на касационна жалба е 2552,82 лв., тоест-над присъденото от 1500 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България,
Гражданска колегия, Трето отделение


ПОТВЪРЖДАВА решение № 1165 от 22.08.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1201 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 260243 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 14404 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 14 състав, в частта, с която С. П. А. е осъден да заплати на П. В. Н. сумата от 2 600 евро, представляваща общ сбор от мораторна лихва върху сумата от 7000 евро от 31.12.2017 г. до 4.11.2019 г. и върху сумата от 8000 евро от 30.03.2019 г.

ОСЪЖДА С. П. А.-ЕГН: , да заплати на П. В. Н.- ЕГН, сумата 1500/хиляда и петстотин/ лв. разноски за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: