Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година състав:
като разгледа докладваното от съдия Галина Иванова ч.т.д.№ 358 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.
ЗАД „Алианц България“ обжалва решение № 12305/11.11.202 г. по в.гр.д. 6012/19 г., САС, 2 състав, в частта, с която е потвърдено определение № 6355/26.11.2019 г. , СГС, ТО, VI-18 състав, постановено по реда на чл. 248 от ГПК.
Излага съображения, че неправилно е приложен чл. 78, ал. 3 от ГПК. Право на ответника било да получи разноски с оглед отхвърлената част от иска. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнагражденията се определяли съобразно вида и броя на предявените искове. В случая били предявени два кумулативно съединени иска, главница на стойност 29 214,50 лв. и мораторна лихва 25.09.2017 г. до 30.11.2018 г. в размер на 3 506,02 лв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение по иска с правно основание чл. 213 от КЗ отм. бил 1 687,72 лв. с ДДС, а по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 570,15 с ДДС. Двата иска били отхвърлени, адвокатското възнаграждение следвало да е в размер на сбора от двете суми или 2 258,23 лв. Сумата, заплатена от жалбоподателя на представляващото го адвокатско дружество по фактура била в размер на 2 280 лв. и надхвърляла с 22 лв. изчисления минимален размер от 2258,23 лв.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1. При определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай на кумулативно обективно съединяване на искове, приложим ли е чл. 72 от ГПК или следва да се приложи чл. 2, ал. 5 от същата наредба? Счита, че по поставения въпрос няма съдебна практика и това налагало допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК.

Освен това счита, че определението е очевидно неправилно. Моли да бъде отменено.
Ответникът ЗК „Уника“ АД оспорва частната жалба. Счита, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване. Актът на въззивния съд не можел да се квалифицира като очевидно неправилен, още повече, че отговарял на практиката на ВКС, като например определение по ч.гр.д. 2637/19 г. II ГО, определение по т.д. 2532/19 г. II ТО, определение по ч.т.д 2982/19 г. ТО. Освен това нямало фактическа и правна сложност по делото. Било направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в срок и правилно било оставено без уважение искането за ненамаляване. Моли да се потвърди обжалваното определение.
Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е в срок. Съобщение с препис от определението е връчен на частния жалбоподател на 23.11.2020 г. Частната жалба е подадена на 30.11.2020 г. Следователно е в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок.
С решението си по делото, в частта относно потвърждаване на определение № 6355 от 26.11.2019 г. на СГС по т.д. 161/19 г., Софийски апелативен съд, се е произнесъл по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд по реда на чл. 248 от ГПК. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че след отхвърляне на исковете, на ответника е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 813,94 лв., определено съгласно чл. 7, ал 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определящ общ материален интерес като основа за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. Под интерес законодателят бил имал предвид търсената сума, аргумент от чл. 72 от ГПК. Макар и да били предявени обективно кумулативно съединени искове, то материалният интерес бил един и представлявал общата търсена парична сума, а делото не било с правна и фактическа сложност.
С първоинстанционното решение е осъдено ЗК „Уника“ АД да заплати на ЗАД „Алианц България“ сумата от 2 123,94 лв., съдебно-деловодни разноски по делото. За да определи конкретния размер на разноските съдът е приел, че са претендирани разноски от 2 590 лв., от които такси за удостоверения, 300 лв. депозит за АТЕ и 2 280 лв. адвокатско възнаграждение с ДДС. При направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, първоинстанционният съд е приел, че цената на исковете е 32 720,52 лв., а с оглед чл. 7, ал. 2 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението е 1 511,62 лв., върху което следва да се начисли ДДС или 1 813,94 лв. Към тази сума е добавил 310 лв. такси и депозит за експертиза и е приел, че дължимите разноски с оглед изхода на спора са 2 123,94 лв.
С решението са отхвърлени исковете на ЗК „Уника“ АД срещу ЗАД „Алианц България“ АД за заплащане на сумата от 29 214,50 лв., представляваща Ѕ от изплатено застрахователно обезщетение за лек автомобил, 15 лв. разноски за ликвидация и сумата от 3 506,02 лв., лихва върху главницата за периода 25.09.2017 г. до 30.11.2018 г.
В срок, по реда на чл. 248 от ГПК, ответникът по иска ЗАД „Алианц България“ АД е отправил искане за изменение на решението в частта за разноските с доводи, че неправилно е определена дължимата сума за разноски при определяне минималния размер на адвокатските възнаграждения.
Искането за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение от първоинстанционния съд. За да отхвърли същото, Софийски градски съд се е позовал на историческото тълкуване на чл. 72 от ГПК и е приел, че новата редакция на нормата, въведена със ЗИДГПК ДВ бр. 86/17 г., има предвид интерес, при който се събира една държавна такса. Интересът и цена на иска в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, били различни понятия. Материалният интерес бил общата парична сума и нея бил взел предвид съдът при изчисляване на възнаграждението. Въззивният съд изцяло е споделил това тълкуване, като е приел, че при предявени два обективно съединени иска, материалният интерес е един и представлява общата търсена парична сума и именно върху нея съдът е определил и дължимия от ответника адвокатски хонорар, съобразно изхода на спора.
Допускането на касационно обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК (каквото е определението в частта за разноските, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д. 5/15 г. на ОСГТК на ВКС), се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.
При извършената служебна проверка не се установява наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК - „очевидна неправилност“. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице, когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Примерното посочване би могло да бъде приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалваното въззивно решение. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт.
По отношение на формулирания правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че за да определи в отговорността за разноски, размера на дължимото адвокатското възнаграждение, като отговарящ на минимума на адвокатските възнаграждения, определен в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въззивният съд е счел, че сборът на сумите на цената на исковете представлява материален интерес, съгласно който се определя минимума на адвокатското възнаграждение. Било от значение и правилото на чл. 72 от ГПК, поради това, формулираният правен въпрос е предопределил изхода на производството като въззивният съд е приел, че глобално сумата от сбора на предявените и разгледани искове, представлява материален интерес и намалението на адвокатското възнаграждение (като част от дължимите разноски) се извършва до минималния размер, определен в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изразеното тълкуване, ще следва да се приеме, че от значение е изясняване на съдържанието материален интерес при определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато е налице обективно кумулативно съединение на искове.
Въпреки че касационният жалбоподател е посочил допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. По поставения правен въпрос е формирана трайна практика на ВКС, което обуславя наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. от ГПК. Не са налице основания за осъвременяване на така формираната практика, за да е налице допълнително посоченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Формирана е трайна практика по приложение на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч.гр.д. 2883/20 г. ВКС, IV ГО.
Съгласно посочената трайна практика на ВКС, заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се определя дали е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът, при направено възражение от насрещната страна в срок, може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от ЗАдв.
От значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор. Съгласно чл. 68 от ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси се предявяват обективно или субективно съединени искове. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Съгласно чл. 7, ал. 2 от посочената наредба, определянето на адвокатското възнаграждение става съобразно материалния интерес, но тълкувани, разпоредбите на чл. 7, ал.2 във вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и като се вземе предвид вида на съединяване на исковете, следва, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор. Адвокатското възнаграждение се определя дали отговаря на предвидения в Наредба № 1 за МРАВ, съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взема предвид цената на всеки иск по отделно и се определя за всеки иск по отделно минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. Не е съответно на чл. 72, ал. 1 от ГПК извършеното от въззивния съд тълкуване, тъй като нормата предвижда субективно съединяване на искове, когато има един защитаван материален интерес. Нормата на чл. 72, ал. 2 от ГПК обаче предвижда събиране на държавна такса от всеки интерес при предявяване на различни интереси. С оглед изложеното, спецификата на определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения и специалната норма, която ги регулира, следва да се приложи правилото на чл. 2, ал. 5 от посочената Наредба № 1 за МРАВ.
Предвид отговора на поставения правен въпрос, в настоящия случай, следва да се вземе предвид, че при определяне минималния размер на адвокатските възнаграждения, не се определя от сбора на цената на исковете (29214,50 +3506,02=32 720,52 лв.) и съответно адвокатското възнаграждение, съгласно чл. 7, ал.2, т. 4 в размер на 1511,62 лв. без ДДС и 1813,92 лв. с ДДС, а съобразно цената на всеки от защитаваните интереси по обективно съединените искове. При цена на иска 29 214,50 лв. – стойността на възнаграждението е 1 406,45 лв. без ДДС или 1 687,72 лв. с ДДС. Относно иска с цена 3 506,02 лв. възнаграждението се определя съгласно чл. 7, ал.2 , т. 2 или 475,42 лв. без ДДС, с ДДС 570,50 лв. Общо стойността на минималните възнаграждения е 2 258,22 лв. и това е минималният размер, под който съдът не може да намали следващото се възнаграждение за осъществена адвокатска защита въпреки направеното възражение в срока, предвиден в чл.78, ал. 5 от ГПК. В останалата част искането на ЗАД „Алианц България“ е неоснователно, тъй като следва да се възприемат изводите на въззивния съд, че делото не е с правна и фактическа сложност, поради което не следва да се заплаща в пълен размер уговореното адвокатското възнаграждение, а същото следва да се намали.
В случая както бе посочено размерът на адвокатското възнаграждение, съгласно правилно определения минимум, е 2 258,22 лв., а опрeделените от първоинстанционния съд разноски са в размер на 2 123,94 лв., от които 1 813,94 лв. адвокатско възнаграждение. Ще следва да се отмени въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК за оставяне без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските за разликата от дължимите разноски над 2 123,94 лв. до 2 568,22 лв. и вместо това да се уважи искането на ЗАД „Алианц България“, като се присъди изцяло дължимия размер на адвокатско възнаграждение от 2 258,22 лв. Към тази сума се включват депозит за вещо лице от 300 лв. и 10 лв., държавни такси. В останалата част, за разликата до пълно заплатения размер от адвокатското възнаграждение, следва да се споделят изводите на въззивния и на първоинстанционния съд, че делото не е с правна и фактическа сложност.
По изложените съображения Върховният касационен съд

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 305 от 11.11.2020 г. по гр.д. 6012/19 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което е потвърдено определение № 6355 от 26.11.2019 г. по т.д. 161/19 г. по описа на СГС, ТО, VI-18 състав за оставяне без уважение оставено искане за изменение на решение 1783 от 11.10.2019 г. по т.д. 161/19 г. по описа на СГС, VI-18 състав.
ОТМЕНЯ решение № 12 305 от 11.11.2020 г. по гр.д. 6012/19 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав и потвърденото с него определение № 6355 от 26.11.2019 г. по т.д. 161/19 г. по описа на СГС, ТО, VI-18 състав за оставяне без уважение искане за изменение на решение 1783 от 11.10.2019 г. по т.д. 161/19 г. по описа на СГС, VI-18 състав в частта, с която не е уважено искането на ЗАД „Алианц“ за изменение на решението на СГС в частта за дължимите разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за разликата над 2 123,94 лв до 2 568, 22 лв, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА

ИЗМЕНЯ решение 1783 от 1110.2019 г. по т.д. 161/19 г. по описа на СГС, VI-18 състав в частта относно дължимите разноски, на основание чл. 248 от ГПК, като ОСЪЖДА , на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ЗК „УНИКА“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на ЗАД „Алианц България“ ЕИК[ЕИК] сумата от още 444,28 лв, дължими разноски за производството пред първоинстанционния съд.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 12 305 от 11.11.2020 г. по гр.д. 6012/19 г. Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав в частта, с която е потвърдено определение № 6355/26.11.2019 г. по т.д. 161/19 т. по описа на СГС, VI-18 състав, в останалата обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: