Ответникът Агенция за плащане и участие в земеделието към Министерството на земеделието и селското развитие на Р Румъния, оспорва жалбата. Ответникът „Ви Ем Корпорейшън“ ООД не изразява становище.
Във връзка с изразеното в депозираната от жалбоподателя молба по чл. 22 ГПК, макар и в същата да не е направено изрично искане за отвод, съдът намери, че не са налице основания за отстраняване на съдията-докладчик. В молбата е изразено становището, че в качеството си на съдия в Софийския апелативен съд същият се е произнасял по редица процесуалноправни въпроси, свързани с хода на производството и е формирал вътрешно убеждение относно крайния изход на спора, макар и да не е участвал при самото постановяване на въззивното решение. При извършената проверка съдебният състав установи, че участието на съдията-докладчик е ограничено до проверката на редовността на исковата молба и до прилагането на последиците от неотстраняването на констатираните нередовности, без да са налице произнасяния по въпроси от значение за допустимостта на исковете, каквито не са и посочени конкретно в молбата. Неучастието при постановяване на въззивното решение изключва основанието по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, а по посоченото в молбата основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 съдът прие следното. Съгласно т. 1 от мотивите на ТР № 1/2023 г. в хипотезата на т. 6 се включват множество различни по вид обстоятелства, които биха могли да бъдат от значение при извършването на преценката дали участието на съдията в предходно дело, по което е изразено становище по правен въпрос и по доказателства, идентични с представените по второто дело, поражда съмнения в безпристрастното решаване на второто дело. Изрично е подчертано, с конкретни примери, че дори не всяко произнасяне по конкретен фактически или правен въпрос, обуславящ крайния изход на делото, е основание за отвод по т. 6 на чл. 22, ал. 1 ГПК. При съобразяване на изложеното в мотивите на тълкувателното решение съдебният състав намери, че извършената проверка за редовност на исковата молба, която е служебно задължение на всеки съдебен състав, сама по себе си не представлява основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, а в молбата не са изложени, нито се установяват от извършените по въззивното дело действия, данни за формирано у докладчика предварително убеждение относно крайния изход на спора.
По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.
Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени предявените: иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за относително недействителни на действия на втория ответник по приемане на извършено от първия ответник плащане и искове по чл. 21, ал. 2 ЗЗД за осъждане на първия ответник за заплащане на обезщетение във връзка със сключени между ищеца и втория ответник договори за особен залог на вземания, и е прекратил производството поради недопустимост на исковете.
За да постанови решението си, въззивният съд е констатирал, че искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД се основава на твърденията за сключени между ответниците два договора за доставка на слънчогледово олио, респ. пшенично брашно. По искане на втория ответник и съгласно сключените във връзка с участието на този ответник в откритите процедури за доставка договори за банкова гаранция ищецът издал съответните гаранции. За обезпечаване на вземанията на банката срещу втория ответник бил сключен на 31.07.2012 г. договор за залог върху вземанията по сметка на втория ответник по договора за доставка на олио № 95/04.09.2012 г., включително и по сметката, посочена в подписаните договори за доставка на олио и доставка на брашно. За обезпечаване на същото вземане бил учреден и залог върху авансовото плащане по договора за доставка на олио, в размер на 22 033 854.39 евро. За учредения залог ищецът уведомил първия ответник писмено с указание, че всички дължими суми по договорите за доставка следва да се превеждат по сметка на „Ви Ем Корпорейшън“ ЕООД в „ Първа инвестиционна банка“, както и с последващи писма. В периода януари-февруари 2013 г. постъпили искания на първия ответник за плащания по гаранциите, които банката отказала. При пристъпването към изпълнение въз основа на учредения залог било установено, че по изрично посочените в договора за особен залог и банкова гаранция сметки на втория ответник липсват постъпили суми по авансовото плащан, като същото било извършено по различни от изрично уговорените банкови сметки. Претендирайки, че е кредитор на втория ответник по сключените договори за банкова гаранция и особен залог на вземания, е поддържал, че по силата на тези договори за този ответник е имал задължение да получава плащания от първия ответник по съгласувани с банката–гарант банкови сметки, което не е изпълнил, доколкото авансовото плащане било извършено по различни от изрично посочените сметки. С това настъпило увреждане за ищеца, тъй като с тези действия вторият ответник намалил имуществото си, за което увреждане било налице знание и на двамата ответници: вторият действал недобросъвестно и умишлено, уговаряйки плащане на авансовите суми по договора за доставка по сметки , различни от посочените в договора за банкова гаранция и особен залог и събирайки вземането си в отклонение от договореното с кредитора, а за първия - доколкото бил уведомен за залога на вземането и че плащането по договора за доставка следва да се извършва само по сметките на длъжника при ищеца, но въпреки това уговорила и извършил авансовото плащане по други сметки. Евентуалния иск по чл. 21, ал. 2 ЗЗД за осъждане на първия ответник да заплати обезщетение за вреди в размер на стойността на вземането, заложено с договора за особен залог на вземане, чието изпълнение не е осъществено поради виновни действия на ответника, съдът е приел за основан върху твърдението за пропусната полза от реализиране вземанията на ищеца посредством задържането на постъпилите по сметката на втория ответник суми.
Иска по чл. 135 ЗЗД въззивният съд е намерил за недопустим поради липса на правен интерес. Извода си е мотивирал със съображенията, че атакуваните действия - получаване на плащане - представляват правно действие на кредитора с погасителен за задължението ефект. При касовото плащане е налице получаване от кредитора на фактическата власт върху паричните средства, а при безкасовото плащане, когато плащането се извършва чрез задължаване и/или заверяване на сметка, по аргумент от чл. 305 ТЗ, получаването на паричните средства се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора. Приел е, че независимо от вида на полученото плащане, касово или безкасово, същото води до увеличаване имуществото на длъжника, поради което изначално по естеството си не може да води до увреждане на кредитора и по тази причина не може да бъде годен предмет на иск по чл. 135 ЗЗД.
Преценявайки последиците на евентуално положително решение по иска по чл. 135 ЗЗД, съдът е приел по-нататък, че доколкото атакуваното действие остава действително за страните по него, но се счита за недействително (неизвършено) по отношение на кредитора, той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. В процесния случай с оглед настъпилото получаване на плащането от длъжника приемането му за непостъпило само би намалило общото обезпечение на кредитора, като в конкретната хипотеза целеният с уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД резултат - удовлетворяване на кредитора от сумата- не може да бъде постигната: при обявяване на процесното получаване на плащането за недействително не би имало имущество, върху което ищецът да насочи изпълнение. Посочил е също, че ищецът не обосновава правния си интерес с характерния за иска по чл. 135 от ЗЗД резултат, а целеният от него такъв не може да се реализира и не е предвидено да бъде реализиран чрез предявяване на иск по чл.135 от ЗЗД, доколкото изрично е посочено в исковата молба, че чрез предявяване на отменителния иск се цели възстановяване в патримониума на длъжника, т. е. по изрично предвидените за това банкови сметки, на сумата по авансовите плащания, след което ще има право да се удовлетвори от тях по силата на вписаното пристъпване към изпълнение. В тази връзка е подчертал, че целената последица възстановяване на вече получените от длъжника плащания по други негови банкови сметки не би настъпила в резултат на обявяването на получаването на плащането за недействително. При евентуално уважаване на отменителния иск би означавало, че получаването на сумите не се е осъществило, но не и че същите са се възстановили в патримониума на длъжника и то по конкретните му сметки при ищеца, и то при отчитане на факта, че същите не са излизали от него.
По иска по чл. 21, ал. 2 ЗЗД и с оглед направеното от ответника възражение за липса на международна компетентност въззивният съд е изложил съображенията, че в чл. 5, ал. 3 от Регламент № 44/ 2001 г. е предвидено особено основание за международна компетентност по дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт – в съдилищата по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие, но тази разпоредба не намира приложение по конкретния случай. Съобразил е, че с иска по чл. 21, ал. 2 от ЗЗД се претендира заплащане на обезщетение за причинени щети от извършване на плащания от първия към втория ответник по сключените между тях договори за доставка по сметки, различни от посочените в двата договора за залог поради недобросъвестност на първия ответник и доколкото същите са попречили на изпълнението на договора за залог, лишавайки ищеца от обезпечение. Позовавайки се на практиката на СЕС, изразена в дела С-21/76, С-68/93, С-167/00, С-618/15, С-523/10, С-189/08, С-441/13 и др. съдът е приел, че чл. 5, т. 3 от Регламент № 44/2001 г. не следва да се тълкува с оглед правото на сезирания съд, а самостоятелно, стриктно и стеснително, като е недопустимо тълкуване, излизащо извън хипотезите, изрично предвидени в посочения регламент, е приел е, че съдът по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие, е най-подходящият да се произнесе поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства, както и че изразът „място, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие“, съдържащ се в чл. 5, т. 3 от Регламента се отнася едновременно до мястото на настъпване на вредата и до мястото на настъпване на събитието, което е причинило вредата. Отнасяйки тези изводи към въведеното като основание на иска вредоносно поведение - извършено плащане по сметки, различни от посочените в двата договора за залог на вземания - съдът е намерил, че мястото на настъпване на вредата е на територията на Република Румъния, където е наредено плащането на авансите по двата договора за доставка и от който факт са произтекли вредите, поради което българският съд не е компетентен на основание чл. 5, т. 3 от Регламент № 44/2001 г. да разгледа иска по чл. 21, ал. 2 ЗЗД, предявен срещу ответник със седалище в Република Румъния. Независимо от това е изложил и съображенията, че дори и да се приеме, че действието е осъществено чрез заверяване на банковата сметка на втория ответник, то това е станало чрез постъпване на авансовите плащания по сметките му в банка в Кипър, с оглед на което мястото на настъпване на вредите отново остава извън територията на Република България, което изключва специалната компетентност по чл. 5, т. 3 от Регламента.
Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай се поддържа, че изначално неправилно въззивният съд е приел действията на първия ответник по отклоняване на паричните средства от сметките при ищцовата банка към други банкови сметки на втория ответник за правомерни, върху което е основал извода си за липса на правен интерес по иска по чл. 135 ЗЗД. Поддържа се, че следва да се съобрази не само дали имуществото на длъжника се е увеличило, но и дали кредиторът би могъл да се удовлетвори от това имущество, поради което съдът, като е преценявал едностранно и избирателно доказателствата по делото, анализирайки ги само през призмата на имуществото на длъжника, е направил погрешен извод за липса на интерес, което се квалифицира като нарушение на формалната логика. По отношение на иска по чл. 21, ал. 2 ЗЗД изложените аргументи се свеждат до това, че съдът, определяйки за място на настъпване на вредата Р Кипър, е игнорирал обстоятелството, че вредоносното събитие е обвързано с действията по нареждане на превода от втория ответник, чието седалище в България обуславя и осъществяването на вредоносното събитие в България. Поддържа се, че несъобразяването на събраните доказателства има за последица необоснованост на крайния извод за недопустимост на иска като формиран при грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Изложените доводи не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение в посочения по-горе смисъл. Следва да се посочи, че изводът на въззивния съд за липса на интерес от иска по чл. 135 ЗЗД не се основава на правомерност на действия на първия ответник, каквато преценка от страна на съда липсва. Също така не отговаря на изложените мотиви и твърдението, че съдът е следвало да съобрази не само дали имуществото на длъжника се е увеличило, но и дали кредиторът би могъл да се удовлетвори от това имущество, като е анализирал събраните доказателства само през призмата на имуществото на длъжника. Въпроса за увеличението на това имущество в резултат на атакуваните действия съдът е обсъдил при формиране на извода, че тези действия в конкретния случай не могат да бъдат годен обект на иск по чл. 135 ЗЗД. Както обаче е посочено и по-горе, съдът е обсъдил, излагайки подробни мотиви в тази насока, и възможността за удовлетворяване на претендираните от ищеца вземания след евентуално уважаване на иска, достигайки до извода, че и в такъв случай подобно удовлетворяване не би било реализирано. Мотивите не разкриват допусната от съда логическа грешка в съжденията, а изложените от жалбоподателя оплаквания представляват в действителност оспорване на правилността на мотивите от правна страна, което не отговаря на очертаните по-горе белези на основанието очевидна неправилност.
Същото се отнася и до доводите, изложени във връзка с иска по чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Със същите се оспорва правилността на извода, че съобразно изложените от ищеца твърдения вредоносните действия на първия ответник, въведени като основание на иска, са се осъществили на територията на Румъния, където от страна на ответника е наредено плащането, евентуално на територията на Кипър, където плащането е постъпило. В тази връзка следва да се посочи, че доколкото основание на иска са действия на първия ответник, именно тяхното място на осъществяване е от значение за преценката за международна компетентност по чл. 5, т. 3 от регламента, а не както се поддържа от жалбоподателя действия, макар и свързани, на втория ответник. И в тази част от мотивите на решението не се установява логическа грешка в съжденията, съответно изложените доводи не могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани въпросите:
- дали по смисъла на чл. 5, т. 3 от Регламент 44/2001 г. за място на настъпване на събитието, причинило вредата, следва да се приеме Румъния или Кипър, или това е територията на България с оглед, че събитието, причинило вредата, се е осъществило в България - съгласието от „Ви Ем Корпорейшън“ ЕООД да бъдат неправомерно отклонени процесните парични суми и така да се затрудни или дори осуети възможността на ищеца да получи удовлетворение от реализиране на обезпечението по договора за залог на вземания, сключен във връзка с подписаните банкови гаранции, чрез усвояване на тези суми, което е дадено на територията на България, и
- по искове за гражданска отговорност, с деликтна природа по националното право, които се считат за отнасящи се към „дела, свързани с договор“ по смисъла на чл. 5, т. 1, б. „а“ от Регламент 44/2001 г., поради това, че укоримото поведение може да се приеме за неизпълнение на задължения, които могат да бъдат определени като договорни предвид предмета на договора, не следва ли за компетентен да бъде определен българският съд съобразно мястото на изпълнение на въпросното задължение.
Така формулираните въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Първият въпрос не е от правно, а от фактическо естество, доколкото мястото на настъпване на увреждане се определя в зависимост от мястото на извършване на увреждащото действие и от мястото на настъпване на вредата като конкретни обстоятелства, специфични за всеки отделен случай. Освен това въпросът не кореспондира на изложените от въззивния съд съображения и обоснованите с тях фактически и правни изводи, тъй като при определянето на мястото на настъпване на твърдяната вреда съдът, с оглед фактическите твърдения, очертаващи основанието на иска, а именно за извършени от първия ответник действия (плащане), не е обсъждал въпроса дали и доколко действия на другия ответник (съгласие за насочване на плащанията към други банкови сметки) са свързани с посочените действия на първия и могат да се приемат за определящи различно място на настъпване на вредоносното събитие. По същата причина не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване и вторият въпрос, доколкото въззивният съд не е обсъждал, респ. не е отрекъл, приложимостта на чл. 5, ал. 1. б. „а“ от регламента.
Независимо от горното, не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложената аргументация не съдържа посочване на непълноти, неясноти или противоречия в правната уредба, нито на неправилна или остаряла съдебна практика, а единствено, че съществуващата към настоящия момент съдебна практика е крайно оскъдна, а същевременно социално-икономическите условия диктуват нуждата от създаване на такава, с която да се отговори на актуалните потребности, породени от промяната в международните обществени отношения, неминуемо рефлектиращи и върху националния социално-икономически порядък, каквито белези понятието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ не притежава съгласно задължителното тълкуване по т. 4 от ТР № 1/2009 г.
С тези мотиви съдът