№ 725
София 04.12.2024 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември, две хиляди двадесет и четвърта годин, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на секретаря Славия Тодорова
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 2686/2023г.
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2817/07.04.2023 г. на П. Т. А., чрез адвокат Л. П., срещу въззивно решение № 33/27.02.2023 г. по гр. д. № 8/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.
С определение №2935/12.06.2024г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно действието на наложена възбрана по отношение на имот, който не е собственост на длъжника по изпълнението към момента на налагането й, който е обуславящ изхода на делото. Касационното обжалване е допуснато за проверка дали решаващите изводи на въззивния съд са в съответствие с приетото в т.5 от ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГТК, ВКС. Въпросът е относим към приетото от въззивния съд, че в случая обстоятелството към кой момент длъжникът е придобил вещни права – преди или след вписване на възбраната, е без правно значение.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба, а е коментирал единствено основателността на наложените възбрани.
Ответникът по касация – ТД на НАП - Пловдив, чрез юрисконсулт Ц. К., оспорва жалбата.
Ответникът по касация А. С. А., действащ като ЕТ „Роншанс комплекс 90“- А. А., не изразява становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след проверка на заявените в касационната жалба основания, приема следното:
С решение № 50153/04.01.2023 г. по гр. д. № 894/2022 г. на ВКС, I г. о., е отменено решение № 81 от 23.11.2021 г. по гр. д. № 306/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд в частта, с която е обезсилено решение № 9/08.03.2021 г. по гр.д. № 3083/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора и производството е прекратено.Касационната инстанция е приела, че искът по чл.239, ал.2 ДОПК, независимо дали е предявен като отрицателен установителен – за отричане правото на собственост на длъжника по изпълнението, или като положителен установителен иск – за установяване правото на собственост на ищеца, има за предмет установяване правото на собственост към момента на налагане на възбраната и момента на извършване на публичната продан, поради което предявеният в случая иск е допустим.
При новото разглеждане на делото с въззивното решение е потвърдено решение № 9/2021г. по гр.д.№ 3083/2020г. на ОС-Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Т. А. иск с правно основание чл.239, ал.2 ДОПК за установяване по отношение на ответниците ТД на НАП – Пловдив, офис Стара Загора и А. С. А., в качеството му на ЕТ „Роншанс комплекс – 90 – А. А.“, че длъжникът ЕТ „Роншанс комплекс – 90 – А. А.“ към момента на налагане на възбраната и продажбата не е бил собственик на целия, а на 1/2 идеална част от : самостоятелен обект в сграда - Апартамент № 31, разположен на III етаж, вх. Б от жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ на апартамента от 92. 17 кв. м., състоящ се от: две спални, дневна, кухня, с кухненски бокс, баня, тоалетна, антрета и балкони, с граници и съседи на апартамента по предходни документи за собственост: от изток - двор, от запад - стълбище, двор и [улица], от север двор и от юг апартамент на З. и Г. Т. и стълбище, който самостоятелен обект в сграда е с идентификатор *****, с предназначение жилище, апартамент, на едно ниво със съседни самостоятелни обекти в сградата /по приложената кадастрална схема/, на същия етаж: *****; под обекта: обект № ***** и над обекта: обект № *****, заедно с прилежащите му: избено помещение № 1, без посочената площ по документ за собственост, а по данъчно записване с площ от 5. 00 кв. м., с граници и съседи /по документи за собственост/: от изток коридор и складово помещение; от запад - двор; от север - мазе на П. К. Б. и от юг - мазе на Щ. Щ. и двор, и таванско помещение № 5, без посочена площ по документ за собственост, а по данъчно записване, с площ от 5. 00 кв.м., с граници и съседи /по документи за собственост/: от изток двор; от запад - таван на И. и Д. П. и коридор; от север - коридор и таван на М. Г. и от юг- таван на С. С. и мазе на Щ. Щ., и заедно с 3.157 % ид. ч. от общите части на сграда № 1 и от общите помещения в нея, а именно: в избения етаж: една обща пералня и едно складово помещение, както и заедно с 3.157 % ид. ч. от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД - 18 - 65 от 30.05.2008 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, предмет на изпълнението по изп. д. № 24150003526-2015/19.03.2015г. по описа на ТД на НАП- Пловдив, офис Стара Загора, а по описа на ТД на НАП - Пловдив, офис – Стара Загора имотът е индивидуализиран като: апартамент, КИД *****, самостоятелен обект в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект - жилище, апартамент, с площ от 92. 17 кв. м. с прилежащи части - избено помещение № 1 и таванско помещение № 5, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, ап. 31.
Въззивният съд е приел за установено, че на 18.09.2012 г. е вписана възбрана върху процесния имот, като впоследствие срещу А. С. А. в качеството му на ЕТ „Роншанс комплекс – 90 – А. А.“, е образувано изп. дело № 24150003526-2015 по описа на ТД на НАП-Пловдив, по което въз основа на проведена на 15.07.2019 г. публична продан, с постановление за възлагане от 05.09.2019 г., имотът е възложен на А. Д. Т.. От представените по делото писмени доказателства е установено, че с нотариален акт за прехвърляне право на собственост срещу поемане на задължение за издръжка и гледане от 21.08.1984 г. апартаментът е придобит от А.. За безспорно е прието, че към този момент ответникът е бил в граждански брак с Н. Д. Ч., поради което върху имота е възникнала съпружеска имуществена общност съгласно чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. /отм./. След прекратяване на брака между тях през 2010 г. и по силата на договор за доброволна делба от 08.10.2013 г., А. А. е станал изключителен собственик на процесния имот, като през 2015 г. е прехвърлил 1/2 ид. ч. от него на ищцата П. А. срещу задължение за издръжка и гледане. При така установените обстоятелства съдът e приел, че към момента на вписване на възбраната на 18.09.2012 г. имотът е бил съсобствен между А. и Н. при равни дялове, поради което наложената възбрана върху целия имот не е проявила действие по отношение на бившата му съпруга Н. за притежаваната от нея 1/2 ид. ч. съгласно разясненията в т. 5 от ТР 6/2014 г., ОСГТК на ВКС. Посочено е, че възбраната поражда действие от вписването ѝ по партидата на всеки собственик, съгласно чл. 36, ал. 1 ПВ, като правните последици се разпростират в няколко насоки: 1/задължава длъжника да не се разпорежда с възбранения имот, както и да не изменя, поврежда или унищожава имота; 2/оповестява на третите лица наложената възбрана; 3/прави недействително по отношение на кредитора всяко разпореждане с възбранения имот след вписване на възбраната. Съдът е посочил, че ако длъжникът действително е собственик на възбранения имот, вписаната възбрана ще породи действие, като съгласно чл. 453 ГПК извършените след вписването разпоредителни сделки с имота ще бъдат непротивопоставими на ищеца.
В заключение въззивният съд е приел, че действието на възбраната, уредено в чл. 452, ал. 2 ГПК, изисква наличието на вписана възбрана, извършено след вписването на възбраната отчуждаване, и притежание на прехвърлените или отчуждени вещни права от длъжника по изпълнението. Ето защо с факта на придобиването впоследствие на другата 1/2 ид. ч. от процесния имот от страна на А. А. се постига пълно съответствие между обема на наложената възбрана и притежаваните от А. права. Обстоятелството, към кой момент длъжникът е придобил вещните права – преди или след вписване на възбраната, е без правно значение, след като към момента на отчуждаването им те са били негово притежание. Съдът е счел, че след като наложената върху целия имот възбрана не е била заличена за частта на бившата съпруга на длъжника /1/2/, с придобиването ѝ от А., възбраната е породила действие и върху нея. Като допълнителен мотив съдът е посочил,че върху новопридобитата част взискателят не би могъл да наложи нова възбрана по същото изпълнително дело. Наложената през 2012 г. възбрана върху процесния имот обхваща и впоследствие придобитата през 2013 г. 1/2 ид. ч. от него, с която длъжникът е станал изключителен собственик на целия имот, съответно сделката, от която ищцата черпи права, е относително недействителна на основание чл. 206, ал. 1 ДОПК, вр. чл. 452, ал. 2 ГПК по отношение на държавата в качеството ѝ на взискател, доколкото е извършена след вписване на възбраната върху процесния имот.
С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантите за изхода на спора правни въпроси, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав намира следното :
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение следва да се посочи задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 6/2013г. В постановките на т.5 от ТР е прието, че обезпечителната мярка възбрана на недвижим имот се налага чрез вписването в нотариалните книги по партидата на ответника. Съгласно чл.36, ал.1 ПВп. в партидната книга се нанасят последователно накратко под името на всеки собственик и на определената за него страница, извършените вписвания, отбелязвания и заличавания, отнасящи се до него, като се посочва книга, том и страница на подреждане на акта. Ако длъжникът действително е собственик на възбранения имот, вписаната възбрана ще породи действие, като съгласно чл.453 ГПК, извършените след вписването на възбраната сделки с недвижимия имот ще бъдат непротивопоставими на ищеца /взискателя/. Когато имотът в действителност не е собственост на длъжника, а на трето лице, възбраната няма да породи действие спрямо това лице.
С оглед посоченото ТР и изложеното по процесуалноправния въпрос, оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуалния закон, са основателни.
По делото е категорично установено, че възбраната, като обезпечителна мяра, е вписана на 18.09.2012г. върху целия имот, макар длъжникът да е бил собственик само на 1/2 ид.ч. от него с оглед прекратената СИО. Следователно, съгласно цитираната задължителна практика на ВКС, възбраната не е породила действие за тази 1/2 ид.ч. от имота – собственост на трето лице. Придобиването от страна на длъжника впоследствие на тази 1/2 ид.ч. по силата на договор за доброволна делба от 08.10.2013г. е ирелевантно за действието на възбраната като такава върху целия имот. В противоречие с цитираната тълкувателна практика са изводите на на въззивния съд, че е без правно значение обстоятелството, към кой момент длъжникът е придобил вещните права – преди или след вписване на възбраната, след като към момента на отчуждаването им те са били негово притежание, както и че наложената през 2012 г. възбрана върху процесния имот обхваща и впоследствие придобитата през 2013 г. 1/2 ид. ч. от него. След като длъжникът е бил собственик само на 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, то и вписаната обезпечителна възбрана върху целия имот, е породила действие само за 1/2 ид.ч. от него. Оттук и разпоредителната сделка с частта на бившата съпруга в полза на длъжника /през 2013г./, както и прехвърлянето на тази 1/2 ид.ч. от последния в полза на ищцата /през 2015г./ не са извършени след вписана и породила действие възбрана върху прехвърления имот. Следователно сделката, от която ищцата черпи права по нотариален акт № 102/2015г., не е относително недействителна по отношение на държавата на основание чл. 206, ал. 1 ДОПК, вр. чл. 452, ал. 2 ГПК.
Искът по чл.239, ал.2 ДОПК е предвиден за защита правата на третите лица, засегнати от приключилото изпълнение на публичния изпълнител. Според приетото в отменителното решение на ВКС /№ 50153/2022г. по гр.д. № 894/20122г., І г.о./ защитата чрез иска по чл.239, ал.2 ДОПК може да бъде проведена с отрицателен установителен иск – че длъжникът не е бил собственик към момента на публичната продан на имота, или с положителен установителен иск – че трето лице /ищецът/ е бил собственик на имота. В първия случай предмет на иска ще е правото на собствеост на длъжника върху вещта, върху която е насочено изпълнението, а правата на ищеца ще се установяват с оглед доказването на правния интерес от предявяване на иска. Във втория случай предмет на спора е правото на собственост на ищеца върху вещта, предмет на публичната продан /т.4 от ТР № 3/2015г., ОСГТК/. И в двата случая обаче правото на собственост следва да бъде установено към момента на налагане на възбраната, която поражда действие само ако е наложена върху имот, собственост на длъжника.
С оглед установените по делото факти и приетото по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че към момента на публичната продан и издаването на постановлението за възлагане – 05.09.2019г. /след завеждане на настоящата искова молба на 10.09.2018г./, длъжникът А. С. не е бил собственик на процесната 1/2 ид.ч. от имота. Неправилен и необоснован е изводът на въззивния съд, че е без правно значение кога длъжникът А. е придобил правата върху тази 1/2 ид.ч. от имота – преди или след вписаната възбрана, след като към момента на отчуждаването им те са били негово притежание. Както бе посочено вече, възбраната за 1/2 ид.ч. от имота не е породила действие, тъй като тази част не е била собственост на длъжника към момента на налагането й, поради което последвалите сделки, в т.ч. и тази, от която ищцата черпи права, са породили действие и не са недействителни по отношение на държавата.
Въззивното решение следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което така предявеният иск бъде уважен. Съобразно изхода на спора и представените доказателства, на касатора следва да се присъдят разноски в размер на общо 9 924,86 лева /за касационната и въззивна инстанция/. Разноските следва да се възложат в тежест на ответника ТД на НАП – Пловдив. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК и поддържаното от ответника ЕТ “Роншанс – 90 - А. А.“ становище по иска /молба от 21.11.2018г./, последният не следва да отговаря за разноски. Неоснователно е възражението от ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 5000 лева за касационната инстанция, като се отчете фактическата и правна сложност на спора и осъществената правна защита.
По изложените съображения и на основание чл.293,ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 33/27.02.2023 г. по гр. д. № 8/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив и и вместо него
ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. Т. А. иск с правно основание чл.239, ал.2 ДОПК срещу ТД на НАП – Пловдив, офис Стара Загора и А. С. А., в качеството му на ЕТ „Роншанс комплекс – 90 – А. А.“, че длъжникът ЕТ „Роншанс комплекс – 90 – А. А.“ към момента на налагане на възбрани и продажба, не е бил собственик на целия, а на 1/2 идеална част от : самостоятелен обект в сграда - Апартамент № 31, разположен на III етаж, вх. Б от жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ на апартамента от 92. 17 кв. м., състоящ се от: две спални, дневна, кухня, с кухненски бокс, баня, тоалетна, антрета и балкони, с граници и съседи на апартамента по предходни документи за собственост: от изток - двор, от запад - стълбище, двор и [улица], от север- двор и от юг - апартамент на З. и Г. Т. и стълбище, който самостоятелен обект в сграда е с идентификатор *****, с предназначение жилище, апартамент, на едно ниво със съседни, самостоятелни обекти в сградата /по приложената кадастрална схема/, на същия етаж: ***** под обекта: обект № ***** и над обекта: обект № *****, заедно с прилежащите му: избено помещение № 1, без посочената площ по документ за собственост, а по данъчно записване - с площ от 5. 00 кв. м., с граници и съседи /по документи за собственост/: от изток коридор и складово помещение; от запад - двор; от север - мазе на П. К. Б. и от юг - мазе на Щ. Щ. и двор, и таванско помещение № 5, без посочена площ по документ за собственост, а по данъчно записване, с площ от 5. 00 кв.м., с граници и съседи /по документи за собственост/: от изток двор; от запад - таван на И. и Д. П. и коридор; от север - коридор и таван на М. Г. и от юг- таван на С. С. и мазе на Щ. Щ., и заедно с 3.157 % ид. ч. от общите части на сграда № 1 и от общите помещения в нея, а именно: в избения етаж: една обща пералня и едно складово помещение, както и заедно с 3.157 % ид. ч. от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД - 18 - 65 от 30.05.2008 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, предмет на изпълнението по изп. д. № 24150003526-2015/19.03.2015г. по описа на ТД на НАП- Пловдив, офис Стара Загора, а по описа на ТД на НАП - Пловдив, офис Стара Загора имотът е индивидуализиран като: апартамент, КИД *****, самостоятелен обект в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект - жилище, апартамент, с площ от 92. 17 кв. м. с прилежащи части - избено помещение № 1 и таванско помещение № 5, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, ап. 31.
ОСЪЖДА ТД на НАП – Пловдив, офис Стара Загора да заплати на П. Т. А., [населено място], разноски в размер на общо 9 924,86 лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :