ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
при участието на секретар Ина Андонова като изслуша докладваното от съдия Д. Добрева т. д. № 2751 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Е. Дикмешефкедова и А. И. М. срещу решение № 546/17.06.2019 г. по в. т. д. № 385/2019 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която е отменено решение № 4109/16.10.2018 г. по гр. д. № 9390/2017 г. на Районен съд Варна и са отхвърлени предявените от А. И. М. и Г. Е. Дикмешефкедова срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Б. ритейл сървисиз“ АД искове за установяване недействителност поради противоречие със закона на уговорките в чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договор за кредит № HL41007/14.07.2008 г., сключен с „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, както и на уговорките в чл. IV, V от Допълнително споразумение с дата 10.12.2009 г., чл. 5 и 6 от Допълнителни споразумения с дати 28.07.2010 г., 29.09.2011 г., 16.05.2012 г., 30.07.2013 г., 31.03.2014 г., 05.11.2014 г., сключени с „Б. ритейл сървисиз“ АД.
В съвместната жалба на Г. Е. Дикмешефкедова и А. И. М. се сочи касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – противоречие с материалния закон – чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Твърди се, че е неправилен изводът на съда относно наличието на обективни причини за промяна на основния лихвен процент от страна на банката. Всъщност предпоставките, при които е допустимо да се променя този лихвен процент, изобщо не са били предмет на първоначалния договор. В него няма разписани никакви правила и методика, при наличието на които да може да се приеме, че следва да бъде увеличен, респ. намален той. Цитираната от банката Методология не е част от договора и не е била предоставена на потребителите при подписването му, нито им е била съобщена в последващ момент. Въззивният съд е ингорирал посочената от вещото лице липса на точна и еднозначна формула, която да се съобрази и да се прецени дали промяната в базовия лихвен процент се дължи на обективни фактори. Навеждат се доводи, че клаузите относно начина, по който се формира базовият лихвен процент, не са индивидуално договаряни, нещо повече, в договора е посочено, че базовият лихвен процент не подлежи на договаряне. Това не позволява на кредитополучателите да преценят възможното утежняване на финансовите им задължения в срока на договора, а от друга страна предоставя на кредитора, при липса на изрично посочени критерии, да увеличава възнаграждението си при евентуални промени в пазарните условия, предполагащи неговото намаляване. Доколкото и без уговорките в чл. 3 и чл. 12 от договора същественото съдържание на съглашението е налице, то той би бил действителен поради прилагане размера на лихвата така, както е уговорена. В касационната жалба са релевирани и доводи, че допълнителните споразумения към договора за кредит са подписани при наличие на неравноправна клауза, с която страните са се споразумели относно размера на остатъка от дълга. С тях е уговорено дължимата редовна лихва да се капитализира към остатъка. Практически установената част от размера на дълга е на база нищожна договорна клауза през периода на действие на първоначалния договор. Акцентира се от касаторите, че посочените нови размери на лихвата се определят едностранно от банката въз основа на неравноправна клауза в първоначалния договор, ето защо допълнителните споразумения са нищожни. С оглед изложените съображения, е формирано искане за отмяна на въззивното решение в атакуваната част и присъждане на разноски.
От ответниците по касация „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Б. ритейл сървисиз“ АД е подаден общ отговор по касационната жалба. В него се изразява позиция, че решението на Окръжен съд Варна в обжалваната част е законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено.
В открито съдебно заседание страните не изпращат процесуални представители.
С определение № 455/09.07.2020 г. при преценено наличие на допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд Варна решение № 546/17.06.2019 г. по в. т. д. № 385/2019 г. по материалноправните въпроси : „Приложимо ли е изключението на чл. 144, ал. 1, т. 3 от ЗЗП в случаите, когато в договор за кредит не е уговорен механизъм за определяне и промяна на приложимия лихвен процент?“ и „Нищожно ли е допълнително споразумение, подписано въз основа на нищожни клаузи съобразно чл. 366 ЗЗД?“
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение на Окръжен съд Варна е отменено решение № 4109/16.10.2018 г. по гр. д. № 9390/2017 г. на Районен съд Варна в частта, с която на основание чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП е обявена недействителността на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL41007/14.07.2008 г., както и чл. IV, V от допълнително споразумение с дата 10.12.2009 г., чл. 5, чл. 6, от допълнително споразумение с дата 28.07.2010 г., чл. 5 и чл. 6 от Допълнително споразумение с дата 29.09.2011 г., чл. 5 и чл. 6 от Допълнително споразумение с дата 16.05.2012 г., чл. 5 и чл. 6 от Допълнително споразумение с дата 30.07.2013 г. чл. 5 и чл. 6 от Допълнително споразумение с дата 31.03.2014 г., чл. 5 и чл. 6 от Допълнително споразумение с дата 05.11.2014 г., като са отхвърлени исковете на касаторите, предявени срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Б. ритейл сървисиз“ АД. В мотивите на въззивното решение е прието, че не са спорни между страните установените от първоинстанционния съд факти относно сключване на договор за банков кредит с цел закупуване на недвижим имот от страна на ищците № HL41007/14.07.2008 г., по силата на който „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предоставила кредитен лимит в размер на 271 732 швейцарски франка по курс купува на швейцарския франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита. Коментирал е уговорката на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от основния договор, които дават право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент, тарифата за условията, лихвите, таксите, както и приложимите лихви при превалутиране, като измененията влизат в сила от деня на приемането им и стават задължителни за страните. Анализирал е и разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, която предвижда изключение от правилото на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, забраняващо на търговец едностранно да увеличава цената на стоката без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително по – висока в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора. Възприемайки заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза, въззивният съд е достигнал до извод, че увеличението на базовия лихвен процент е осъществено при наличие на обективни предпоставки, а повишаването на годишния лихвен процент се дължи на договаряната с допълнителните споразумения по - висока надбавка. Тъй като последните са сключени при липса на общи условия и включват възможност за индивидуално облекчено погасяване при определени, зависещи от действията на кредитополучателя предпоставки, съдът е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 12 от основния договор, както и клаузите на чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от допълнителните споразумения са резултат на индивидуално договаряне. Поради счетената липса на значително завишаване на окончателно определената цена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, решаващият състав е приел, че сочените клаузи не са неравноправни и е отхвърлил предявените искове.
По релевираните правни въпроси :
Отговор на първия въпрос, дал основание за достъп до касационен контрол по настоящото дело, се съдържа във формирана по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 77/2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III ГО, решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на III ГО, решение № 95/2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II ТО, решение № 205/2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на I ТО, решение № 165/2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на I ТО, № 384/2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на II ТО, решение № 314/2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на II ТО, решение № 51/2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II ТО, решение № 9/2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на I ТО, решение № 67/2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. I ТО, решение № 146/2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на I ТО, решение № 30/2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО. В цитираните решения състави на касационната инстанция разясняват, че договорна клауза е неравноправна, когато не е индивидуално уговорена, сключена е в нарушение на принципа за добросъвестност, създава съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните и като резултат е във вреда на потребителя. Приложното поле на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изисква изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от волята на търговеца или доставчика на финансови услуги и са породени от въздействието на свободния пазар и/или от акт на държавен регулатор. В тези хипотези се приема, че търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Другото изискване е договорните клаузи да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, а потребителят предварително да е получил конкретна информация от какви фактори ще зависи промяната на цената на предоставената финансова услуга. Във формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Конкретно по отношение на банковия кредит в решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на I ТО е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност банката едностранно да увеличава първоначално уговорения размер на базовия лихвен процент при липса на клаузи, съдържащи ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Сочените разяснения изцяло се споделят от настоящия състав.
На втория правен въпрос е даден отговор с решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016г. на I ТО, решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I ТО, решение № 141/27.02.2020 г. по т. д. № 2245/2018 г. на I ТО, решение № 150/20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на II ТО, решение № 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО на ВКС. В изброените съдебни актове е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Този извод е мотивиран със съображения, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването впоследствие на спогодба, зачитаща този размер на дълга, представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост.
По същество на касационната жалба :
В обжалваната част въззивното решение е неправилно.
С оглед отговора на поставения първи касационен въпрос, изводите на въззивния съд, че атакуваните клаузи на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договор HL41007/14.07.2008 г. са действителни, следва да бъде преценен като незаконосъобразен. С тях е уговорено, че действащият базов лихвен процент на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на базовия лихвен процент на швейцарски франкове и датата, на която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Банката запазва правото си по време на действие на договора да променя лихвите, приложими по договора при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21. Измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. Неправилен е изводът на въззивния съд, че достатъчен критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената, за която е отпуснат кредитът, да се дължи само на външни фактори, независещи от волята на банката, когато в същото време липсват разписани между страните ясни правила, по които тази цена се променя, информация относно механизма, по който се определя основният базов лихвен процент на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и факторите, които му влияят. При установения по делото факт, че в договора за ипотечен кредит не се съдържа регламентация на методологията, по която се променя базовият лихвен процент, т. е. не са изпълнени изискванията за прозрачност, въведени в чл. 58, ал. 1, т. 2 от Закона за банковите институции /приложим за спора/, които изискват банката да оповестява метода за изчисляване на лихвата и условията, при които може да се променя размерът й до пълно погасяване на отпуснатия кредит. Оттук следва и изводът, че клузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договора са недействителни, тъй като са неравноправни. От доказателствата по делото се установява, че базовият лихвен процент на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за срока на договора е нараснал от 5 % през юли 2008 г. до 7, 20 % през октомври 2008 г., като през 2012 г. е 6, 95 %, актуален и за 2018 г. Промяната касае съществен елемент от договора за кредит, тъй като с изменение на базовия лихвен процент се променя и размера на договорната лихва, т. е. цената на кредита.
Подписаните между касаторите и „Б. ритейл сървисиз“ АД /дружество, на което банката е прехвърлила вземането си към длъжниците/ седем броя допълнителни споразумения към основния договор HL41007/14.07.2008 г. са сключени въз основа на неравноправни клаузи, поради което самите те са нищожни, с оглед дадения по – горе отговор на втория касационен въпрос. Отделно от това, в оспорените клаузи от седемте допълнителни споразумения е уговорено, че кредитополучателите се съгласяват дължимата и неплатена редовна лихва да бъде преоформяна чрез натрупване към редовна главница, като заради това натрупване са уговаряни периоди на „облекчено погасяване на общия дълг“, т. е. натрупаната сума от главница и лихва се олихвява с нова лихва, макар и в по – нисък размер. На самостоятелно основание цитираните клаузи са недействителни, тъй като с тях на практика се уговаря анатоцизъм, което е допустимо само при договори между търговци, предвид правилото на чл. 294, ал. 1 ТЗ. Нищожността произтича от разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. В този смисъл е и фармираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС, която настоящият състав напълно споделя – решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на II ТО, решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО, решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на I ТО, решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I ТО.
Не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, поради което са налице предпоставките за произнасяне по същество на спора.
Изложеното мотивира настоящия състав да прецени, че въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част като неправилно.
При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат на касаторите. Същите представляват държавна такса в размер на 70 лв.
С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4109/16.10.2018 г. по гр. д. № 9390/2017 г. на Районен съд Варна в частта, с която по искове на А. И. М. и Г. Е. Дикмешефкедова срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Б. ритейл сървисиз“ АД на основание чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. с чл. 146 и чл. 143 от ЗЗП е прогласена нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договор кредит № HL41007/14.07.2008 г., сключен с „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, както и на уговорките в чл. IV, V от Допълнително споразумение с дата 10.12.2009 г., чл. 5 и 6 от Допълнителни споразумения с дати 28.07.2010 г., 29.09.2011 г., 16.05.2012 г., 30.07.2013 г., 31.03.2014 г., 05.11.2014 г., сключени с „Б. ритейл сървисиз“ АД.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК] и „Б. ритейл сървисиз“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплатят общо на А. И. М., ЕГН [ЕГН], и Г. Е. Дикмешефкедова, ЕГН [ЕГН], сума в размер на 70 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.