Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди двадесет и трета година, в състав:

като разгледа докладваното от съдия Петкова гр.дело № 3216 по описа за 2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 418/24.03.2022г. по в.гр.д.№1330/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, изменено в частта за разноските с определение от 28.06.2022г., с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, са уважени предявените от Д. Г. С. и от Г. П. Б. срещу Прокуратурата на Република България искове по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления, съответно до 60 000 лв. и до 50 000 лева, и са отхвърлени за разликите до пълните предявени размери.
Касаторът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като обуславящ изводите на въззивната инстанция е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК ( противоречие с решение № 6/08.02.2017г. по гр.д.№ 2666/2016г., ІV ГО; решение № 53/07.05.2019г. по гр.д.№ 3528/2018г., ІІІ ГО и решение № 46/25.03.2019г. по гр.д.№ 1651/2018г., ІІІ ГО) въпросът за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка.
Ответниците Д. Г. С. и Г. П. Б. оспорват оплакванията по въззивната жалба и възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения:
За да уважи предявените в обективно съединение искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди за сумите 60 000 лева и 50 000 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвиненията срещу всеки от ищците е за две тежки длъжностни престъпления, наказателното производство се е развило в разумен срок - 4 години в периода 2010г. - 2014г. и приключило с оправдателна присъда; ищецът С. е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ за близо 6 месеца и мярка „домашен арест“ за малко над една година, а ищецът Б. – е бил задържан под стража за 3 месеца и близо 2 години е бил под домашен арест; задържането им от полицейските органи е било показно, то, както и обвинението, са били широко медийно отразени; 2/ от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищците, като тук са съобразени: чистото съдебно минало на ищците; професионалното им поприще – служители на МВР от дълго време; уволнението им поради незаконното обвинение от заеманите в системата на МВР длъжности; характера на търпените неимуществени вреди - обичайните такива (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име), както и обострянето на заболяванията на ищеца С.; изключително силния интензитет на неблагоприятните субективни преживявания на ищците, обусловен от качеството им на служители на МВР, обвинени за длъжностни престъпления и търпели мярка „задържане под стража“ в следствения арест заедно с криминално проявени лица.
Съпоставката на очертаните по- горе две групи обстоятелства, при превес на втората, обосноваваща глобално, сериозно и интензивно засягане на личната сфера на ищците, е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който отговаря на обществено икономическите условия в страната и не би довел до неоснователно обогатяване, е съответно 60 000 лева за ищеца С. и 50 000 лева за ищеца Б..
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Поставеният от касатора въпрос е обусловящ, а по него е създадена задължителна практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основана на нея трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, според която понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна, включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността и начина на развитие на наказателното производство, вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство, дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу ищеца, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, без да се отдава изолирано или прекомерно значение на някое от обстоятелствата, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с цитираните разрешения и не е в противоречие със сочената от касатора съдебна практика.
С решение № 6/08.02.2017г. по гр.д.№ 2666/2016г., ІV ГО обезщетението за неимуществени вреди е намалено поради несъблюдаване на принципа за глобалното му определяне, предвид факта, че срещу ищеца успоредно с процесното наказателно преследване е водено и друго, което е завършило с налагане на административно наказание. Разрешението в това решение е неприложимо към казуса, доколкото процесното обвинение срещу ищците е било единственото за исковия период и те са с чисто съдебно минало.
Решение № 53/07.05.2019г. по гр.д.№ 3528/2018г., ІІІ ГО дава разрешение на въпроса за доказването на причинната връзка между незаконното обвинение в престъпление и вредите, извън обичайните, а той в случая не е поставян като основание за допускане на касационно обжалване.
В решение № 46/25.03.2019г. по гр.д.№ 1651/2018г., ІІІ ГО обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е определено при различна фактическа обстановка. Общото с настоящия казус се изчерпва с обстоятелството, че ищците са били служители в системата на МВР и незаконите обвинения са за длъжностни престъпления.
В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 418/24.03.2022г. по в.гр.д.№1330/2021г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: