Върховен касационен съд

№ 3513

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 805 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1309 от 08.11.2022 г. по в. гр. д. № 260/2022 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 266389 от 03.11.2021 г. по гр. д. № 17280/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Ц. С. против министерство на отбраната и Изпълнителна агенция „Военни клубове и военнопочивно дело“ / ИАВКВПД/ иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79 ЗС за признаване право на собственост върху апартамент № 76 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ 105.06 кв. м, състоящ се от три стаи, столова и кухненски бокс, заедно с мазе № 76 с площ според архитектурен проект 4.52 кв. м. и заедно с 1.5237 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място].
Въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил предмет на предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 16.03.1995 г. между министерство на отбраната /МО/ и Б. Р. И. - военнослужещ в поделение № 34180, с приблизителна продажна цена от 310 420 недономинирани лв. МО се е задължило да сключи окончателен договор не по-късно от два месеца след подписване на акт обр. 16. В т. 4 е предвидено въвод във владение да се извърши с двустранно подписан протокол, което може да бъде направено и преди сключване на окончателния договор. Купувачът е заплатил по предварителния договор 311 000 неденоминирани лв. От продавача са отправени покани до купувача, последната с дата на издаване 29.01.1998 г., да заплати разликата в цената на имота до пълната строителна стойност.
Прието е, че към датата на сключване на договора, купувачът Б. И. е бил в граждански брак с ищцата, прекратен с развод с влязло в сила на 16.02.2005 г. съдебно решение.
Окончателен договор за прехвърляне правото на собственост върху описания в предварителния договор имот не е сключен. По иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, предявен срещу МО, е било образувано гр. д. № 1562/1998 г. на СРС, 24 състав, прекратено с определение на съда от 22.11.2000 г. поради оттегляне на иска.
Прието е, че с протокол от 05.10.2004 г. Б. И. е бил въведен във владение на имота. В протокола е описано фактическото състояние на имота, в това число какво липсва в него – смесителна батерия в бокса и голяма мивка в баня и сифон, тоалетна чиния, казанче в банята и тоалетната; липсват и водомери за топла и студена вода, а входната врата е разбивана с разкъртена каса. Изрично в протокола е записано, че заведеното срещу МО дело е прекратено през м. 11. 2000 г. Преди това – на 26.05.2004 г., Б. И. и М. И. са поискали да бъдат въведени във владение на имота. В жалба от 21.11.2017 г. до изпълнителния директор на ИАВКВПД, както и в молба до МО от 22.11.2017 г., подадени по повод покана да напусне жилището, ищцата е посочила, че тя и съпругът й са били въведени във владение на 05.10.2004 г.
Със заявление вх. № 13/05.01.2009 г. до изпълнителния директор на ИА „Социални дейности на МО“ Б. И. е поискал да му бъде продаден процесният имот – частна държавна собственост, част от ведомствения жилищен фонд на МО.
Съдът е обсъдил няколко писмени доказателства, от които е направил извод за статута на имота като държавна собственост - протокол № 14/29.08.1988 г. на ИК на СНС за предоставяне на МНО на терен в[жк], кв. 5 за комплексно изграждане на посочени жилищни блокове и разрешение за строеж № 26/20.01.1989 г. за терен в[жк], кв. 5 и кв. 6, предоставен на МНО за комплексно изграждане на жилищни блокове № 313, 313А, 314, 314 А, 315 А, Б, В, Г с магазини за около 245 апартамента. Прието е за безспорно, че блок 304 вх. Г, обект 1/288, е идентичен с блок с проектантски номер 315 Г. След строителството през 1997 г. е издадено разрешение за ползване на този блок.
Обсъден е и акт за частна държавна собственост № 06770/29.07.2008 г., съставен на основание чл.68, вр. чл.103 и чл.104 ЗДС, в който е отбелязано, че имотът е предаден за управление на МО. Прието е, че с ПМС № 54/01.04.2010 г. ИА „Социални дейности“ при МО е преобразувана в ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ на пряко подчинение на министъра на отбраната, на която с § 61 ал.1 ПМС № 123/15.05.2015 г. е предоставено управлението и експлоатацията на жилищния фонд на министерство на отбраната.
Прието е за безспорно, че ищцата живее в процесния апартамент. Адресът на имота е вписан като постоянен и настоящ адрес на ищцата и на единия от синовете й.
Обсъдени са доказателствата, свързани с началния момент, от който ищцата живее в апартамента. Според св. С. тя живее в апартамента от преди 2000 г., годината, когато свидетелката за първи път посетила имота, като М. й казвала, че живее там от две – три години преди това; не й е известно М. да е живяла в Испания (по повод такива възражения на ответника МО с оглед отразеното напр. в мотиви към решение по гр. д. № 65032/2016 г. на СРС, както и в мотиви към две присъди на испански съд), нито да е живяла при родителите си в [населено място]. И според показанията на св. И., подлежащи на преценка по реда на чл.172 ГПК, тъй като той е бил страна по предварителен договор с МО за апартамент в същия блок като спорния, М. се настанила през 1998 г. в имота, откогато се е настанил и той, и оттогава живеела в жилището първо с двете си деца, а после само с единия си син; на свидетеля също не е известно М. да е живяла в чужбина.
Обсъждайки протокола за въвод от 05.10.2004 г., който според съда сочи, че апартаментът не е обитаван заради състоянието, в което се е намирал, както и изявлението на ищцата от 26.05.2004 г. и двете жалби до ответниците, адресирани от нея, съдът е приел за недостоверни показанията на свидетелите, че ищцата, съответно съпругът й, са живели в жилището преди 05.10.2004 г.
При тези данни съдът е приел от правна страна, че ищцата не е придобила спорния апартамент по давност.
Прието е, че ищцата упражнява фактическа власт върху процесния имот най-рано от 2004 г., когато е предадено владението върху имота на съпруга й и когато е съставен обсъденият протокол за въвод и откогато самата тя е посочила в изявления до ответниците, че владее имота. Твърденията, че е обитавала имота преди 2004 г., са недоказани с пълно доказване, въпреки че според ответника ИАВКВПД ищцата е владяла имота от 25.03.1998 г. Индиция, че посочените твърдения не отговарят на действителното фактическо положение, са данните по делото, че ищцата заедно със сина си е живяла в Испания.
Прието е, че периодът след 2004 г. до 2018 г., когато е предявен искът, е по-дълъг от необходимото време за придобиване на имота по давност, но ефектът на давността не е настъпил заради статута на процесния имот. От 01.06.1996 г. до 2004 г. давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост- чл.86 ЗС в ред. след доп. ДВ - бр. ЗЗ от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., а дотогава не е могла да се придобие по давност вещ, държавна или общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС (И.. - ДВ, бр. 31 от 1990 г., доп. ДВ, бр. ЗЗ от 1996 г.), давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г. След 31.05.2006 г. – от 01.06.2006 г. - обаче е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, продължен понастоящем до 31.12.2022 г.
Прието е за основателно възражението на ответниците, че имотът има статут на частна държавна собственост. Предварителният договор за продажбата му е сключен на основание чл. 9а от Указ № 463/1950 г. за създаване на жилищен фонд на МНО (отм.). В чл. 9а от Указа е била предвидена възможност за продажба на жилища от посочения фонд, а съгласно чл. 9а, ал. 2 от Указа, с решението на ИК на ОбНС за отреждане на терен за строителство по този указ държавната земя се счита за предоставена на МНО. Следователно безспорно установено по делото е, че земята, отредена за строителство и върху която е извършено строителството и на процесния имот, е била държавна, от което следва, че и построените обекти на правото на собственост върху нея са станали държавна собственост – чл.92 ЗС. Статутът на имота като държавна собственост (частна) не се определя от това дали за него има издаден АДС или не, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и ал.3 ЗДС, АДС не пораждат права, а само удостоверяват такива. Ето защо, релевантно за собствеността е осъществяването на конкретен придобивен способ, предвиден като правопораждащ юридически факт за право на държавна собственост. На основание чл. 179, ал. 1 ГПК АДС се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти (в случая, че имотът представлява ново строителство на МО и че е предоставен на МО за управление), а за собствеността на държавата и нейният характер, при положение, че е посочено конкретното фактическо основание за придобиване на собствеността, следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна, съотв. за частна държавна собственост, до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен АДС (арг. и от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС). Следователно представеният по делото АЧДС удостоверява правото на собственост на държавата, поради което имотът, представляващ частна държавна собственост, не може да бъде придобит по давност от ищцата. Извън нормативното регулиране на спорното правоотношение, съответно неотносими към правилното решаване на делото, остават доводите, че продажната цена на имота е била платена, неотносими са и твърденията по какви причини е извършено десезиране на съда от разглеждане на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата М. Ц. С..
Жалбоподателката оспорва извода на съда, че фактическата власт, съответно владението върху прозесния имот, е установено едва през 2004 г. Излага подробни доводи в подкрепа на тезата си, че владението е установено още на 25.03.1998 г., като свързва този момент с прекратяване на делото по чл.19, ал.3 ЗЗД и поетия ангажимент от МО за сключване на окончателен договор, който обаче не е бил изпълнен. Излага и други аргументи за началната дата на установеното владение, като счита, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата, поради което е достигнал до неправилен извод за този факт. На следващо място – не било налице основание за съставяне на АЧДС, поради което съдът неправилно се доверил на представения по делото акт. Липсвали и доказателства, че земята, върху която е построен жилищният блок, е държавна собственост, както и че е апартаментът е включен във ведомствения фонд на МО. Затова неправилно е прието, че е приложима забраната на чл.86 ЗС, която изключва прилагането на чл.79 ЗС. Счита, че от фактическия въвод във владение на 25.03.1998 г. до съставянето на АЧДС на 29.07.2008 г. е изтекъл необходимият срок на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС.
На следващо място – приемайки, че процесният АДС легитимира държавата като собственик и оттук разсъждавайки за мораториума, въведен с § 1 ЗД на ЗС, съдът влязъл в противоречие с чл.8 ЕКПЧОС, доколкото в случая се касаело за фактическо лишаване от дом, при положение, че е заплатена пълната цена на имота и че жалбоподателката го владеела 24 години. Било налице несъответствие с целите на закона, съгласно решение № 9871/18.07.2018 г. по адм. д. № 966/2018 г. на ВАС. Освен това били нарушени Всеобщата декларация за правата на човека и Х. на основните права на ЕС, като в тази връзка се сочи решение № 14 от 09.05.2016 г. по гр. д. № 4658/2015 г. на ВКС, I- во г. о.
В изложението към жалбата се поддържат основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с оплакванията в жалбата и доводите на страните и да извърши съвкупна преценка на целия доказателствен материал, за да формира своите фактически и правни изводи по съществото на спора и да изложи ясни и точни мотиви по тях;
2. Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгоден за нея факт, релевантен за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение; Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието на неизгоден факт, релевантен за изхода на спора, каквото е признанието на втория ответник ИАВКВПД, че ищцата владее фактически имота от 25.03.1998 г., с оглед всички обстоятелства по делото и следва ли установеният с признанието факт да бъде съобразен от съда при формиране на правните изводи;
3. Има ли легитимиращо действие досежно правото на собственост на държавата АЧДС, съставен на 29.07.2008 г., след като в него не е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание за съставянето му и при положение, че в него са посочени само бланкетни правни норми;
4. Противоречи ли позоваването от съда на въведения мораториум с § 1 от ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 г./ за придобиване на държавни имоти по давност с разпоредбата на чл.8 от ЕКПЧОС, доколкото се касае до фактическо лишаване на ищцата и семейството й от дом, при положение, че е заплатена пълната цена на имота на първия ответник и ищцата владее имота от 24 години, 19 г. от които несмущавано и необезпокоявано от двамата ответници; Допустимо ли е този мораториум да се разглежда като предпоставка за намеса на държавата, която да оправдава нарушението на правото на дом на ищцата, с оглед разпоредбата на чл.8 ЕКПЧОС.
5. Допустимо ли е в гражданскоправни отношения, каквито са възникнали при сключването на предварителен договор за покупко-продажба на процесния апартамент, виновната и недобросъвестна страна да черпи права от собственото си недобросъвестно и виновно поведение и да се позовава на мораториум за забрана на придобиване по давност на държавни имоти по § 1 ЗД ЗС, при положение, че имотът е заплатен изцяло и е изтекъл период, значително по-дълъг от предвидената в чл.79, ал.1 ЗС давност, при положение, че не е предприела никакви действия по връщане на владението повече от 19 г., т.е. не е положила никаква грижа на добър стопанин, а с действията си е причинила на другата страна вреди, които са непоправими, а именно: добросъвестната страна, освен че губи собственото си жилище, е лишена от процесуалната възможност да получи цената, която е платила за имота.
По първите три въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по следващите два – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Макар в изложението към жалбата да се сочи разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, жалбоподателката не конкретизира и не обосновава наличието на някое от трите основания по този текст.
Ответниците в производството министерство на отбраната и ИАВКВПД оспорват жалбата. Считат, че касационното обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3 ГПК.
Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което касационното обжалване не може да се допусне на основанията по чл.280, ал.2 ГПК. Решението е подписано, постановено е в рамките на правораздавателната власт на съда и по предмета на делото, а от прочита му не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.
Не са налице и поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е свързан с оплакването, че съдът в нарушение на процесуалните правила за обсъждане на доказателствата по делото е приел погрешна дата на установяване на владението върху процесния апартамент - едва на 05.10.2004 г., вместо на 25.03.1998 г.
Въпросът е свързан с решаващ извод на въззивния съд относно момента на установяване на владение върху процесния апартамент, но въпреки това по него не може да се допусне касационно обжалване, защото не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото дори да се приеме за начална дата на владението 25.03.1998 г., както поддържа жалбоподателката, това няма да се отрази на крайния извод на съда, че тя не е могла да придобие по давност спорния апартамент заради въведения мораториум с § 1, ал.1 от ЗД ЗС.
Няма колебание в практиката на ВС и ВКС, че владението, което е основано на предварителен договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, е недобросъвестно и за да се придобие имота по давност е необходимо владението да продължи 10 години. В този смисъл са решение № 2384 от 3.XII.1969 г. по гр. д. № 1816/69 г., I г. о., решение № 1527 от 4.Х.1995 г. по гр. д. № 729/94 г., IV г. о., решение № 1343 от 28.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4391/2007 г., IV г. о., решение № 1619 от 14.12.2000 г. на ВКС по гр. д. № 640/2000 г., IV г. о., решение № 101 от 14.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 891/2015 г., II г. о. и др. Следователно в настоящия случай необходимият срок на владение, за да придобие жалбоподателката по давност процесния имот, е 10-годишен.
С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр.46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр.18/2020 г./ и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. В последвалата практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение на конституционния съд, се приема, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. Давността е текла само в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. – в този смисъл решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о. Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г., както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване за противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от 19.01.2018 г. – в този смисъл решение № 50141 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2021 г., I г. о.
В настоящия случай, дори да се приеме, че владението е установено на 25.03.1998 г., давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС е текъл до началото на мораториума, т.е. до 31.05.2006 г., т.е. 8 години, 2 месеца и шест дни. Периодът 25.03.1998 г. – 31.05.2006 г. не е достатъчен за придобиване на имота по давност. Дори да се прибави периодът 31.12.2017 г. - 19.01.2018 г., в който мораториумът не действа с оглед прогласяването за противоконституционна на разпоредбата на § 2 ЗР ЗИЗС /ДВ, бр.7/2018 г./, двата периода пак не са достатъчни за придобиване на имота по давност. Следователно – крайният извод на въззивния съд, че жалбоподателката не е придобила имота по давност, няма да може да бъде променен, дори ако се приеме, че владението е установено на 25.03.1998 г.
По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване и по втория въпрос. Въпросът е свързан с извършеното от ответника ИАВКВПД признание в отговора на исковата молба, че ищцата владее спорния апартамент от 25.03.1998 г. Необсъждането на това признание от въззивния съд не влияе на крайния изход на делото.
Третият въпрос е за действието на акт за частна държавна собственост, в който не е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание за съставянето му, а са изброени само бланкетни правни норми. Въпросът е свързан с обстоятелството, че за процесния имот има съставен акт за частна държавна собственост, в който като основания са посочени само разпоредбите на чл.68, ал.1 ЗДС и чл.103 и чл.104 ППЗДС, но няма конкретно придобивно основание за държавата.
Този въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационно обжалване, тъй като не е свързан с решаващ извод на въззивния съд. За да приеме, че апартаментът е частна държавна собственост, съдът е обсъждал не само посочения акт за държавна собственост, но и други доказателства, които установяват държавния характер на целия жилищен блок и земята, върху която е построен, както и предоставянето им за управление на МО. Това са протоколът на ИК на СНС за предоставяне на МНО на терен в[жк], кв. 5 за комплексно изграждане на посочени жилищни блокове, сред които е и блокът с процесния апартамент; разрешението за строеж на тези блокове, както и разрешението за ползване на блока, в който се намира процесният апартамент. Обсъден е и предварителният договор за продажба, въз основа на който ищцата и нейният тогавашен съпруг са получили фактическата власт върху процесния апартамент. Този договор е сключен именно с МНО, като апартаментът е бил част от жилищния фонд на министерството. Направен е извод, че земята, върху която е извършено строителството и на процесния имот, е била държавна, а оттук по правилото на чл.92 ЗС държавна собственост става и процесният апартамент. Действително, по делото няма представен акт за държавна собственост на земята, върху която е извършено строителството на жилищния блок, в който се намира процесният апартамент. Но както поддържа самата жалбоподателка, актовете за държавна собственост имат само констативно значение, те не създават, а удостоверяват права. Налице са множество факти, които преценени в съвкупност, водят до категоричен извод, че земята е държавна собственост: през 1988 г. с нея се е разпореждал ИК на СНС, като е предоставил право на застрояване на МНО /към този момент изпълнителните комитети на народните съвети имат компетентност в определени хипотези да вземат решения за предаване на държавни имоти на други държавни организации, съгласно чл.94 от Наредба за държавните имоти /отм./, а преписките за предаване на държавните имоти на държавни организации и за отстъпване на право на строеж върху тях се водят в общинските народни съвети, съгласно чл.5, т.3 и т.4 от същата наредба/; МНО е изплатило на общината цената на правото на строеж; строителството на жилищните блокове е извършено от МНО, като апартаментите са включени в неговия жилищен фонд; МО е извършвало продажби и е сключвало предварителни договори за продажба на тези апартаменти на свои служители, именно срещу МО е бил воден и искът по чл.19, ал.3 ЗЗД за процесния апартамент; МО е издало и заповедта за настаняване на своя служител и неговото семейство в процесния апартамент. Всички тези доказателства установяват държавната собственост върху земята и предоставянето на построените върху нея жилищни блокове за управление на МО, а впоследствие и на втория ответник ИАВКВПД.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по последните два въпроса в изложението към касационната жалба, тъй като не може да им бъде даден положителен отговор, какъвто въпросите предполагат и какъвто жалбоподателката очаква.
Разпоредбата на чл.8 ЕКПЧОС не урежда собствеността върху имотите, представляващи жилища, придобивните способи, един от които е давността, както и въведените от държавата ограничения за придобиване на право на собственост. Тези въпроси се уреждат от националното законодателство. Въпросът за това дали мораториумът за придобиване по давност на частни държавни и общински имоти, въведен с § 1 от ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 г./, е конституционосъобразен и какви са последиците от решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г., са вътрешни и нямат никакво отношение към правото на неприкосновеност на жилището, прогласено с чл.8 ЕКПЧОС. Споровете за собственост в една държава могат да лишат някого от дом, но защитата по тези спорове не може да се основава на правото по чл.8 ЕКПЧОС на неприкосновеност на жилището и на положителните и отрицателни задължения на държавата във връзка с това право. В конкретния спор не става въпрос за намеса на държавата в контекста на чл.8 ЕКПЧОС, а се касае за гражданско дело, в което държавата е една от спорещите страни в процеса, тъй като тя брани своето право на собственост върху процесния апартамент. Обстоятелството, че е имало сключен предварителен договор за продажба на този апартамент и че е била платена договорената продажна цена не може да повлияе на изхода на настоящото дело, след като не е бил сключен окончателен договор и след като не е изтекъл срокът по чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на имота по давност. Наличието на предварителен договор дава възможност за провеждане на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, но без позитивно решение по този иск и без наличие на някакво друго придобивно основание искът за собственост не може да бъде уважен. Практиката на ВАС не може да служи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а и посоченото решение № 9871/18.07.2018 г. по адм. д. № 966/2018 г. разглежда съвсем различна хипотеза за прекратяване на наемно правоотношение, която не може да се пренесе при разглеждането на спор за собственост. Изцяло неотносимо към спора по настоящото дело е и решение № 14 от 09.05.2016 г. по гр. д. № 4658/2015 г. на ВКС, I- во г. о., което е постановено по иск с правно основание чл.109 ЗС, по който правото на собственост на ищците върху жилищен имот е било нарушено от ответника с факта на отглеждане на множество домашни животни в съседно жилище.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1309 от 08.11.2022 г. по в. гр. д. № 260/2022 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: