20
Р Е Ш Е Н И Е
№ 154
гр. София, 28 септември 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова
ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова
Мина Топузова
при секретар Мира Недева и
в присъствие на прокурора Ивайло Симов ,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 229 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната проверка се извършва по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – [населено място] и по жалби на подсъдимия В. А. А. и на неговия защитник адвокат Я. П. от АК – гр. Велико Търново, срещу решение № 245 от 08 декември 2014 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново, по внохд № 232 / 2014 година, с което наказателното производство по отношение на подсъдимия П. А. А. за престъпление по чл. 354а, ал. 2 във вр. ал. 1, предл. 3 и 4 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК е прекратено при условията на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК и е потвърдена в останалата й част присъда № 30 от 09 юли 2014 година на Окръжен съд – [населено място], постановена по нохд № 100 / 2014 година по описа на този съд.
Съдържанието на касационния протест дава основание за извода, че пред ВКС са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 (относно прекратяване на наказателното производство за П. А.) и т. 3 от НПК (по отношение наложеното на подсъдимия А. Д. наказание). Отправеното до ВКС искане обаче визира единствено отмяната на присъдата в частта й за подсъдимия П. А. и прекратяването на наказателното производство срещу него, като се претендира атакуваното решение да бъде отменено само в тази част и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд по изложените в тази връзка съображения в протеста.
Двете касационни жалби от името на подсъдимия В. А. съдържат идентично основно оплакване срещу въззивното решение, което може да бъде дефинирано като такова за недоказаност на обвинението срещу този подсъдим. В изготвената от защитата жалба формално са посочени отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, но изложените в тяхна подкрепа доводи касаят изцяло доказателствената дейност на разследващите органи и на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите, довела до неправилно ангажиране на наказателната му отговорност. Отправените до ВКС искания са за отмяна на решението в обжалваната част и оправдаване на подсъдимия В. А. по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа подадения касационен протест и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт, който преценява като правилен и законосъобразен.
Жалбоподателят-подсъдим В. А. участва в същото съдебно заседание лично и със защитника си адвокат П., който поддържа касационната жалба при направените в нея оплаквания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Преценява подадения касационен протест като неоснователен. Идентично е и заявеното от подсъдимия в рамките на упражненото от него право на лична защита.
Подсъдимият А. Д. също участва лично в заседанието, заедно със защитника си адвокат П., като двамата изразяват становище за неоснователност на касационния протест и основателност на касационната жалба на подсъдимия А..
Подсъдимият П. А. А. не участва лично в съдебното заседание, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Л. В. от АК – [населено място], която изразява становище за неоснователност на протеста при правилно прилагане от въззивния съд на разпоредбите на Европейската конвенция за международно признаване на присъди поради наличието на тъждество на деянията, за които подсъдимият А. е оправдан от съда в Кралство Испания и обвинен от българските власти в настоящето производство.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С постановената по делото присъда първоинстанционният съд е сторил следното:
- признал е подсъдимия В. А. А. за виновен в това, че през периода от м. януари 2011 година до 21. 08. 2011 година, в [населено място] и [населено място], Република П., при условията на продължавано престъпление, в съучастие с А. Д. Д. от [населено място] и неустановено по делото лице, като съизвършител, на два пъти, извършил приготовление към престъпления по чл. 354а, ал. 1 от НК, чрез осигуряване на средства, намиране на съучастници – И. Т. И. и П. А. А., двамата от [населено място], които да придобият от неустановени лица в [населено място], Република П., високорискови наркотични вещества и да ги държат до [населено място], Кралство Испания, с цел разпространението им и даване на указания на двамата съучастници, като извършеното не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 356а във вр. чл. 354а, ал. 1, предл. 3 и 4 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип, при зачитане на предварителното му задържане от 21. 08. 2011 година до 03. 07. 2012 година;
- признал е същия подсъдим за невинен в това, през периода от 09. 08. 2011 година до 21. 08. 2011 година, в [населено място], [населено място] и [населено място], в съучастие като подбудител и помагач с П. А. - като извършител, да е извършил престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, предл. 4 във вр. ал. 1, предл. 3 и 4 във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК, с предмет 5 1719. 9 гр. кокаин, с активно действащ компонент 82. 1%, на стойност 1 448 132 лева, големи размери, поради което го е оправдал по това обвинение;
- признал е подсъдимия П. А. А. за невинен в това, през периода от 09. 08. 2011 година до 21. 08. 2011 година, в [населено място], [населено място] и [населено място], в съучастие като извършител с В. А., като подбудител и помагач, без надлежно разрешително да е придобил от неустановено лице в [населено място], високорисково наркотично вещество - 5 1719. 9 гр. кокаин, с активно действащ компонент 82. 1%, на стойност 1 448 132 лева, големи размери и да го е държал до [населено място], с цел разпространение, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, предл. 4 във вр. ал. 1, предл. 3 и 4 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК;
- признал е подсъдимия А. Д. Д. за виновен в това, че през периода от м. януари 2011 година до 09. 08. 2011 година, в [населено място] и [населено място], в съучастие като съизвършител с В. А. и с неустановено по делото лице, е извършил приготовление към престъпление по чл. 354а от НК, чрез намиране на съучастник – И. Т. И., създаване на условия за извършване на намисленото престъпление чрез осигуряване на средства и даване на указания на И., който, без надлежно разрешение, с цел разпространение, да придобие от неустановено лице в [населено място] високорисково наркотично вещество и да го държи до [населено място], като извършеното не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 356а във вр. чл. 354а, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода;
- признал е същия подсъдим за виновен в това, че на 21. 08. 2011 година, в КК „Слънчев бряг”, без надлежно разрешително, държал високорисково наркотично вещество – 12. 57 гр. марихуана, с различно съдържание на активен компонент, на обща стойност 75. 47 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК, го осъдил на една година лишаване от свобода и 2000 лева глоба;
- при условията на чл. 23, ал. 1 и ал. 3 от НК, определил на подсъдимия Д. за двете престъпления, общо наказание от три години лишаване от свобода, към което присъединил наказанието глоба и отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години от влизане на присъдата в сила, през което време е длъжен да работи или учи и е възложил възпитателните грижи на РПУ по местоживеенето му;
- отнел в полза на държавата предмета на престъплението и постановил унищожаването му след влизане на присъдата в сила;
- присъдил направените по делото разноски, като ги възложил в тежест на подсъдимите В. А. и А. Д.;
- разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото.
В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – [населено място] срещу оправдаването на подсъдимите В. А. и П. А. по обвиненията за престъпления по чл. 354а от НК и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Д. наказание, както и по жалби на подсъдимите В. А. и А. Д., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е отменена в частта й относно оправдаването на подсъдимия П. А. и вместо това наказателното производство срещу него за престъпление по чл. 354а от НК е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 6, предл. 2 от НПК във вр. чл. 8, ал. 2 от НК.
І. По протеста на прокурора при Великотърновската апелативна прокуратура:
ВКС намира касационния протест за неоснователен и съображенията за това са следните:
Протестът съдържа оспорване на наложеното на подсъдимия Д. наказание, чийто размер обвинението намира за несправедливо занижен, както и възражения срещу приложението на закона при направената от въззивния съд преценка за тъждество на деянията, предмет на воденото срещу подсъдимия П. А. наказателно производство в Кралство Испания и на настоящето наказателно производство, довела до неправилно, според обвинителната власт, прекратяване на последното при прилагане на принципа „ne bis in idem”. Изтъкват се доводи за това, че българският съд не е съобразил различието в деянията, предмет на двете наказателни производства, като предмет на първото е трафик (контрабанда) на наркотично вещество, а на второто – придобиване и държане на такова вещество с цел разпространение. Твърди се също, че влязлата в законна сила присъда на испанския съд не следва да бъде взета предвид съгласно разпоредбите на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от НК, поради което наличието й не изключва възможността за реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия П. А. в настоящето производство. Твърди се, че тази теза на обвинението не е в противоречие с Рамково решение 2008/675/ПВР от 24. 07. 2004 година на Съвета на Европейския съюз, на което се е позовал въззивният съд, защото в българския наказателен процес са събрани и други доказателства, които не са били известни на чуждестранния съд, постановил оправдателната присъда по отношение на П. А.. Затова се претендира отмяна на решението на въззивния съд в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда (а това е само по отношение на подсъдимия Пл. А.).
В края на протеста е отразено, че „...на същите основания е следвало да бъде осъден и подсъдимия В. А. за ... престъпление по чл. 354а от НК.”. Не е направено конкретно искане в тази насока съгл. чл. 351, ал. 1 от НПК.
Независимо от констатацията, която ВКС прави, че оправеното в протеста искане касае единствено отмяна на атакуваното решение и само в частта му, с която е отменена първоинстанционната присъда (относно П. А.), изложените доводи и съображения позволяват касационната проверка по посочени по-горе отменителни основания, изведени от обстоятелствената част на протеста при внимателния му прочит.
Доколкото въпросът за възможността да бъде преследвана и ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия П. А. за инкриминираното по отношение на него деяние предпоставя рамката на обсъждане и решаване на останалите поставени по делото въпроси, той следва да бъде обсъден преди останалите.
1. За да оправдае подсъдимия Пл. А. по повдигнатото му обвинение, първоинстанционният съд се е позовал основно на липсата на предмета на престъплението (унищожен съгласно постановената от испанския съд оправдателна присъда след влизането й в сила), която липса е довела до невъзможност същият да бъде идентифициран по количествените си и качествени характеристики, а това се отразява и на неговата правна оценка. Позовал се е също на липсата на достатъчно доказателства, позволяващи категоричен и несъмнен извод за обвързаност на намереното на Мадридското летище „Б.” наркотично вещество, поставено в скрито дъно на куфар, с действия именно на подсъдимия Пл. А.. Съдът същевременно е отразил становището си, че произнасянето по този въпрос е неотносимо към въпроса за допустимостта на настоящето наказателно производство срещу същия подсъдим, въпреки наличието на влязла в законна сила присъда на испанския съд, тъй като тя не изключва възможността за дирене на наказателна отговорност и в България за престъпление по чл. 354а от НК. Цитирал е и посоченото по-горе Рамково решение на Съвета на Европейския съюз от 2008 година, без да посочи конкретни обстоятелства, на които се позовава и изводи, които прави (мотиви на присъдата, л. 273 от нох дело).
Въззивният съд обаче е достигнал до различни правни изводи относно приложимостта в конкретния случай на принципа „ne bis in idem” във връзка с постановената и влязла в сила присъда на Съда в Мадрид по отношение на подсъдимия П. А. (с. 58 – с. 61 от решението). Като се е позовал на чл. 14, ал. 7 от Международния пакт за граждански и политически права, на чл. 53, ал. 1 от Европейската конвенция за международно признаване на присъди (ратифицирана от 39-то НС на РБ през 2004 година), на общия принцип за взаимно приемане на присъди и съдебни решения от страните – членки на Европейския съюз, прогласен с член ІІІ – 270, ал. 1 от Договора за Европейския съюз, подписан от РБ, на чл. 4, ал. 3 от НПК и на чл. 413 от НПК и най-вече – на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от НК (с. 59 от решението), въззивният съд е достигнал до извода за приложимост в конкретния случай на разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК и е прекратил наказателното производство срещу подсъдимия П. А. при съобразяване на принципа „ne bis in idem”.
Като преценява така направения извод за правилен по съществото си, ВКС намира за необходимо да уточни и допълни следното относно приложимото право и съдебна практика:
Няма съмнение, че прекратяването на наказателното производство срещу подсъдимия Пл. А. е последица от прилагането на принципа „ne bis in idem” в международен план. Утвърждаването му на международно ниво е сравнително ново явление при правоприлагането, за разлика от регламентирането и прилагането на същия този принцип в рамките на вътрешното право на всяка от отделните държави-членки на Европейския съюз (ЕС). Може да се каже, че утвърждаването на принципа в рамките на Съюза е въведено с приемането на разпоредбата на чл. 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ) от 14 юли 1985 година, според който „Лице, което е осъдено в една договаряща страна, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие, че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена.”. Безспорно, Република България (РБ) не е страна по тази Конвенция, но съгласно условията за присъединяването й към ЕС, разпоредбите на достиженията на правото от Шенген са задължителни и се прилагат в страната от датата на присъединяването (Протокол относно условията и договореностите за приемане на РБ и Румъния в ЕС, чл. 4, параграф 1 и Приложение ІІ, чл. 2).
Забраната за двойно осъждане за едно и също престъпление е изводима и от разпоредбата на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), която има задължителна правна сила за РБ с подписването на Договора от Лисабон от 13. 12. 2007 година, в сила от 01. 12. 2009 година и предвижда, че никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона. Тази разпоредба има фундаментален характер на междудържавно ниво в рамките на ЕС. За разлика от посочената по-горе разпоредба на чл. 54 от КПСШ, тя не съдържа допълнителното условие за изпълнение на наложената санкция или тя да е в процес на изпълнение или да не може да бъде изпълнена в страната, в която е произнесена.
Породилите се в резултат на това затруднения и противоречия при прилагането на принципа „ne bis in idem” в трансграничните отношения по наказателноправни въпроси, се решават постепенно чрез практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). Особено значимо в тази насока е решението на Съда по делото Spasic , постановено по повод преюдициално запитване от Нюрнбергския висш областен съд, Германия (дело С-129/2014 година). Според решението на Съда, чл. 54 от КПСШ в частта си относно условието за изпълнение, е допустимо ограничение на принципа „ne bis in idem”, съвместимо с чл. 50 от Хартата, защото гарантира избягване на риска от безнаказаност на осъдени лица, какъвто случай е предмет на решението по делото Miraglia – С- 469/03 – когато в първата държава наказателното производство е прекратено без да има произнасяне по същество, на единственото основание, че срещу същото лице за същото деяние е започнало наказателно производство в друга държава. Отговорът на Съда по този въпрос е категорично отрицателен – принципът „ne bis in idem” е неприложим.
В светлината на изложеното и в рамките на проверката за правилността на преценката на въззивния съд за приложимост на този принцип в конкретния случай, може да бъде направен изводът, принципът е приложим. Подсъдимият П. А. е оправдан от Мадридския съд по обвинението за извършено престъпление срещу общественото здраве и трафик на наркотични вещества. От съдържанието на приложената по делото присъда на този съд № 191 от 08. 05. 2012 година, по дело № РА 15/2012, несъмнено е видно, че предмет на обвинението са същите факти и обстоятелства, инкриминирани по отношение на този подсъдим в рамките и на настоящето наказателно производство. Преценката за понятието „същото деяние” и критериите, по които тя се прави, когато се касае за постановена присъда в някоя държава-членка на ЕС, са предмет на обсъждане и решаване в практиката на СЕС. От особено значение при решаване на въпросите за обхвата на приложение на принципа, са решенията на Съда по обединените дела Gozutok and Brugge от 2001 година, по делото Van Esbroeck от 2004 година, делото Van Straaten от 2005 година, делото Gasparini от 2004 година. От тях могат да се направят изводи относно съдържанието на критерия за тълкуване и прилагане на принципа „ne bis in idem”, изразяващ се в наличието на „идентичност на деянието (историческият акт)”, разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната квалификация или от защитавания правен интерес (елементът idem). Наказуемите деяния, изразяващи се във внос и износ на едни и същи наркотични вещества, преследвани в различни държави, по принцип следва да се считат за „същото деяние” по смисъла на КПСШ (делото Van Esbroeck ). Съдът е последователен в прилагането на този критерий, като го повтаря и по делата Gasparini и Van Straaten , уточнявайки, че не е нужно количеството на наркотичното вещество и извършителите в двете държави да бъдат напълно идентични. Прилагането на принципа не е обвързано с изискване за хармонизиране или поне сближаване на разпоредбите на държавите-членки и затова е недопустимо той да не се прилага поради разлика в правната квалификация на едно и също деяние. Критерият „тъждество на защитения правен интерес” е неприложим, защото той може да е различен в различните държави (обединените дела Gozutok and Brugge) . Принципът „ne bis in idem” е приложим и когато лицето е оправдано поради изтичане на погасителна давност за наказателно преследване (делото Gasparini ) или поради липса на доказателства (делото Van Straaten ).
В касационния протест, в подкрепа на искането за отмяна на атакувания съдебен акт в частта му относно оправдаването на подсъдимия П. А., се съдържат доводи и съображения, основани на Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета на Европа от 24. 07. 2008 година и на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от НК. Идентично позоваване има и в решението на въззивния съд и в мотивите на присъдата. Затова и с оглед пълнота на изложението, ВКС намира за необходимо да отбележи, че посочените актове и разпоредби са неотносими към конкретния казус. Рамковото решение е прието във връзка с правилното прилагане на принципа за равностойност на присъдите, постановени в държави-членки на СЕ и за регулиране на материята, предмет на Европейската конвенция за международно признаване на присъди (ЕКМПП, чл. 56). Има за цел да гарантира, че националните присъди и присъдите, постановени в други държави–членки, се ползват с едни и същи правни последици. Транспонирано е от българската държава чрез правилото на чл. 8, ал. 2 от НК, в сила от 27. 05. 2011 година. Основание за извода, че конкретният казус е извън приложното поле на посоченото Рамково решение дава разпоредбата на чл. 3, параграф 1, която урежда една от предпоставките за вземането предвид на предишна присъда на държава-членка, а именно – присъдата да е постановена срещу същото лице, но за различно деяние.
Докато КПСШ регламентира забраната за двойно наказване в рамките на междудържавните отношения, същият принцип на национално ниво е уреден в чл. 4, ал. 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. Разликата в териториалното приложение между разпоредбите на ЕКПЧ и тези в рамките на правото на ЕС е очевидна. Посочената разпоредба от Седмия протокол (изменен с Протокол № 11, но не и относно този текст) не се прилага към трансграничните правоотношения, а само във вътрешнодържавното право и това е видно не само от съдържанието й („...никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава”.), но и от практиката на ЕСПЧ по прилагането й. Регулираният с разпоредбата принцип „ne bis in idem” важи само за други наказателни производства в същата държава.
При така изложените правни съображения относно приложимото право и валидна съдебна практика, ВКС намира направения от въззивния съд извод за липса на правна възможност за българската държава да съди и наказва подсъдимия П. А. втори път за престъпление, за което вече е оправдан с влязла в сила присъда от съда в Кралство Испания, за правилен и законосъобразен. А защо деянията са тъждествени (idem) и защо влязлата в сила присъда на испанския съд възпрепятства повторното съдене и наказване (bis) на подсъдимия Пл. А., подробно бе обсъдено и изложено по-горе в решението.
2. С оглед така извършената от съда преценка на постановеното от въззивния съд прекратяване на наказателното производство срещу подсъдимия П. А. за престъпление по чл. 354а, ал. 2 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, ВКС обсъди и оправдаването на подсъдимия В. А. по обвинението по чл. 354а, ал. 2 във вр. чл. 20, ал. 3 и 4 от НК. Въззивният съд е изложил подробни съображения в тази насока на с. 60 – с. 61 от решението си, които няма причини да не бъдат споделени, като съответни на данните по делото и на закона.
Отпадането изцяло на наказателната отговорност за извършителя на престъплението, не позволява ангажиране на отговорността на подбудителя и помагача, освен в изрично предвидените в закона случаи, какъвто настоящият не е. По принцип съучастниците, които не са извършители, отговарят за престъпление, за чието извършване са допринесли, но то се изпълнява не от тях, а от друг техен съучастник – извършителят. Затова и с оглед принципа за законоустановеност на престъпленията по нашето наказателно право, отговорността на подбудителя и помагача е обусловена от изпълнението от страна на извършителя на съответното престъпно деяние, посочено в закона. Ако то не е довършено или поне да е започнало неговото изпълнение, действията на подбудителя и помагача остават само една предварителна дейност, която по общо правило не е наказуема, освен в предвидените в закона случаи (напр. подбуждане към убийство по чл. 117, ал. 2 от НК).
Отделен е въпросът, ако самото приготовление към престъпление е обявено от закона за наказуемо (чл. 17, ал. 2 от НК). Тогава съучастниците на извършителя също ще носят отговорност за извършените от тях подготвителни действия по съответната изрична норма на закона и дори да не са извършени съответните действия от извършителя, то стореното от съучастниците може да се разглежда като форма на приготовление и да обоснове наказателната им отговорност, какъвто определено е настоящият случай с оглед разпоредбата на чл. 356а от НК (в този смисъл вж. И. Н., Наказателно право, изд. 1972 г., с. 394).
Тук може категорично да се обобщи, че постановената от Съда в М. оправдателна присъда по отношение на подсъдимия Пл. А. не дава основание за извод, различен от този, че инкриминираните действия на този подсъдим по придобиване от неустановено лице в [населено място] на конкретно по количество и вид наркотично вещество, не са осъществени.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, независимо и извън съображенията във връзка с постановената от испанския съд присъда, че приготовлението има своето самостоятелно правно значение като стадий в осъществяване на престъплението само и доколкото не е започнало неговото изпълнение, т. е. едновременното квалифициране на едни и същи действия на съучастниците по чл. 354а от НК и по чл. 356а от НК, както е направено в случая, е неприемливо от гледна точка на приложение на правото.
3. Както вече бе отразено, касационният протест не съдържа конкретно искане във връзка с възраженията срещу тежестта на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия Д.. При направеното оспорване в протеста и изложени съображения за това обаче, ВКС счете за необходимо да ги обсъди и прецени, при което ги намери за неоснователни.
Наказанията на подсъдимия Д., за всяко от двете престъпления, са индивидуализирани при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Те правилно са преценени като преобладаващо смекчаващи отговорността на този подсъдим и обуславящи определяне размера на наказанията при предвидения в закона минимум – за двете престъпления и за наказанията лишаване от свобода и глоба. Правилна е и преценката на съда, че тези обстоятелства не дават основание да бъдат ценени като изключителни или многобройни по смисъла на чл. 55 от НК. Липсата на минали осъждания, трудовата ангажираност на подсъдимия Д., подчинената му и донякъде зависима роля в осъществяване на инкриминираната престъпна дейност съвместно с подсъдимия В. А., са дали основание на съда и за отлагане на изтърпяването на определеното общо наказание от три години лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Така индивидуализираното наказание на подсъдимия Д. удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. ВКС не намира основания за намеса в посока утежняване на наказателноправното положение на този подсъдим.
ІІ. По касационните жалби на подсъдимия В. А.:
Изготвената от подсъдимия А. жалба и тази от защитника му адвокат П., от името на подсъдимия, съдържат идентични по същността си възражения и отправени до съда искания, което позволява общото им обсъждане и разглеждане.
ВКС намира жалбите за частично основателни и съображенията за това са следните:
Основното възражение на жалбоподателя се свежда всъщност до твърдението за недоказаност на инкриминираното деяние от наличните по делото доказателствени средства. Твърди се, че приетите от съда за установени факти се основават на предположения, а инкриминирането им е резултат на целенасочена и злонамерена дейност на лица с желанието да го уличат. В подкрепа на тезата са заявени недостатъци при събирането, проверката и оценката на доказателствените източници още от фазата на досъдебното производство, пренесени и в съдебната фаза на процеса, които рефлектират върху процесуалната годност на тези източници и надлежността на изведените от тях факти. Възраженията могат да бъдат обобщени така:
- липсва предметът на престъплението и това възпрепятства коректното обвинение;
- не е установено лицето, с което се твърди да е контактувал за осъществяване на престъплението;
- не са намерени телефонните апарати, от които се твърди да е сторил това, както и картите на същите;
- не е установено по експертен път кое е лицето, ползвало неговия компютър;
- не са положени усилия за установяване на твърдяното от него алиби;
- не познава свид. И. и не е контактувал с него извън процеса, а показанията му са обсъдени превратно;
- доказателственият анализ на съда е едностранчив и тенденциозен.
- изводите на съда за установени по делото факти, сочещи на обективна и субективна тяхна съставомерност по чл. 356а от НК, са неправилни и основани на предположения.
Процесуалното развитие на делото, усложнено допълнително с международния елемент на постановената от чуждестранен съд присъда, както и съдържанието на касационните жалби, предпоставя обсъждането на предварителния въпрос за рамката на извършваната по тях касационна проверка. ВКС вече изложи съображенията си относно прекратяването на наказателното производство срещу подсъдимия Пл. А. за престъпление по чл. 354а от НК, на което той да е извършител, а подсъдимият В. А. – подбудител и помагач, както и за обвързаното с това оправдаване на подсъдимия В. А. по обвинението по чл. 354а, ал. 2 във вр. чл. 20, ал. 3 и 4 от НК. Правилността на решението в тази му част вече бе обсъдена и бяха изложени съображения в тази насока. Поради това, тук подлежи на обсъждане осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 356а от НК, за което в известна степен също бяха изложени доводи (р. І, т. 2 от решението).
1. Преди всичко, ВКС намира за необходимо да отрази констатацията, която прави, че идентични възражения относно годността и достоверността на доказателствените източници са били предмет и на въззивната проверка. Въззивният съд е аргументирал основанията си да ги отхвърли (с. 44 – с. 58 от решението), а обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, очевидно е дало повод на подсъдимия да упражни и правото си на касационно обжалване. При положение обаче, че фактическите констатации на предходните съдебни инстанции са формирани законосъобразно от надлежна доказателствена основа, очакването делото да се пререши по същество, се явява неоправдано. А настоящият случай е именно такъв.
Възраженията срещу анализа и оценката на доказателствата са неоснователни като цяло, защото не намират опора в данните по делото. Изложените в обжалваното решение съображения позволяват проверка на тяхната правилност и законосъобразност и на начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, още повече когато фактическите изводи на първоинстанционния съд са формирани от надлежно събрани и проверени доказателствени източници, а въззивният съд не прави различни изводи по фактите на базата на същите.
2. Заявената в касационните жалби доказателствена недостатъчност на направените от съдилищата изводи по фактите също не намира опора в данните по делото. Независимо от обстоятелството, че част от доказателствата са косвени по отношение на инкриминираните факти, приетата по делото фактология не предизвиква съмнение за своята достоверност.
Възраженията по фактите касаят основно авторството на подсъдимия А. по отношение на инкриминираната престъпна дейност и предмета на осъществяването й – наркотично вещество. В тази насока въззивният съд е извършил обстоен доказателствен анализ и е направил изводи, които няма причини да не бъдат споделени и затова не се налага да бъдат повтаряни (с. 48 – с. 52 от решението). Вярно е, че телефонните апарати на подс. В. А. и на свид. И., от които са провеждани многобройните разговори помежду им, не са налични по делото. Тези разговори обаче са регистрирани чрез надлежно използваните специални разузнавателни средства (СРС), въз основа на които са изготвени и веществените доказателствени средства (ВДС). А унищожаването на апаратите от страна на подсъдимия и на свидетеля е несъмнено установено от показанията на свид. С. и свид. М. (полицейски служители), наблюдавали лично действията на подсъдимия при задържането му, както и от тези на свид. Е. (митнически инспектор), която заедно с колегата си Ф., свалили и надлежно предали информацията от телефонните апарати на свидетеля И., преди те да бъдат изхвърлени от него.
Авторството на подс. В. А. по отношение на проведените разговори с неустановеното по делото лице, поръчител и финансиращ дейността на „групата” (както я определя самият подсъдим в много от разговорите), намира потвърждение и във факта на получаване лично от подсъдимия на различни парични суми от бюра за парични преводи в [населено място] и [населено място] в периода 22 – 25. 07. 2011 година и след 08. 08. 2011 година, за което са приложени писмени доказателства по делото. Размерът на сумите, времето, мястото и начинът на изпращането и получаването им от подсъдимия, напълно кореспондират с уговореното по време на разговорите.
3. Неоснователно е възражението, че съдът е игнорирал доказателственото искане и е отказал да изследва заявеното от подс. В. А. негово отсъствие от страната през част от инкриминирания период, което той обвързва с невъзможност да извършва съответните вменени му действия. Напротив, съдът е събрал доказателства и е приел, че през периода от 27. 07. 2011 година до 07. 08. с. г. вкл., подсъдимият е бил извън страната, като подробно е обсъдил това на с. 45 – с. 47 от решението си, вкл. във връзка с доводите за недоказаност на авторството на деянието. Съдът с основание е отхвърлил тези възражения, а ВКС не намира основание за изводи, различни от направените, защото не констатира превратност при оценката на доказателствата, извършена от въззивния съд.
4. Обстоятелството, че предмет на подготвителните действия, осъществени от подсъдимите В. А. и А. Д. е придобиване и пренасяне именно на наркотично вещество, също е надлежно установено по делото. Въззивният съд подробно е обсъдил всички факти и обстоятелства, сочещи на естеството на извършваната от съучастниците дейност (с. 55 – с. 58 от решението). Самият подсъдим А. нееднократно е обсъждал в разговорите си с неустановеното по делото лице изпращането на „човек от моята група”, „куфар”, „мулето”, „първо качество”, „отдалеко”, „много сериозна и много добра схема”, „нещото е скрито във вътрешността”, „само пет има вътре” и пр. (л. 80 и сл., класифициран том). Това кореспондира напълно с извършените впоследствие действия от свид. И. и от подс. Пл. А., по време на техните пътувания до [населено място], обективно установени по делото, като: задържането на свид. И. на летището в Л. от служители на „Интерпол” и извършената му от тях щателна проверка; многократно споделените от него със свид. С. опасения и в крайна сметка - отказът му да пренесе до А., Гърция, дадения му в [населено място] куфар; организираното веднага след това от подс. В. А. и осъществено от Пл. А. пътуване до [населено място]; предадения от него куфар като багаж при излитането му от [населено място] за [населено място], описан като вид и тегло и пр. Всички тези факти са надлежно установени не само от съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС, но и от показанията на свидетелите И. и С., от писмените материали, съдържащи се вкл. в делото на първоинстанционния съд в [населено място] – Кралство Испания и в мотивите на постановената по него присъда, приобщени към настоящето производство, както и от заключението на съдебно-техническата експертиза (експерт И.).
5. Същественото в случая е, че внимателната оценка на цялостната доказателствена съвкупност не поставя под съмнение фактическите изводи за създадената организация и осъществената задружна престъпна дейност от подсъдимите по делото, поръчана и финансирана от неустановеното по делото лице, намиращо се към онзи момент извън територията на страната, за привличането на свидетеля И. и на подс. Пл. А. като физически изпълнители и преносители на куфар с наркотично вещество, за осигуряването на средства, комбинация на полети, авиокомпании, самолетни билети, хотели, пари и маршрут за връщане и пр., при активните действия и подробни указания от страна на подс. В. А..
ВКС намира, че няма причини направената от съдилищата оценка за годността и достоверността на доказателствените източници, вкл. и гласните такива и тяхното съответствие на останалата доказателствена съвкупност, да не бъде споделена, защото тя не разкрива превратност или игнориране в дейността на съда. Защитната теза на жалбоподателя А. е изградена изначално върху отричане на знанието и съпричастността му към дейност като инкриминираната и при условие, че е останала доказателствено незащитима, с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 от НПК. Разборът, анализът и оценката на доказателствените източници, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. Вътрешното убеждение на съда от първа и втора инстанция е резултат на надлежна процесуална дейност, която гарантира неговата формална и логическа правилност.
6. Наличието на постановената от испанския съд оправдателна присъда по отношение на подс. Пл. А. препятства наказателното преследване в рамките на настоящето производство за престъплението по чл. 354а от НК, но не касае инкриминираните и установени факти относно предварителната подготвителна дейност, осъществена от подсъдимия В. А. (и А. Д.) в предходен период и представляваща приготовление към конкретното престъпление преди неговото изпълнение.
Затова ВКС намира, че материалният закон е приложен правилно към надлежно установени по делото факти. Дейността на подс. В. А. (съвместно с подс. А. Д.), изразила се в подготвяне на средства за извършване на престъплението (финансови и технически), намиране на съучастници, отстраняване на пречки, събиране на сведения, съдействие за придвижване на дееца до мястото на извършване на престъплението и т. н., осъществяват състава на престъпление по чл. 356а от НК, както правилно е утвърдил въззивният съд.
7. Възражението за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия В. А. наказание ВКС намира за основателно.
Първоинстанционният съд е определил и въззивният съд е утвърдил наказание на подсъдимия, индивидуализирано при превес на отегчаващи отговорността му обстоятелства. В тази връзка съдът е ценил наличието на четири предходни осъждания на подсъдимия, високата степен на обществена опасност на деянието, определена от неговата организираност, конспиративност, проявена упоритост в преследване на престъпните цели, въвличане на други лица, вкл. племенник (А. Д.) и брат (Пл. А.), както и високата степен на лична обществена опасност на подсъдимия, обусловена и от негова идентична дейност за организиране и подпомагане на трафик на 16 963 гр. марихуана, извършен от свид. С., за което последният е осъден с присъда от 12. 01. 2012 година на Съда в гр. Хаарлем, Кралство Нидерландия.
ВКС намира част от изложените съображения и направени изводи за неправилни и несъответни на данните по делото.
От свидетелството за съдимост на А. се установява, че той действително е осъждан с четири влезли в законна сила присъди през 1997 година, 2003 година, 2004 година и 2006 година, съответно за престъпления по чл. 325, чл. 242 от НК и последните две – по чл. 227б от НК. За първото осъждане е настъпила реабилитация по право, по второто изтърпяването на наказанието е отложено при условията на чл. 66 от НК, а с другите две присъди са му наложени наказания „глоба”. Всичко това не е обсъдено от съда, а то дава основание за различна от направената оценка за относителната тежест на съдебното минало на подсъдимия А..
На следващо място, материалите, съдържащи се в папка 13 от ДП и касаещи наказателното производство срещу свид. С., проведено в Кралство Нидерландия, не съдържат данни за конкретно участие на подсъдимия В. А. и в какво се е изразило то. Дори да е било налице, събраните по делото доказателства не позволяват категорични изводи в тази насока. Съдържанието на коментирания от съда разговор, част от ВДС, получени при използване на СРС (с. 53 от решението), представлява твърде индиректна и предполагаема връзка на подсъдимия А. със случилото се на 19. 05. 2011 година на летище „С.”, А..
Въвличането на други лица в престъпната дейност също не би могло да бъде ценено като отегчаващо отговорността обстоятелство, защото то е елемент от обективната страна на изпълнителното деяние на престъплението, независимо от моралната укоримост на такова поведение по отношение на близки хора.
Така че, индивидуализирайки наказанието на подсъдимия В. А. в рамките на предвиденото в чл. 356а, ал. 1 от НК, но не повече от предвиденото за съответното престъпление, ВКС констатира, че съдът правилно е определил тази рамка от две до осем години лишаване от свобода. В тази рамка обаче наказанието следва да се определи под средния размер, който е пет години лишаване от свобода, а именно – в размер на три години и шест месеца лишаване от свобода, в какъвто смисъл следва да се измени атакуваното решение на въззивния съд. Това не налага промяна на вече определения с присъдата първоначален режим на изтърпяване на наказанието. ВКС счита, че така индивидуализирано, наказанието изпълнява целите, визирани в чл. 36 от НК за поправяне и превъзпитаване на подсъдимия към спазване на закона и добрите нрави.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 във вр. ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 245 от 08 декември 2014 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново, по внохд № 232 / 2014 година, като
н а м а л я в а наложеното на подсъдимия В. А. А. наказание на три години и шест месеца лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.