Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 931 по описа за 2024г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Р. М., подадена чрез процесуален представител адв. В. С. против част от решение № 4786 от 13.09.2023г., постановено по в.гр.д. № 6513/2021г. по описа на Софийски градски съд.
С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 151298/26.06.2019г. постановено по гр.д. № 22665/2018г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ е отхвърлен предявеният от В. Р. М. с ЕГН [ЕГН] против „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1, т. 4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, при придобит трудов стаж в размер на 20 или повече години при ответното дружество или юридическо лице, на което "Летище София" ЕАД се явява правоприемник или са от системата на СО БГА „Балкан“, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 04.04.2018г. до окончателното плащане.
Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по правния въпрос: какво е значението на добросъвестността /недобросъвестността/ и на умисъла като форма на вина по смисъла на Кодекса на труда при неизпълнение на трудовите задължения на работодателя?
За да се отговори на поставения въпрос е необходимо да се изясни значението на понятието добросъвестност в правото, в частност в трудовото право. Добросъвестността /bona fides/ е общ принцип в гражданското право, без същността й да е легално дефинирана в обективното ни право. Най-общо добросъвестността /добронамереността/ в правото отразява искрените, почтени, честни, добри и точни намерения на всеки човек, независимо от това какъв е резултатът от последвалите негови действия. Обратното на добросъвестността е недобросъвестността, недобронамереността – непочтеността, нечестността, неискреността в деянията на човека, несъблюдаване правилата на морала, умисълът. Добросъвестността в гражданското право има посоченото в закона значение.
Добросъвестността във вещното право се свежда до субективното състояние на лицето – незнанието на определено обстоятелство към специфичен момент /чл. 70, ал. 1; чл. 78, ал. 1; чл. 94, ал. 1 от ЗС; чл. 17, ал. 2; чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД/. Недобросъвестността съответно е знанието на определено обстоятелство към съответен момент.
В облигационното право добросъвестността се разбира като позитивно задължение /норма на поведение/ за страните по договора, както по време на преддоговорния процес, така и при сключването и изпълнението на договора и определя съдържанието на дължимото – лоялно поведение, полагане на дължимата грижа с цел да не се увреди другата страна, придържане към добрите нрави /чл. 12; чл. 20, изр. 2; чл. 63; чл. 75, ал. 2 от ЗЗД и др./. Недобросъвестността от своя страна е неполагането на дължимата грижа, злоупотребата с право /при упражняването му/, умишлено поведение или такова при груба небрежност /чл. 25, ал. 1, изр. 2; чл. 82, изр. 2 от ЗЗД и др./.
Кодексът на труда е специален нормативен акт, който урежда изискването за проява на добросъвестност при упражняване на предоставените права в действащото ни трудово право в чл. 8, ал. 1 като задължение за точно и честно отношение на всеки един субект по трудовото правоотношение при упражняване на правата и изпълнение на задълженията, което да е в съответствие със законовите разпоредби. Нормата е обща и законодателят е уредил оборимата презумпция по чл. 8, ал. 2 от КТ, че трудовите права и задължения се осъществяват от страните по трудовото правоотношение добросъвестно съобразно изискванията на законите, до установяване на противното. Обратно, когато трудовите права и задължения не се осъществяват, добросъвестността не се предполага, съответно не се опровергава. Освен като основополагащо начало при осъществяване /изпълнение/ на трудовите права и задължения, добросъвестността в действащото трудово право е уредена като критерий за уреждане на отношенията между страните при недействителен трудов договор /чл. 75, ал. 1 и чл. 353 от КТ/; като изискване при изпълнение на трудовите задължения на работника /чл. 125 от КТ/, при което се гарантира изплащане на трудовото възнаграждение /чл. 245, ал. 1 и ал. 3 от КТ/; при получаване на трудовото възнаграждение /чл. 271, ал. 1 от КТ – ТР № 79/1965г. на ОСГК на ВС на РБ/ и при обявяване съществуването на трудовото правоотношение /чл. 405а, ал. 3 от КТ/. Добросъвестността, респ. недобросъвестността при неосъществяване /неизпълнение/ на трудовите задължения на работника/служителя или на работодателя, както и при неупражняване на предвидените трудови права не е уредена в Кодекса на труда като условие, имащо правно значение в трудовоправните отношения. При установено неизпълнение на задължение на страна по трудовото правоотношение, дали това неизпълнение отразява искрените, честни, добри и точни намерения на неизправната по индивидуалния трудов договор страна има правно значение, единствено доколкото и каквото законът му придава. В случаите, в които законът не въздига добросъвестността или недобросъвестността, както и вината /умисълът/ в предпоставка за ангажиране отговорността на неизправната по правоотношението страна, те не се изследват от съда при прилагане на предписаните от закона правни последици на неизпълнението.
Ето защо, съдебният състав на ВКС дава следния отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос: добросъвестността или недобросъвестността на работодателя при неизпълнение на трудовите му задължения вменени в Кодекса на труда има правно значение при уреждане на трудовоправните спорове, само когато е предвидена в закона. Съгласно чл. 8, ал. 1 от КТ добросъвестността е основополагащо правило при осъществяване /изпълнение/ на трудовите права и задължения на страните по едно трудово правоотношение. Тук тя се предполага до установяване на противното /чл. 8, ал. 2 от КТ/.
Законодателният подход при уредбата на вината и на умисъла като форма на вина значими в трудовоправните отношения е изричен и изчерпателен /чл. 52, ал. 2; чл. 186; чл. 187, ал. 2 от КТ; чл. 201, ал. 1 от КТ; чл. 202; чл. 203, ал. 2 от КТ; чл. 229, ал. 2 от КТ и др./. В Кодекса на труда умисълът не е уреден като предпоставка за ангажиране отговорността на работодателя при неизпълнение на трудовите му задължения.
По касационните основания:
Касаторът В. Р. М. поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправя искане решението да бъде отменено, а предявената искова претенция да бъде уважена в цялост.
Касационният жалбоподател поддържа, че изводът на съда, според който условие за заплащане на претендираното обезщетение към датата на прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране е служителят да е бил страна по КТД от 2015г. и предходни колективни договори е превратен, след като в описанието на фактическата обстановка правилно е цитирал текста на клаузата на чл. 54.3 от КТД/2015г., съдържащ съюза „или“ между „настоящ“ и „предишен“ КТД. Съдът не е отчел безспорното положение, че работниците и служителите са се присъединили доброволно към предишен КТД/2013г.; за целта ръководството на предприятието е поканило изрично всеки от работниците, който не е член на синдикалната организация; че съдържанието на КТД от 2013г. и КТД от 2015г. съвпадат и при същото ръководство, на работниците не е съобщено за сключването на КТД/2015г., което сочи неизпълнение на работодателя, поради което следва да се приеме, че е дадена възможност на работниците да ползват правата по последния.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Летище София“ ЕАД, чрез процесуален представител адв. А. К. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е потвърдил обжалваната част от първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от В. Р. М. против „Летище София“ ЕАД иск с правно основание чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1, т. 4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия му договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, въз основа на решаващ правен извод, че ищецът не е членувал в синдикална организация и не се е присъединил към КТД/2015г. по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ; установено е в тази връзка неизпълнение на задължението на работодателя за информиране на работника по чл. 58 от КТ, но не е установено по категоричен начин това неизпълнение да се дължи на „недобросъвестно /умишлено/ поведение“ на работодателя; а след като не се е присъединил към КТД/2015г. ищецът не може да претендира права на основание разпоредбите на този КТД, а в тежест на работодателя не е възникнало задължението да му заплати увеличен размер на обезщетението уговорено в чл. 54.1.4 от КТД/2015г.
Въззивното решение е валидно и допустимо, но при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон в противоречие с дадения по делото отговор на релевантния материалноправен въпрос.
Установено е по делото и няма спор между страните, че по силата на съществуващото между тях трудово правоотношение и след надлежно информиране от работодателя, ищецът със заявление от 10.12.2013г. заявил присъединяване към КТД, сключен на 20.11.2013г. и е бил присъединен за срока му на действие – м. 12.2013г. - м. 11.2015г.
На 08.12.2015г. между "Летище София" ЕАД и синдикатите – Синдикална секция към Федерацията на транспортните работници "Подкрепа" при "Летище София" ЕАД и Синдикална организация към Съюза на транспортните работници в България при "Летище София" ЕАД е сключен нов КТД, към който ищецът не се е присъединил поради неизпълнение на задължението на работодателя съгласно чл. 58 от КТ да информира всички работници и служители за този колективен трудов договор, сключен в предприятието и с който е обвързан и да държи на разположение на работниците и служителите неговият текст. Доказателства установяващи точно изпълнение на това свое задължение работодателят не е ангажирал по делото, а неизпълнението му се установява и от показанията на свидетеля А. В. /колега на ищеца от 1982г. до 2020г./.
Основателно е касационното оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че при установените по делото факти – ищецът – служител, чийто общ трудов стаж при ответника надхвърля 20 години и чийто трудов договор е прекратен от 01.09.2017г. поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – няма право на обезщетение, уговорено в чл. 54.1.4 от КТД/2015г., сключен между работодателя и синдикатите, поради неприсъединяването му по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ при неизпълнение на задължението на работодателя за информация по чл. 58 от КТ.
При липса на доказателства установяващи изпълнение на трудовото задължение на работодателя по чл. 58 от КТ, ирелевантно значение за правилното решаване на спора има дали неизпълнението на работодателя е добросъвестно или не, а на още по-силно основание – дали неизпълнението е допуснато от работодателя умишлено или само небрежно. Законът не предвижда изискване това неизпълнение да се дължи на недобросъвестно или умишлено поведение на работодателя. Въззивният съд в противоречие на материалния закон – чл. 8, ал. 1 от КТ не е съобразил в тази връзка спецификата на трудовоправния характер на спорното правоотношение, предмет на делото, при което добросъвестността или недобросъвестността на работодателя при неизпълнение на трудовите му задължения вменени в Кодекса на труда не е предвидена като необходимо условие в закона за уреждане на трудовоправните спорове, поради което е без правно значение.
Корелат на задължението на работодателя по чл. 58 от КТ е правото на информация на работника или служителя. Правото на информация на работника или служителя е субективно трудово право и е част от законоустановеното съдържание на индивидуалното трудово правоотношение. То е основно право, защото принадлежи на всички работници и служители и защото е един от важните елементи на трудовото правоотношение. Едно от съществените практически значения на това право е, че неговото упражняване е предпоставка за осъществяването на други трудови права и за изпълнение на задълженията на работника точно и добросъвестно /чл. 125 от КТ/. Житейската и правна логика е, че конкретният работник или служител ще упражнява добросъвестно субективните си права и ще изпълнява точно и съобразно законовите изисквания юридическите си задължения ако ги познава добре. Правен корелат на това субективно право е трудовото задължение на работодателя да предоставя тази информация на работника или служителя по реда и в сроковете предвидени в закона /арг. от чл. 130 от КТ/. Неизпълнението на това задължение, независимо от това дали е недобросъвестно /умишлено или небрежно/ или е добросъвестно не може да има за правна последица неблагоприятно третиране на работника. Това следва от основните принципни положения, провъзгласени в Конституцията на страната и върху които е изградена системата на обективното ни трудово право – закрилата и свободата на труда /чл. 16 и чл. 48, ал. 2 от КРБ, чл. 1, ал. 3 от КТ/; равенство на възможностите и премахване на дискриминацията /чл. 6, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 3 от КТ/; равнопоставеност на субектите участващи в трудовото правоотношение без надмощно положение на някоя от страните; личен характер, реалност и гарантираност на трудовите права и задължения /чл. 8, ал. 4 от КТ/; установени рамки на социален диалог при държавно регулиране на трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения в дух на сътрудничество, взаимни отстъпки и зачитане интересите на всяка от страните /чл. 2 от КТ/ и др.
Изхождайки от тези основни положения, съдебният състав на ВКС приема, че присъединяването на ищеца към колективния трудов договор по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ и при договорените условия и ред по чл. 81 от КТД/2015г. безспорно е предпоставено от изпълнението на задължението на работодателя за информиране за сключения в предприятието нов колективен трудов договор. Неизпълнението на задължението на работодателя да обезпечи упражняване на правото на информираност на всички работници и служители за сключването на КТД от 2015г. е факт, от който същият не може да черпи благоприятни за себе си правни последици. Като е осуетил упражняване на правото на информирано вземане на решение, съответно на присъединяване на работника по реда на чл. 57, ал. 2 от ГПК следва да се приеме, че във вътрешните отношения между страните, на ищеца следва да се признаят освен индивидуалните, и колективните трудови права договорени в предприятието, в т.ч. и по-благоприятното за него право по чл. 54.3 от КТД/2015г., независимо от това дали в конкретния случай са спазени договорените условия и ред за присъединяване на работника към КТД /настоящ или предходен/. Правото за това не е упражнено не по вина на работника, а именно поради неизпълнение на работодателското задължение предпоставящо възникването и упражняването му. Аналогично законодателно разрешение се съдържа при уредбата на трудовото възнаграждение при неизпълнение на трудовите норми не по вина на работника /чл. 266, ал. 1 от КТ/; при престой и производствена необходимост не по вина на работника /чл. 267, ал. 1 от КТ/; при некачествена продукция не по вина на работника /чл. 268, ал. 3 от КТ/. Доводите на ответника за недължимост на исковото обезщетение основани косвено на собственото му неизпълнение следва да се примат за неоснователни. При това положение следва да се приеме, че по отношение на работника намират приложение установените в КТД/2015г. по-благоприятни условия на труд. По-високото ниво на социална и правна закрила и по-благоприятните условия на труд установени с КТД трябва да бъдат достояние на всички работници и служители в предприятието, като смисълът от договарянето им е да се постигне подобряване на условията на труд на всички работници.
Като е изследвал въпроса дали неизпълнението на работодателя е добросъвестно или недобросъвестно /умишлено/, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон – чл. 58 от КТ. Ето защо поддържаното в този смисъл касационно основание е основателно.
Установено е по делото, че ищецът е работник, който отговаря на договорените условия по чл. 54.1.4 от КТД/2015г., чието действие не е пренесено към индивидуалния му трудов договор не по вина на работника, а поради неизпълнение на задължението за информация на работодателя по чл. 58 от КТ, поради което следва да се приеме, че във вътрешните отношения между страните, ищецът има право на по-благоприятното обезщетение от работодателя. Предявеният иск за разликата до пълния договорен в чл. 54.1.4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер от 9 БТВ /общо за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при придобит трудов стаж в размер над 20 години при ответното дружество, поради това е основателен и следва да се уважи.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното решение като неправилно следва се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск като доказан по основание и размер следва да се уважи.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на касатора и ищец по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат за всички инстанции в общ размер на 5600 лева /2000 лв. за първата; 1200 лв. + 600 лв. за две въззивни и 700 лв. + 1100 лв. за две касационни/.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да се осъди да заплати по сметка на ВКС държавна такса по уважените искове за всички инстанции в общ размер на 1572 лева /604.80 лв. за първа; 302.40 лв. – за въззивна и 604.80 лв. + 60 лв. – за две касационни/.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4786 от 13.09.2023г., постановено по в.гр.д. № 6513/2021г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 151298/26.06.2019г. постановено по гр.д. № 22665/2018г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ е отхвърлен предявеният от В. Р. М. с ЕГН [ЕГН] против „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1.4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, при придобит трудов стаж в размер на 20 или повече години при ответното дружество или юридическо лице, на което "Летище София" ЕАД се явява правоприемник или са от системата на СО БГА „Балкан“, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 04.04.2018г. до окончателното плащане и вместо него постанови:
ОСЪЖДА на основание на основание чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 да заплати на В. Р. М. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1.4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия му договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, при придобит трудов стаж в размер на 20 или повече години при ответното дружество или юридическо лице, на което "Летище София" ЕАД се явява правоприемник или са от системата на СО БГА „Балкан“, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 04.04.2018г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 да заплати на В. Р. М. с ЕГН [ЕГН] сумата от 5600 лева, представляваща разноски по делото за всички инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 да заплати по сметка на ВКС държавна такса по уважените искове в размер на 1572 лева за всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.