№ 356
София, 05.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 288 по описа за 2021 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Топлик“ ЕООД срещу решение № 1203 от 28.09.2020 г., постановено по в. гр. д. № 380 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 6241 от 23.08.2019 г. по гр. д. № 3458/2018 г. по описа на Софийския градски съд, ГО-I-17 състав, за осъждане на касатора да заплати на П. И. П. и Г. П. П. сумата от 150 000 лева на всеки от ищците, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. Х. Б., настъпила на 14.03.2013 г.
Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност на решението, както и т.1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:
1. Относно задълженията на въззивния съд при непълен и неточен доклад от първоинстанционния съд. Според касатора въззивният съд в противоречие с т.1 на ТР № от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е следвало да осигури приложението на императивна правна норма/в случая на чл.51, ал.2 от ЗЗД/, като служебно се произнесе по наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
2. Следва ли въззивният съд да се произнесе по възражение за съпричиняване на вредоносния резултат при иск по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД, въведено своевременно в процеса от трето лице – помагач, при условие че ответникът не е направил такова възражение с отговора на исковата молба, а се е присъединил към направеното възражение с изрична молба?
3. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и по наведените правни доводи. В противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС Софийският апелативен съд не се е произнесъл по редица писмени доказателства, обосноваващи солидарната отговорност на Областната управа и други юридически лица. Въззивният съд не е обосновал и размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като не е изследвал стандарта на живот към момента на инцидента.
4. При наличие на влязла в законна сила осъдителна присъда, с която конкретен служител на търговско дружество – изпълнител на обществена поръчка е признат за виновен в причиняването на смърт поради немарливо изпълнение на служебни задължения и предявен иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД спрямо дружеството – работодател, възложителят на обществената поръчка и дружеството, осъществявало строителен надзор, възможно ли е гражданският съд да констатира вина и на други лица и да привлече към отговорност други юридически лица, извършили конкретната работа, от която е произлязъл деликтът? Следва ли съдът да изследва в цялост отношенията на дружеството – изпълнител с неговите подизпълнители и други дружества, ангажирани с дейността, от която е произтекъл конкретният деликт с цел установяване на други юридически лица, имащи принос за настъпилия вредоносен резултат?
5. В случай че бъде констатирана вина за настъпилия деликт и на други дружества, какъв следва да е видът отговорност на всички дружества, имащи отношение към настъпването на вредоносния резултат? Следва ли да бъде ангажирана солидарната им отговорност?
Ответниците по касационната жалба П. П. и Г. П. и Областна администрация на област Габрово, както и третото лице-помагач на страната на ответника „Тоблер скеле“ ООД считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорват касационната жалба и по същество.
Третото лице – помагач на страната на ответника „Хидроизомат“ АД се присъединява към искането на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
В исковата си молба ищците са изложили, че на 14.03.2013 г. в [населено място] от скелето на 13-етажна административна сграда е паднала дървена плоскост, която ударила преминаващата в близост до сградата Б. Б.. Вследствие на причинена черепно-мозъчна травма и остра кръвозагуба пострадалата починала на място. Към момента на инцидента на посочената сграда се извършвали строително-монтажни работи в изпълнение на обществена поръчка за строителство по проект „Зелени инвестиции за енергийна ефективност на административна сграда на [улица], [населено място]“ с възложител Областна администрация на Област Габрово и главен изпълнител касаторът „Топлик“ ЕООД, а строителният надзор на обекта се е осъществявал от „Стройконсулт-ГН 99“ ЕООД. Настъпилата смърт на Б. Б. била причинена от неизпълнение на нормативно установени в ЗУТ задължения на служителите на „Топлик“ ЕООД и „Стройконсулт-ГН 99“ ЕООД да осигурят здравословни и безопасни условия за извършване на работата. Ето защо ищците Г. П. (дъщеря на починалата) и П. П. (лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалата, след дългогодишно фактическо съжителство) са поискали да бъдат солидарно осъдени Областната администрация на област Габрово като възложител на работата, „Топлик“ ЕООД като главен изпълнител и на „Стройконсулт-ГН 99 ЕООД“ в качеството му на лице, упражняващо надзор на строителния обект, да заплатят по 200 000 лв. за всеки от тях като обезщетение за претърпените неимуществени вреди – емоционална болка и страдание от смъртта на Б. Б..
В отговора на исковата молба Областна администрация на област Габрово е оспорила исковете с твърдението, че не е възложител на работа на физическото лице, чието противоправно поведение е довело до настъпване на увреждането, както и че монтажът на скелето е извършен в период, в който строителството е било спряно без съгласието на Областната администрация на област Габрово.
„Топлик“ ЕООД в отговора на исковата молба не е повдигнало възражение за съпричиняване, а е посочило, че скелето не е било негова собственост, не се е намирало под негов надзор и монтажът не е бил извършен от служители на дружеството. Заявило е, че инцидентът настъпил вследствие на форсмажорни обстоятелства – силен вятър.
„Стройконсулт – ГН 99“ ЕООД е заявило в отговора на исковата молба, че работата по монтажа на скелето не е била одобрена от лицата, упражняващи строителен надзор, тъй като дружеството не е участвало като надзорник към момента на настъпване на инцидента (14.03.2013 г.), а работата по обекта била спряна за периода от 27.12.2012 г. до 24.04.2013 г.
Софийският градски съд е съставил доклад по делото с определение от 21.08.2018 г. В първото по делото публично заседание, проведено на 7.12.2018 г., е предоставена възможност на страните да изложат становище по указанията в доклада и представителите на „Топлик“ ЕООД не са предприели никакви процесуални действия в тази връзка.
На 13.12.2018 г. е влязла в сила присъда № 130/13.06.2018 г. по ВНОХД № 151/2018 г., с която И. Н. М. е признат за виновен в това, че на 14.03.2013 г., около 19 часа, в [населено място], на [улица], като технически ръководител на строежа на изпълнителя "Топлик" ООД по проект "Зелени инвестиции на енергийна ефективност в 13-етажна административна сграда", е причинил смъртта на Б. Б., поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност. - нарушил заповед № 1 от 27.12.2012 г. за спиране на строежа поради лоши климатични условия и след това при извършения монтаж на скеле тип "Мато 1" не е спазил изискванията на ръководство за монтаж от производителя, като в резултат на това, при влошаване на климатичните условия, изразяващо се в бурен вятър, неукрепена съобразно изискванията за ветрово осигуряване дъска се отделила от скелето и при падането си е причинила на пострадалата несъвместими с живота травми.
Софийският градски съд е уважил предявените срещу Областната администрация на област Габрово и „Топлик“ ЕООД искове до размера от по 150 000 лв. за всеки един от ищците, като е отхвърлил като неоснователен иска срещу „Стройконсулт – ГН 99“ ЕООД. Позовавайки се на влязлата в сила присъда, съдът е приел за установено по делото, че И. М., на когото „Топлик“ ООД е възложил работата по процесното скеле, е нарушил нормите на чл. 163, ал. 1 ЗУТ и на чл. 87, ал. 1 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. Той е предприел противоправни действия по извършване на строителство при постановена забрана със заповед за спиране на строежа, като не е спазил минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, което противоправно поведение е причнило смъртта на Б. Б.. „Топлик“ ЕООД в качеството му на възложител на работа следва да понесе отговорността за вредите, настъпили от виновното и противоправно поведение на И. М..
Във въззивната си жалба „Топлик“ ЕООД е посочило, че първоинстанционният съд не е допуснал поисканата от дружеството техническа експертиза относно силата на вятъра към момента на злополуката, но не е формулирало никакви доказателствени искания.
Софийският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която ответникът Областна администрация на област Габрово е осъдена да заплати на ищците обезщетение от по 150 000 лева и е отхвърлил този иск като неоснователен, като е потвърдил решението в останалата обжалвана част. Въззивният съд е приел, че по силата на договор ОУ-52 от 14.09.2012 г. „Топлик“ ООД се е задължило да изпълни строително-монтажните работи по одобрен инвестиционен проект за административна сграда по възлагане на Областната администрация на област Габрово. След като ответникът „Топлик“ ООД е поел задължението да извърши работата, той носи отговорност за причинените вреди при настъпило непозволено увреждане. В случая е било без значение обстоятелството, че се извършвала работа по възлагане на Областната администрация на област Габрово, доколкото последната не е упражнявала организирала и контролирала работния процес и не е имала такова задължение съгласно сключения договор. Съдът е счел за неоснователни възраженията на „Топлик“ ООД, че увреждането е реализирано вследствие на случайно събитие – внезапно разразила се буря, тъй като с влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд на основание чл. 300 ГПК, е установено, че ангажираният от „Топлик“ ООД технически ръководител на строежа И. М. има вина за настъпване на инцидента. Въззивният съд е счел, че възражението на ответника за съпричиняване на вредите от починалата поради излизане на открито пространство при условия на бушуваща буря и силен вятър е било преклудирано, тъй като е повдигнато едва в становище от 08.01.2019 г. чрез препращане към възражението за съпричиняване на третото лице – помагач „Хидроизомат“ АД, а не в срока за отговор на исковата молба, макар обстоятелствата, на които то се основава, да са били предварително известни на ответника. Приел е, че обезщетение в размер на 150 000 лева за всеки от ищците е справедливо поради връзката им с починалата и степента на търпените от тях болки и страдания.
Касаторът твърди, че въззивнотото решение е очевидно неправилно поради изключително завишения размер на присъденото обезщетение, липсата на мотиви относно обществено-икономическите условия, спрямо които то е определено и неправилното осъждане на ответника „Топлик“ ЕООД като единствено отговорен за вредите от настъпилото увреждане. Дори да бяха установени, тези пороци на решението не водят до очевидна неправилност на съдебното решение. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка. В случая постановеното въззивно решение не съдържа в себе си противоречия с правилата на формалната логика, не почива на превратно тълкуване на правна норма противно на нейния смисъл или на несъществуваща правна норма, следователно не е очевидно неправилно. Ето защо касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато.
Първият въпрос на касатора е формулиран във връзка с тезата, че въззивният съд е следвало да се произнесе служебно дали има съпричиняване от страна на пострадалата, за да намали обезщетението. Задължението за служебното прилагане на правна норма, съдържащо се в т.1 на ТР № от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС касае случаите, при които тази норма е императивна и установена в обществен интерес, както и когато защитата на някои частноправни субекти също е въздигната в публичен интерес/например в защита на ненавършилите пълнолетие лица/. Разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД не е установена в обществен, а в частен интерес на увреждащия, който не се ползва с особена закрила и затова указанията на т.1 на цитираното тълкувателно решение не изискват от съда служебно да прилага тази разпоредба. Цитираното от касатора решение № 50 от 9.06.2016 г. по т.д. № 1220/2014 г. на ТК, I ТО на ВКС касае различен случай от настоящия, при който въззивният съд е отказал да събере доказателства, относими към своевременно повдигнатото възражение за съпричиняване при допуснати нарушения по изготвяне на доклада от страна на първоинстанционния съд и се отнася до указанията по т.2 от тълкувателното решение. По настоящото дело обаче нито са допуснати нарушения по изготвяне на доклада на първоинстанционния съд, нито са направени доказателствени искания пред втората инстанция, които неоснователно да са били отхвърлени. Ето защо по първия въпрос няма противоречие между разрешението на въззивния съд и т.1 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По втория въпрос на касатора настоящата инстанция приема за правилно и съобразено с процесуалния закон разрешението, дадено в решение № 68 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 5985/2013 г. на III ГО на ВКС. Според това решение възражението, което не е повдигнато от ответника своевременно в отговора на исковата молба се преклудира съгласно чл.133 от ГПК. Не може да се допусне заобикаляне на преклузията чрез повдигане на това възражение от третото-лице помагач. Разрешението в чл.216, ал.2 от ГПК относно кръга действия, ползващи страна, която не ги е извършила, касае единствено необходимите другари и се различава от процесуалното разрешение, съдържащо се в чл.221 от ГПК спрямо третото лице. Законът дава право на привлеченото трето лице да извършва всички процесуални действия в защита на страната, на която помага, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора, към което изключение при действащата уредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК следва да се прибавят и действия, представляващи предявяване на преклудирани за ответника възражения. Като е отказал да обсъжда вече преклудирано възражение за съпричиняване, тъй като е повдигнато след срока за отговор на ответника от третото лице-помагач, въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, поради което касационно обжалване по втория въпрос също не следва да се допуска.
За да обоснове отговорността на „Топлик“ ЕООД, въззивният съд се е позовал на влязлата в сила присъда, с която е доказано, че виновното противоправно поведение на техническия ръководител на обекта е причинило увреждането. Затова за ангажирането на отговорността на дружеството на основание чл.49 от ЗЗД е било достатъчно само да се установи още, че работата на техническия ръководител е възложена от „Топлик“ ЕООД, което обстоятелство не се оспорва. Като солидарен длъжник дружеството дължи цялото обезщетение, независимо дали и други лица са допринесли за непозволеното увреждане/чл.53 от ЗЗД/. Какви са били взаимоотношенията с други изпълнители, подизпълнители и доставчици на обекта и дали те също носят солидарна отговорност за деликта би имало значение при предявен иск по чл.127, ал.2 от ЗЗД за разпределение на обезщетението между солидарните длъжници във вътрешните им отношения. Такъв иск обаче не е предмет на делото, поради което не е било необходимо въззивният съд да обсъжда писмени доказателства, обосноваващи солидарната отговорност на други юридически лица/ част от трети въпрос/, да изследва в цялост отношенията с подизпълнители и други дружества/четвърти въпрос/ и да установява приноса на други юридически лица за настъпилия деликт/5 въпрос/. Следователно разрешенията на тези въпроси нито са дадени от въззивния съд, нито са от значение за изхода на спора относно отговорността на касатора. Възможно най-близките отношения на ищците с починалата са достатъчни да обосноват високото обезщетение, а стандартът на живот към момента на злополуката и към настоящия момент не се различават съществено/ част от третия въпрос на касатора/.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. При този изход на спора на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата касаторът дължи на адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“ адвокатско възнаграждение в размер на 7 465,50 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение