Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №608 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. П. К., починала на 20.01.2024г., заместена от нейната дъщеря М. Т. Ш., чрез адв. С. Д. срещу Решение №1397/15.11.2023г. по в.гр.д. №2164/2023г. по описа на ОС – Пловдив, потвърждаващо първоинстанционното решение на ПРС, с което предявеният от Н. П. К. иск за признаване за установено по отношение на [община], че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв.м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него на основание давностно владение по чл. 79 от ЗС, упражнявано в периода от 1957г. до подаването на исковата молба през 2023г., е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателката счита решението за очевидно неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, и в противоречие с трайно установената практиката на ВКС. Моли за отмяната му и постановяване на друго, с което предявеният от нея иск бъде уважен, както и да за присъждане на разноски на осн. чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Ответната [община], чрез юрисконсулт Г., с депозирания писмен отговор оспорва жалбата. Счита, че въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, касаещи спорното право, обсъдил е всички събрани по делото доказателства, както и всички релевантни доводи и възражения на страните. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
С определение №1754 от 10.04.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае за приложение на императивна материалноправна норма?“ поради съмнение дали произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е в противоречие с ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. и посочените от касатора решение №18 от 28.01.2019г. на ВКС по гр. д. №978/2018г. и решение №23 от 2.02.2016г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015г.
По основанието за допускане до касация:
В Решение № 23 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г., IV г. о., ГК се приема, че изхождайки от принципите на диспозитивното начало и равенството на страните, съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права.
В Решение № 18 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 978/2018 г., се посочва, че когато установява истината по делото, съдът същевременно следва да осигури спазването на принципите за диспозитивното и служебното начало, както и принципът за равенството на страните в процеса. Със своите действия съдът не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада, тъй като по този начин е възможно да превиши служебното начало и да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните, както и да препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да ангажират доказателства. Посочено е, че въззивният съд не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните - решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о.
Предвид цитираната практика, която се споделя от настоящия състав, на допуснатия до касационно обжалване въпрос следва да се отговори, че не е допустимо при липсата на въведени във въззивната жалба оплаквания, съдът да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, след като не се касае за приложение на императивна материалноправна норма. При преценка основателността на доводите и възраженията на страните, съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила /в този см. решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013г. /. Съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения / решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. /.
По съществото на касационната жалба:
Първоинстанционното производство е образувано по установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от Н. П. К. за признаване за установено по отношение на ответника - [община], че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв.м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него, на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1957г. до подаването на исковата молба през 2023г.
Ответната [община] оспорва предявения иск, като твърди, че е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОС вр. с пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, като за имота е съставен Акт за частна общинска собственост [№]01.09.2010г., вписан в Служба по вписванията – П. с вх.рег. № 20496/15.09.2010г. На следващо място предвид факта, че се касае за първоначална държавна, а в последствие –общинска собственост, се позовава и на забраната за придобиване по давност на тази категория имоти.
От фактическа страна е прието, че ищцата не може да се легитимира като собственик въз основа на договора с нотариална заверка на подписите, с който на 1.08.1957г. брат ѝ Н. П. К. и съпругът ѝ Т. Д. К. закупуват от К. Т. Г. къща, състояща се от две стаи и кухня /застроено място около 40 кв.м./ и дворно място от около 350 кв.м., находящи се в [населено място], [улица].
За да отхвърли предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че ищцата не е могла да придобие по давност процесното дворно място предвид съществуващия мораториум за придобиване по давност на държавна/общинска собственост и тъй като не е установила да го е владяла 10 години след влизане в сила на Решение № 3/24.02.2022г. Обн., ДВ, бр.18 от 4 март 2022г. на Конституционния съд, с което се обявява за противоконституционна разпоредбата на §1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че Н. К. не е доказала да е стопанисвала двора като собствен, тъй като от показанията на свидетелите не може да се направи категоричен извод за упражнявано от нея владение със съзнанието за своене и периода му. Счел е за установено, че тя е живяла в къщата на [улица], поддържала е насаждения в двора и същият е ограден, но е изложил, че упражняването на фактическа власт не води автоматично до извод за своене, както и, че ищцата не е доказала наличието на уговорка с брат й, според която единствено тя ще живее и владее поземления имот. Приел е за недоказано също, че Н. К. е демонстрирала своене по отношение на поземления имот спрямо всяко трето лице, включително срещу брат й и бившия й съпруг – купувачи по договора за покупко-продажба през 1957г. Доколкото по делото не било установено поземленият имот да е бил собственост на физическо лице, въззивният съд е приел, че по силата на разпоредбите на Закона за общинската собственост имотът е преминал в патримониума на общината, за което е съставен и съответният акт за частна общинска собственост. По тези съображения е отхвърлил като неоснователен предявеният установителен иск.
Предвид отговора на допуснатия до касационното обжалване въпрос, въззивното решение се явява постановено в нарушение на процесуалните правила поради излагането на аргументи във връзка с факти, които не са били спорни между страните и обсъждането на съображения, които не са били наведени своевременно от ответната страна. Допуснатото нарушение на процесуалните правила е основание за касиране на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и разглеждане на спора по същество от ВКС.
Ищцата предявява срещу [община] иск за собственост на дворно място, ведно с жилищна и помощна сграда, находящи се на [улица] [населено място], позовавайки се на придобивна давност, считано от датата на сключен предварителен договор за продажба от 01.08.1957г.
С отговора на исковата молба, ответникът твърди, че се легитимира като собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОС вр. с пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, като се позовава и на забраната да се придобива по давност имот - държавна собственост по чл. 86 ЗС и на мораториума, въведен с § 1 ЗД ЗДС ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г. и последващите му продължения до 31.12.2022г.
При тези своевременно наведени възражения, на първо място следва да се съобрази, че съставеният акт за частна общинска собственост, с който имотът е актуван като общински на осн. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС не легитимира ответника като собственик. Посочването на това общо нормативно основание за трансформиране на държавната собственост в общинска в акта за общинска собственост не може да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОС. При липсата на доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за частна държавна собственост не е в състояние да легитимира общината като собственик на процесния имот / Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 477/12 г. на II г. о./. В константната практика на ВКС / решение № 321/14.10.11 г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. № 643/11 г. на ВКС, I ГО/ се приема, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. В хипотезата на чл. 6 от Закона за собствеността /в редакцията от 1951г./, държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, ЗКИР , ЗСПЗЗ . Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 ЗС ./ Решение № 8 от 11.02.2014г. на ВКС по гр. д. № 4244/2013г./.
Изводът на въззивния съд, че не се установява имотът да е бил собственост на физическо лице към момента на влизане в сила на чл. 6 от ЗС / обн. 16.11.1951г./ не кореспондира на доказателствата по делото. Ответникът е представил извадка от регистър на поземлените към 1954г., видно от който за собственик на имота е бил записан К. А. Г. /продавача по предварителния договор/, който е задраскан, като на следващия ред е записан Н. К. – по договор за продажба от 1957г. В разписния лист към проекта за дворищна регулация към 1967г. на Младежки хълм /стр. 42 от първ. дело/ за имот по плана №10 – двор е видно, че името на Н. К. е бил вписано като собственик, впоследствие -задраскано и вписано името на М. Т. Ш. – с отбелязване „само на ПЖ и ПС“, задраскана и вписана [община].
Следователно, от наличните данни е видно, че имотът не е бил безстопанствен към датата на влизане в сила на Закона за собствеността, поради което не е станал държавна собственост по силата на чл. 6 /отм./ ЗС, съответно след това не е преминал в собственост на [община]. Според чл. 5 ЗОС актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Т.е. самото посочване в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, според която определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които имотът е станал държавен в периода преди влизане в сила на цитираните в него разпоредби.
Във връзка с доказването на твърдяната фактическа власт следва да се съобразят кредитираните като обективни и непротиворечиви показания на свидетелите П. В. и Е. Б., според които ищцата живее на [улица] отпреди 1968г., от която година те имат впечатления. Стопанисвала е двора и се е грижела през всички изминали години за него със съзнанието, че е неин, като всички в квартала знаят, че дворът е неин и никой не е имал претенции към него.
Приетото от въззивния съд, че от техните показания не може да се направи категоричен извод, че ищцата е упражнявала владение върху дворното място за себе си е в противоречие с установената в чл. 69 ЗС презумпция, както и с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която след като едно лице веднъж е установило фактическа власт върху недвижим имот, се предполага до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато, до момента, в който не се установи осъществяване от трето лице на такова действие, което явно и категорично препятства възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота /решение №330/28.11.2011г. по гр. д. №1519/2010г. на ВКС/.
В случая, от свидетелските показания се установява, че ищцата е владяла имота спокойно, явно, продължително, необезпокоявано и непрекъснато в периода най- късно от 1968г. до датата на предявяване на иска, поради което се налага изводът, че го е придобила по давност. Ответната община не твърди да е прекъсвала по някакъв начин това владение или да е осъществявала такова чрез други лица. Обстоятелството дали ищцата е демонстрирала владение на имота по отношение на брат си или бившия си съпруг, посочени в предварителния договор е извън предмета на спора, тъй като подобно оспорване не е било въведено от заинтересованите лица. Доколкото съдът не е бил сезиран с подобно възражение, формираните в тази насока изводи са ирелевантни за настоящия спор, развиващ се между ищцата и ответната община, която не е техен правоприемник. Отделно от това, според съдебната практика, при липсата на данни други лица да са отблъсвали владението, установено от ищеца, респ. да са го отстранили от имота, по начин прекъсващ владението, следва да се приеме, че фактическата власт върху дворното място е упражнявано непрекъснато от ищеца за целия период /в този см. Решение № 16 от 7.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1246/2019 г., I г. о., ГК/.
Доколкото ищцата е установила самостоятелна фактическа власт върху дворното място при липса на правно основание за това, то по отношение на намерението, с което тази фактическа власт е била упражнявана, приложение следва да намери презумпцията по чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго /в този см. решение №262 от 29.11.2011г. по гр. д. №342/2011г. на Второ ГО на ВКС, решение №45/16.03.2015г. по гр. д. №6533/2014г. на Второ ГО на ВКС и др./.
По изложените съображения съдът приема, че въз основа на установената най- късно през 1968г. самостоятелна фактическа власт, упражнявана явно, необезпокоявано и непрекъснато, Н. К. е придобил по давност правото на собственост върху процесното дворно място и се легитимира като негов собственик към датата на предявяване на иска.
По делото няма никакви данни този имот да е бил владян от държавата, нито общината да е упражнявала фактическа власт въз основа на съставения акт за частна общинска собственост през 2010г. При липса на доказателства за владение от държавата, а след това и от [община], заявеното от последната възражение, че е придобила имота по давност, е неоснователно.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС приема, че ищцата е доказала правото си на собственост на основание придобивна давност върху процесния имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв.м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него на основание давностно владение по чл. 79 ЗС упражнявано в периода от 1968г. до подаването на исковата молба през 2023г. Предвид което въззивното решение следва да бъде отменено, и вместо него постановено друго, с което предявеният на осн. чл. 124 ГПК установителен иск за собственост срещу [община] следва да бъде уважен.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на пълномощника на ищцата следва да се заплатят поисканите на осн. чл. 38 Закона за адвокатурата разноски за всички инстанции в общ размер на 2000.00 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение ОТМЕНЯ въззивно решение №1397/15.11.2023г. по в. гр. д. №20235300502164/2023г. на Окръжен съд – Пловдив, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [община], ЕИК[ЕИК], представлявана от кмета К. Д. по предявения от Н. П. К., ЕГН [ЕГН] /починала на 20.01.2024г., заместена от нейния наследник по закон М. Т. Ш./ положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗС, че М. Т. Ш., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица] е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв.м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него, на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение от нейната праводателка, считано от 1968г. до подаването на исковата молба през 2023г., и наследствено правоприемство.
ОСЪЖДА [община], ЕИК[ЕИК], представлявана от кмета К. Д. ДА ЗАПЛАТИ на адв. С. Г. Д. от АК - П. сумата от 2000.00 /две хиляди/лв., представляваща адвокатски хонорар, дължим на осн.чл. 38 ЗА за процесуално представителство пред всички инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението е окончателно.

Председател: ______________________

Членове:
1. ____________________

2. ____________________