Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от П. И. Ш., чрез адв. К. И. Б., касационна жалба срещу решение № 539 от 7. 12. 2017 г. по в. гр. д. № 640/2017 г. на Окръжен съд – Русе, с което е отменено решение № 819 от 30. 06. 2017 г. по гр. д. № 1740/2017 г. на Русенския районен съд и е уважен предявеният от К. Д. К. против П. И. Ш. иск с правно основание чл. 56 ЗН, като е унищожен по отношение на К. Д. К. извършеният от П. И. Ш. отказ от наследството, останало от майка му Л. Д. Ш., починала на 15. 08. 2010 г., вписан в особената книга на съда под № 66/15. 03. 2016 г., въз основа на определение № 1247/15. 03. 2016 г. на Русенския районен съд.
В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на решението. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба К. Д. К., чрез адв. Е. М., изразява становище за неоснователност на жалбата, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да постанови отмяна на първоинстанционния акт и уважаване на иска с правно основание чл. 56 ЗН съставът на окръжния съд е приел, че същият е предявен в рамките на установените в чл. 56, ал. 2 ЗН срокове, а разгледан по същество е основателен. Прието е, че ищецът има качеството на кредитор на отказалия се от наследството на майка си ответник – вземането му е установено с влязъл в сила съдебен акт по НОХД № 910/2008 г., с който П. И. Ш. е осъден да заплати на К. Д. К. сумата 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 4. 09. 2007 г. до окончателното й изплащане, и сумата 250 лв. съдебни разноски, както и че кредиторът не може да се удовлетвори от имуществото на наследника. За неоснователно е прието възражението на ответника за несъществуване на вземането и липсата качеството на кредитор на ищеца, поради погасяването му по давност към предявяване на иска по чл. 56 ЗН /20. 03. 2017 г./, тъй като 5 годишният давностен срок след влизане в сила на осъдителното съдебно решение е бил прекъсван няколкократно: на 3. 12. 2008 г. – с налагането на запор на трудовото възнаграждение на длъжника в затвора в [населено място] и на 21. 06. 2012 г. – с подаденото от взискателя искане за налагане на възбрана, опис и публична продан на наследствения дял на длъжника от недвижимо имущество, останало в наследство от покойната му майка – 1/4 ид.ч. от апартамент. С всяко прекъсване на давността е започвал да тече нов 5 годишен давностен срок, който към 20. 03. 2017 г. /предявяване на иска по чл. 56 ЗН/ не е бил изтекъл.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: а/. представлява ли прекъсващо погасителната давност искане на взискателя за налагане на възбрана, опис и публична продан на недвижим имот на длъжника, ако същото е направено след изтичане на двугодишния срок от последното предприето изпълнително действие, но преди постановяване на изричен акт от съдебния изпълнител за прекратяване на принудителното изпълнение на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; б/. дали при непоискване от взискателя извършването на изпълнителни действия в продължение на две години изпълнителното производство се прекратява по силата на закона и актът на съдебния изпълнител за прекратяване има само декларативно действие или е необходим изричен акт на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело. Твърди се разрешаване на така поставените въпроси в противоречие с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното решение.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, поставеният от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело. В случая, поставените от касатора въпроси засягат единствено направеното от ответника по иска възражение за погасяване вземането на кредитора-ищец по давност. Отговорите на тези въпроси не биха били от значение за изхода на настоящото дело по следните съображения:
Искът по чл. 56 ЗН предоставя възможност на кредиторите на наследника-длъжник, извършил отказ от наследство, да искат унищожаване /отмяна/ на отказа в своя полза, ако не могат да се удовлетворят от имуществото му. Унищожаването е относително – само в полза на поискалия го кредитор. Наличието на вземане, невъзможността на кредиторите да се удовлетворят от имуществото на длъжника, качеството на наследник на длъжника и извършен след възникване на вземането действителен отказ от наследство са предпоставки за уважаване на иска.
Самото вземане на кредитора срещу длъжника-наследник не е предмет на делото, образувано по предявения конститутивен иск по чл. 56 ЗН. Постановеното по този иск решение не формира сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на вземането и размера му, предявяването на иска няма за последица спиране или прекъсване на погасителния давностен срок относно вземането на кредитора, а отмяната на отказа е относителна. Поради това е недопустимо в производството по иск по чл. 56 ЗН да се предявяват и приемат за разглеждане възражения за изтекла погасителна давност относно вземането на ищеца-кредитор. След като ищецът по иска по чл. 56 ЗН е установил вземането си с влязло в сила съдебно решение, съдът следва да признае качеството му на кредитор. От друга страна, непредявените в производството по чл. 56 ЗН възражения на длъжника за изтекла погасителна давност или за погасяване вземането на кредитора поради плащане, прихващане или на друго основание, не се преклудират и биха могли да бъдат предявени в последващо исково производство, имащо за предмет спор относно самото вземане. Ако в исковото производство за вземането същото бъде отречено, уваженият иск по чл. 56 ЗН не би се отразил неблагоприятно на длъжника, тъй като унищожаването ще има действие само по отношение на поискалия го кредитор и последният няма да може да насочи изпълнение върху наследственото имущество /т.е. насочването на изпълнението върху наследственото имущество ще е невъзможно, въпреки унищожаването на отказа от наследство по отношение на поискалия отмяната кредитор/. Подобно е разрешението и по иска по чл. 135 ЗЗД, който също цели запазване имуществото на длъжника като общо обезпечение за кредиторите му /чл. 133 ЗЗД/ и който практиката приема за общ, спрямо специалния по чл. 56 ЗН /решение № 489 от 22. 04. 2008 г. по гр. д. № 2220/2007 г. на ВКС, 5 г.о./.
В случай на уважаване на иска по чл. 56 ЗН и насочване на изпълнението върху наследственото имущество, предмет на отменения в полза на кредитора отказ от наследство, длъжникът би могъл да осъществи защитата си по предвидения в чл. 439 ГПК исков ред, като предяви отрицателен установителен н иск, с който да установи недължимост на сумите по издадения изпълнителен лист, поради изтичане на срока по чл. 117, ал. 2 ЗЗД и погасяване по давност на установеното с влязло в сила решение вземане, и обезпечи иска, като поиска спиране на изпълнението /397, ал. 1, т. 3 ГПК/. Същата защита би могъл да проведе и в случай, че срокът по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е изтекъл след уважаване на иска по чл. 56 ЗН.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба К. Д. К. не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция и няма данни да е направил такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: