Върховен касационен съд

гр. София, 19 юли 2021 г

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Мария Михайлова
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 427 по описа за 2021 г

Производството пред настоящата инстанция е образувано по искане на осъдения И. К., депозирано на 25.01.2021 г, чрез упълномощен защитник, за възобновяване на НОХД № 340/20 по описа на Хасковски окръжен съд, по което е постановено определение № 34 от 31.07.2020 г, с което е одобрено споразумение, с което е реализирана наказателната отговорност на осъдения за престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ и чл. 55 НК, като му е определено наказание една година и шест месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба от 10 000 лв. Със споразумението, на основание чл. 242, ал. 8 НК, е отнето в полза на държавата превозното средство, послужило за пренасяне на стоките, предмет на контрабандата, а именно: товарен микробус „РЕНО ТРАФИК“, рег. № W-75349J, шаси № [№], заедно с контактен ключ и регистрационен талон.
Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Сочат се следните доводи: Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз / СЕС / от 14.01.2021 г, по дело С-393/19, по преюдициално запитване, отправено от Пловдивски апелативен съд по въпроса за съвместимостта на националната норма по чл. 242, ал. 8 НК с правото на ЕС / Европейския съюз /, по-конкретно с чл. 2, параграф 1 и чл. 4 от Рамково Решение / РР / 2005/212/ПВР, разгледани в контекста на чл. 17, параграф 1 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС / ХОПЕС /, е прието, че отнемането в полза на държавата на превозно средство, собственост на трето добросъвестно лице, без да му е предоставена възможност да се защити, е несъвместимо с правото на ЕС. Решението на СЕС от 14.01.2021 г, на основание чл. 267 Договора за функциониране на ЕС / ДФЕС /, има обратно действие, което означава, че даденото от Съда тълкуване е било в сила и към момента на разглеждане на НОХД № 340/20 по описа на Хасковски окръжен съд. Допуснато е нарушение на правото на защита, гарантирано от чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 15 НПК, като съдът не е предоставил възможност на третото добросъвестно лице да встъпи в процеса и да защити правото си на собственост. По делото е имало данни, че превозното средство е принадлежало на З. К., майка на осъдения, която се явява трето добросъвестно лице, чието право на собственост е накърнено, без същата да е съпричастна към извършеното престъпление. Допуснато е нарушение по чл. 382, ал. 7 НПК, доколкото съдът е следвало да откаже одобряване на споразумение, което влиза в противоречие с материалния закон.
Иска се да бъде допуснато възобновяване на наказателното производство и да бъде отменена частта от определението, с която превозното средство, послужило за извършване на контрабандата, е отнето в полза на държавата, на основание чл. 242, ал. 8 НК.

В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането.
Осъденият не участва лично в производството пред ВКС.
Представителят на ВКП счита, че искането е недопустимо, тъй като осъденото лице няма правен интерес да поиска защита на чужди права / такива на трето лице /. Алтернативно, счита, че искането е неоснователно, доколкото към момента на постановяване на определението за одобряване на споразумението, Решението на СЕС от 14.01.2021 г не е било постановено, а окръжният съд се е съобразил с тълкуването на чл. 242, ал. 8 НК, установено в националното право.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Искането е допустимо поради следното: Подадено е от осъдено лице, притежаващо активна процесуална легитимация да иска произнасяне на компетентния съд / в случая, ВКС / относно материалната и процесуална законосъобразност на съдебен акт, с който е реализирана наказателната му отговорност, в който акт имплицитно е включено приложение на чл. 242, ал. 8 НК като пряка и непосредствена последица от деянието, предмет на приключилото наказателно производство. Произнасянето на съда по съдбата на превозното средство, послужило за извършване на престъплението, иззето като веществено доказателство, е влизало в обсега на въпросите, които се решават със споразумението, на основание чл. 381, ал. 5, т. 6 НПК. На следващо място, искането е подадено в предвидения шестмесечен срок по чл. 420, ал. 2 НПК. От друга страна, правният интерес на осъдения се извежда и от възможността същият да бъде ответник по регресен иск на собственика, респективно, по иск за непозволено увреждане, на основание чл. 45 ЗЗД, за обезщетение на имуществените вреди, настъпили за собственика, в резултат от деянието, обусловило като последица отнемане на вещта.
Разгледано по същество, искането е основателно.

Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, нормите от международните договори, по които държавата е страна, имат предимство пред нормите от националното право, които им противоречат. Република България е член на ЕС от 2007 г, откогато нормите на ЕС се ползват с примат спрямо разпоредбите на вътрешното право, които влизат в колизия с тях.
Правото на собственост е сред правата на човека, които се ползват с висока степен на закрила от нормите на общностното право. Правото на собственост на трето добросъвестно лице, което не е съпричастно към извършено престъпление, получава закрила от множество международни актове, по които Република България е страна, сред които Международната харта за правата на човека, Конвенцията за правата на човека, Хартата на основните права на ЕС. До настоящия момент нормата на чл. 242, ал. 8 НК се прилага, без да се изследва въпроса за добросъвестността на третото лице и без да му се осигури възможност да участва в производството и да защити правото си на собственост. Разпоредбата на чл. 242, ал. 8 НК продължава да съществува във вътрешното право, макар и да влиза в противоречие с международни норми, гарантиращи в пълнота правото на собственост и правото на защита на собственика. Налице е противоречие и с норми от общностното право, чийто примат държавата е длъжна да осигури. Независимо от това дали вътрешното право е приведено в съответствие с правото на ЕС, националните органи, по-специално, националните юрисдикции в рамките на своята компетентност, следва да осигурят пълната ефективност на правото на ЕС, когато се произнасят по спорове, с които са сезирани. Съдилищата на държавите-членки на ЕС имат задължение за съответстващо тълкуване на вътрешното си право с правото на ЕС, а тези, които се произнасят като последна инстанция, при необходимост, следва да променят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване, несъвместимо с общностното право.
По настоящето дело, е допуснато нарушение на основно човешко право: правото на собственост, нарушено е и правото на защита на лицето, спрямо което е приложено отнемането на превозното средство, на основание чл. 242, ал. 8 НК. В същото време, допуснато е и нарушение на основен принцип на правото на ЕС: принципа на пропорционалност. В доказателствените материали е имало данни, че превозното средство, послужило за извършване на контрабандата, е собственост на З. К., която не е привлечена към наказателна отговорност и за която в обвинителния акт не се сочи и фактически да е съпричастна към извършеното престъпление. При това положение, собственикът на вещта се явява трето добросъвестно лице, чиито права съществено са накърнени чрез приложението на чл. 242, ал. 8 НК.
На следващо място, в Решението на СЕС от 14.01.2021 г, по дело № С-393/19, е прогласено противоречието на чл. 242, ал. 8 НК с чл. 17, параграф 1 и чл. 47 ХОПЕС, в контекста на чл. 2 и чл. 4 от РР 2005/212/ПВР. Решенията на СЕС по преюдициално запитване имат ретроактивно действие, от което следва, че даденото от Съда тълкуване се счита, че е такова назад във времето, още от момента на създаване на тълкуваната правна норма. Несъмнено, силата на пресъдено нещо и стабилността на влезлия в сила съдебен акт са водещи принципи, както във вътрешното право, така и в правото на ЕС. Отговор на въпроса как да бъде решена колизията между принципа на правната сигурност и принципа за осигуряване на примат на общностното право в правния ред на държавите-членки се съдържа в практиката на СЕС / Решение на СЕС от 10 юли 2014 г, по дело № С-213/13, и Решение на СЕС от 6 октомври 2015, по дело № С-69/14 /, която е в следния смисъл: Националният съд не е задължен във всички случаи да допусне преразглеждане на правния спор, за да вземе предвид впоследствие прието от Съда тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, но, когато във вътрешното право е предвиден ред за отстраняване на допуснато нарушение на материалния закон, изводимо от националното право, чрез извънреден способ, то този ред следва да бъде приложен и за отстраняване на нарушение на правото на ЕС.
За пълнота на изложението, следва да се сподели и практиката на Съда по правата на човека, според която, когато е допуснато нарушение на човешки права, неговото отстраняване следва да получи приоритет в сравнение с принципа на правната сигурност, произтичащ от силата на пресъдено нещо.
По настоящето дело, приложението по чл. 242, ал. 8 НК е в противоречие с нормите на международни актове, по които Република България е страна, и в частност, с нормите на ЕС. Допуснатото нарушение на материалния закон е прогласено и с Решение на СЕС от 14.01.21 г, по дело № С-393/19, което има обратно действие. В същото време, в националната правна система съществува вътрешноправен ред за отмяна на влезли в сила съдебни актове, които противоречат на материалния закон / чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК /. Съгласно практиката на СЕС, при наличието на такъв вътрешен правен ред, той следва да бъде приложен и за отстраняване на нарушение на правото на ЕС.
По отношение на довода за допуснатото съществено процесуално нарушение, той не може да бъде споделен, доколкото при одобряване на споразумението съдът се е съобразил с императивната норма на чл. 242, ал. 8 НК и с трайната съдебна практика по нейното приложение. За изхода на делото обаче това е без значение, тъй като нарушението на материалния закон може да бъде отстранено от настоящата инстанция, която разполага с правомощие да се произнесе, на основание чл. 425, ал. 1, т. 4 НПК. На посоченото процесуално основание определението, с което е одобрено споразумението, с което е реализирана наказателната отговорност на осъдения И. К., следва да бъде отменено в частта, с която е постановено отнемане на превозното средство, послужило за извършване на престъплението, на основание чл. 242, ал. 8 НК. В този смисъл, по реда на възобновяването, следва да бъде изменен съдебният акт на Хасковски окръжен съд, по НОХД № 340/20.

По тези съображения, ВКС намери, че искането е основателно и като такова следва да бъде уважено.

Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 4 НПК, ВКС, ІII НО,
ИЗМЕНЯ, по реда на ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО, определение на Хасковски окръжен съд № 34 от 31.07.2020 г, по НОХД № 340/20, с което е одобрено споразумение, с което е реализирана наказателната отговорност на И. К., за престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ НК, като го ОТМЕНЯ в частта, с която, на основание чл. 242, ал. 8 НК, е отнето в полза на държавата, превозното средство, послужило за извършване на престъплението, а именно: товарен микробус „РЕНО ТРАФИК“, рег. № W-75349J, шаси № [№], заедно с контактен ключ и регистрационен талон.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: