Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и трета година в състав: При секретаря Кристина Първанова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 720 по описа за 2022 г.
Производството е по чл. 295 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 615/29.11.2021 г. по гр.д. № 1617/2021 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 3092/20.07.2019 г. по гр.д. № 14674/2018 г. на Районен съд – Пловдив, е признал за установено, че В. Н. Г. не дължи на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД сумата 6 342.43 лв. – цена за доставена електроенергия в периода 25.07.2018 г. – 24.08.2018 г. на обект с ИТН 1487221 в [населено място] по издадена фактура № [ЕГН]/31.08.2018 г.
Решението е допуснато до касационен контрол по следните материално-правни въпроси: 1. Какво е основанието за дължимост на вземането за корекция на цена за минал период по договора за покупкопродажба на електрическа енергия, сключен при условията на Закона за енергетиката между доставчика (краен снабдител) и потребителя (краен клиент)? и 2. Прилагат ли се чл. 116, б. „б“ ЗЗД и/или чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност и за вземането ответникът (кредиторът) не е снабден с изпълнително основание?
На първия въпрос следва да се отговори, че п ри специална подзаконова правна уредба, предвидена в Закона за енергетиката (при действащи ПИКЕЕ), задължението на потребителя да заплати реално доставеното количество електроенергия в обекта, се определя според предвиденото в Закона за енергетиката и приложимите ПИКЕЕ. Когато ПИКЕЕ не са приети или са отменени с решение на ВАС, задължението се определя по чл. 183 ЗЗД. Това разрешение произтича от договорния характер на правоотношенията между крайния снабдител (дружеството-доставчик на електрическа енергия, респ. електроразпределителното дружество), от една страна, и крайния потребител на електрическа енергия, от друга. Те възникват по силата на договора за продажба на електрическа енергия, за който ако специалната уредба чрез действащи ПИКЕЕ е неприложима, са регулират от чл. 183 ЗЗД. При всяко положение обаче, за да възникне задължението на крайния клиент за заплащане на продажната цена, доставчикът следва да докаже действително доставеното количество електрическа енергия в енергоснабдения обект. Отговорът не се нуждае от мотиви, тъй като практика на ВКС по него е установена ( решение № 21/01.03.2017 г. по гр.д. № 50417/2016 г. , I-во ГО, решение № 150/26.06.2019 г. по гр.д. № 4160/2018 г. , III-то ГО, решение № 124/18.06.2019 г. по гр.д. № 2991/2018 г. III-то ГО, решение № 160/31.12.2020 г. по гр.д. № 1174/2020 г. , IV-то ГО, решение № 76/08.04.2021 г. по гр.д. № 2209/2020 г., IV-то ГО, решение № 75/13.04.2021 г. по гр.д. № 2206/ 2020 г. , IV-то ГО и много други) .
На втория въпрос следва да се отговори в смисъл, произтичащ от конкретния спор, решен от въззивния съд при новото разглеждане на делото, с което решение е уважен искът за оспореното вземане и поради давност, изтекла след предявяването му. По въпросът настоящият състав приема, че погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква други условия. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Мотиви:
Законът свързва началото на погасителната давност с изискуемостта, т.е. с възможността кредиторът да иска изпълнение (чл. 114 ЗЗД), и го санкционира при бездействие - с изтичане на давностния срок кредиторът губи държавната защита по принудителното изпълнение, а длъжникът може да изпълни само доброволно (чл. 118 ЗЗД). Основанията за спиране на погасителната давност по чл. 115, ал. 1 ЗЗД са свързани с обстоятелства, които обясняват бездействието на кредитора. Следователно изходната база за тълкуването на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е в обосноваване или изключване на втория елемент на погасителната давност - трябва ли да се приеме, че кредиторът бездейства, когато длъжникът е иницирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков процес относно вземането.
Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред съд (с отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна (ако ОУИ не е предвиден в закона, длъжникът има правен интерес от ОУИ, когато кредиторът претендира вземането извънсъдебно, а с предявения ОУИ длъжникът заявява правоотношение, в което би участвал, ако вземането съществува). Положителният и отрицателният иск за вземането са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездейства, а очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е инициран от длъжника. Правото на иск по ОУИ (на държавно съдействие чрез разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо) принадлежи не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение и това, дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „Ж“ ЗЗД е без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането, като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и разполага с насрещен осъдителен иск, той може, но не е длъжен да то предяви. В общия случай по чл. 124, ал. 1 ГПК решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането. Това основание за спиране на погасителната давност не изисква други условия. Такива условия не произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора като ответник по ОУИ. Институтът на погасителната давност е материално-правен, а не процесуално-правен. Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения ОУИ (чл. 235, ал. 3 ГПК), но този му довод е винаги неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД се заличава с обратна сила, ако производството по ОУИ бъде прекратено.
Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен със случая на предявен ОУИ (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Поради това и по аналогия от чл. 116, б. „б“ ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова давност и новият срок е всякога пет години (чл. 117 ЗЗД). Срокът има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на ОУИ за вземането.
По касационната жалба на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД:
Правилно от фактическа страна въззивният съд е приел, че: 1) на обект в [населено място], за който ищецът е клиент в смисъла по § 2а ДР на ЗЕ под клиентски № [ЕГН], ИТН 1487221, а ответникът е краен снабдител, на 16.07.2018 г. е монтирано средство за търговско измерване (СТИ) за отчет на количествата доставяна електроенергия; 2) към монтажа СТИ не е ново, но е преминало необходимата проверка със срок за валидност до 2021 г. и всички данни са занулени; 3) към 07.09.2018 г. служител на ответника демонтира СТИ поради дефект – изгаснал дисплей; 4) чрез друго техническо средство (т.нар. „оптична глава“) служителите снемат данните за доставената в обекта електрическа енергия в периода 25.07.2018 г. – 24.08.2018 г., поставят пломба на СТИ и го изпращат в лаборатория за изследване; 5) при изгаснал дисплей с т.нар. „оптична глава“ – интерфейсно средство за обмен на данни между две устройства - е технически възможно да се свали и прочете информацията от СТИ за реалното количество на доставената в обекта електроенергия и 6) издадената фактура № [ЕГН]/31.08.2018 г. от ответника, породила спора, съответства на действително доставено в обекта количество електроенергия за исковия период, което надвишава констатираното при регулярните отчети, а коригираната цена възлиза на сумата по предявения иск.
Логически неиздържан е изводът на въззивния съд, че ответникът не е провел успешно доказване по основанието (и размера) на своето вземане. Въззивният съд се е позовал на протокола за експертизата на СТИ, извършена от БИМ. Според този протокол, демонтираното от обекта и пломбирано СТИ е с разтопен капак, дисплеят не работи и остава тъмен при захранване. Тези данни, удостоверени в официалния удостоверителен документ (протоколът от БИМ се ползва с материалната доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК), съответстват на дефекта, поради който СТИ е демонтирано, и по никакъв начин не опровергават извода, че в релевантния период действително доставеното количество елекроенергия е точно това, което е отчетено чрез т.нар. „оптична глава“. При съвкупна преценка на доказателствата, събрани от удостоверение изх. № 94-01-534/23.08.2013 г. и от разпита на свидетеля К., служителят съставил констативния протокол от 07.09.2018 г. за дефекта, свалянето и пломбирането на СТИ на място, се установява, че от 2013 г. обектът е къща за гости, а не ракиджийница. Доказано е и това, че монтираното за обекта СТИ е имало мощност, съответна за ниското потребление на електроенергия за обекта като ракиджийница, но не е могло да понесе високото потребление на къща за гости. Поради това обосновани са изводите на вещите лица във всички заключения, приети по делото (от първата инстанция и при второто му въззивно разглеждане), че конкретната причина за дефекта на дисплея е повишеното потребление на електроенергия, което СТИ не е могло да понесе, а отчетеното чрез „оптична глава“ е реално доставеното в обекта, включително поради това, че този дефект не се е отразил на годността му като СТИ. Въззивният съд е следвало да кредитира заключенията, включително като установи, че събраните чрез тях доказателства взаимно се допълват. Основание за дължимостта на цената по сключения между страните договор за покупко-продажба е получаването на съответното количество електроенергия, което може и в случая е било доказано пред съда чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства. Въззивният съд обаче е преценил събраните по делото доказателства превратно, достигайки до изводи, които не им съответстват. Решението е постановено при съществено нарушение по чл. 202 и по чл. 235, ал. 2 ГПК и е необосновано.
Разпоредбите на чл. 48 - 51 от ПИКЕЕ от 2013 г., задаващи подзаконовата правна рамка на спорното отношение в исковия период, са отменени с решение на ВАС, обн. в ДВ, бр. 97/23.11.2018 г. Поради това се прилага общата уредба на договора за покупко-продажба в чл. 183 ЗЗД. Приложена според следващото от обоснована преценка на събраните по делото доказателства, налага извода, че за ищеца е възникнало задължението да плати реално доставената в обекта енергия – в количество и на цена, посочени в издадената фактура. По делото не е установено, че това задължение е погасено чрез някой от способите, предвидени в закона. Като е приел обратното, въззивният съд е нарушил чл. 183 ЗЗД.
Въззивният съд е уважил иска за оспорване на вземането, намирайки да е погасено по давност. Длъжникът се е позовал на давност при второто въззивно разглеждане на делото и доводът е следвало да бъде разгледан (арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК). В нарушение на материалния закон обаче въззивният съд е приел, че давността е 3-годишна (вземането е за корекция от сметка, а не периодично в смисъла по чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за него се прилага чл. 110 ЗЗД); че има за начало 10.09.2018 г. (срокът за плащане по фактурата) и е изтекла на 10.09.2021 г. (в хода на делото). Съгласно чл. 115, ал. 1 б. „ж“ ЗЗД, погасителната давност не тече докато трае процесът относно вземането, а доводът е неоснователен.
Видно от изложеното, обжалваното решение е постановено при съществено нарушение по чл. 235, ал. 2 ГПК, необосновано е и е нарушен материалния закон. То следва да бъде отменено (налице са всички посочени в жалбата касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК), а искът да бъде отхвърлен от настоящата инстанция.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касатора следва да бъде присъдена сумата 1 148.78 лв. – направените по делото разноски, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да му заплати сумата 400.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение (по 100.00 лв. за представителството при всяко от четирите разглеждания на делото).
При тези мотиви, съдът ОТМЕНЯ решение № 615/29.11.2021 г. по гр.д. № 1617/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОТХВЪРЛЯ иска на В. Н. Г. ЕГН [ЕГН] срещу „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД ЕИК 12352643 за установяване несъществуването на вземането за сумата 6 342.43 лв. – цена за доставена електроенергия в периода 25.07.2018 г. – 24.08.2018 г. на обект с ИТН 1487221 в [населено място] по издадена фактура № [ЕГН]/31.08.2018 г.
ОСЪЖДА В. Н. Г. да заплати на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 148.78 лв. – разноските по делото, а на основание 78, ал. 8 ГПК сумата 400.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.