Върховен касационен съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1214 [населено място], 16.04.2025г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т.д. № 2749/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. Х. – трето лице-помагач на страната на ответника „Изамет 1991“ ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 500 от 26.07.2024 г. по в. т. д. № 1035/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 1023 от 14.08.2023 г. по т. д. № 1348/2021 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение по предявения от Я. И. З. иск с правно основание чл.124 ГПК е признато за установено по отношение на „Изамет 1991“ ООД, че са нищожни, като невзети, решенията на Общото събрание на съдружниците в „Изамет 1991“ ООД, отразени в протокол от 23.03.2020 г., както следва: 1.За приемането за нов съдружник - К. Г. Х.; 2. За увеличаване капитала на дружеството от 5 000 лв., разпределен на 100 дружествени дяла на стойност 50 лв. - на 6 000 лв., разпределен на 120 дяла, на стойност 50 лв. всеки от тях, чрез издаване на нови 20 дружествени дяла на стойност от по 5 лв., които се поемат от съдружника К. Г. Х., при следното разпределение на дружествените дялове: И. Г. З. - 60 дружествени дяла всеки от по 50 лв., на обща стойност 3 000 лв.; Я. И. З. - 40 дружествени дяла, всеки от по 50 лв., на обща стойност 2 000 лв. и К. Г. Х. - 20 дружествени дяла, всеки от по 50 лв., на обща стойност 1 000 лв.; 3. За освобождаване на управителите И. Г. З. и Я. И. З., включително и за освобождаването им от отговорност; 4. За избирането за управител на К. Г. Х.; 5. За упълномощаване на И. Г. З. да сключи договор за възлагане на управлението с новия управител К. Г. Х.; 6. За промяна адреса на управление на дружеството от [населено място],[жк], ул. „5007-ма“ № 5, на [населено място], [улица], ет.3, офис 6; 7. За приемане на новата редакция на дружествения договор и отмяна дружествения договор, приет на 02.10.2012 г.; 8. За даването на съгласие управителят на дружеството К. Г. Х., без съгласието на дружеството, да извършва от свое или от чуждо име търговски сделки, спадащи в предмета на дейност, да участва в събирателни и командитни дружества, както и в други дружества с ограничена отговорност със сходен предмет на дейност и да заема длъжност в ръководни органи на дружества със сходен предмет на дейност.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговото обезсилване, респективно - отмяната му и като последица от това - отхвърляне на предявения иск.
Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:
1. „Налице ли са предпоставките по чл.29, ал.4 ГПК за назначаване на особен представител на ответното търговско дружество в случая, в който същият представител е страна като физическо лице в друг паралелен съдебен спор с идентичен предмет на спора и ответник - същото търговско дружество и има интерес искът срещу дружеството, което представлява, да бъде уважен и по двете дела, тоест налице е съвпадащ интерес на ищеца и законния представител на ответното търговско дружество ?“;
2. „Допустим ли е иск за установяване единствено, че решението на органа на дружеството е нищожно, ако това решение подлежи на вписване, но не е вписано ?“;
3. „Налице ли е правен интерес и процесуална легитимация на страната на ищеца, за водене на исковете за установяване нищожност на решения на общото събрание на съдружниците, в случай на отпадането на членственото му правоотношение чрез едностранно волеизявление за напускане, преди образуване на съдебното производство по оспорване валидността на решенията на ОСС ?“;
4. „Явяват ли се липсващи (невзети) и поради това нищожни решения на общо събрание на съдружниците на ООД, които са отразени в протокол на общото събрание на съдружниците като присъстващо взети от всички съдружници, без да е провеждано физически такова събрание на посочената в протокола дата, но вземането на тези решения е разисквано и по тях е постигнато единодушно съгласие от всички съдружници преди същата дата и същите решения са подписани от всички съдружници ? Валидни ли са като писмено взети такива решения и приравняват ли се в този случай така взетите решения на неприсъствено взети решения по чл.139, ал.2 ТЗ ? Подписването на предварително изготвен и подписан от другия съдружник протокол, в който е отразено провеждането на присъствено общо събрание и единодушно вземане на решения, без да е посочена разпоредбата на чл.139, ал.2 ТЗ и/или без да има писмено съгласие на съдружниците за неприсъствено вземане на решения, приравнява ли се на вземане на неприсъствени решения по чл.139, ал.2 ТЗ ? Обективирането на предварително взети решения на съдружниците в едно търговско дружество в протокол, който носи дата, различна от тази на която са взети, приравнява ли ги на невзети/несъществуващи ? Приложими ли са общите норми на ЗЗД, уреждащи недействителността на сделките по отношение решенията на Общото събрание на търговско дружество и преценката за нищожност на взети решения ?“
По поставените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 - Решение № 114 от 21.06.2017 г. по т. д. № 182/2017 г. I т. о.; по въпрос № 2 - Решение № 35 от 20.04.2010 г. по т. д. № 546/ 2009 г. на I т. о.; Решение № 76 от 08.07.2011 г. по т. д. № 469/2010 г. на II т. о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС; по въпрос № 3 - Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС; по въпрос № 4 - Решение № 100 от 04.06.2010 г. по т. д. № 799/2009 г. на ВКС; Решение № 107 от 29.10.2012 г. по т. д. № 555/2011 г. на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. В условията на евентуалност, касаторът сочи, че формулираните правни въпроси обосновават наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с аргумента, че отговорът на същите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Релевирано е и основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване с аргумента за допуснати от първата и от въззивната инстанции съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неназначаването на особен представител на ответното дружество „Изамет 1991“ ООД, доколкото според касатора между това дружество и неговия представител - И. З. съществуват противоречиви интереси, обосноваващи необходимостта от назначаването на особен представител по реда на чл.29, ал.4 ГПК. Сочи се също така, че предявеният иск е недопустим, тъй като същият има за предмет установяване нищожността на решения, които са заявени за вписване в Търговския регистър, а иск с такъв предмет е допустим единствено в хипотезата, при която тези решения не подлежат на вписване. Заявеното в условията на евентуалност основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с наведените в изложението доводи.
Ответниците – Я. И. З. и „Изамет 1991“ ООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговори, с които изразяват становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от Я. И. З., в качеството му на съдружник в „Изамет 1991“ ООД, отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено по отношение на „Изамет 1991“ ООД, че са нищожни, като невзети, решенията на общото събрание на съдружниците в „Изамет 1991“ ООД, отразени в протокол от 23.03.2020 г., описани по-горе. С постановеното по спора решение Софийски градски съд е уважил предявения иск.
Сезиран с жалба от К. Г. Х. – трето лице-помагач на страната на ответника „Изамет 1991“ ООД, за да потвърди обжалваното решение Апелативен съд – София е установил от фактическа страна, че според текста на документа, означен „Протокол на Общото събрание на съдружниците на „Изамет 1991“ ООД“, на 23.03.2020 г. в [населено място] било проведено общо събрание на съдружниците на „Изамет 1991“ ООД, на което присъствали съдружниците И. Г. З. и Я. И. З., както и подалият молба за приемането му като съдружник К. Г. Х.; Събранието се провело без спазване на процедурните правила за свикването му, за което съдружниците изрично заявили, че са съгласни; Предложеният от управителя И. Г. З. дневен ред бил приет с единодушие и след станалите разисквания общото събрание на съдружниците на „Изамет 1991“ ООД единодушно взело цитираните по-горе решения. Подписите, положени от И. Г. З., Я. И. З. и К. Г. Х. върху документа, били удостоверени в нотариалното производство с рег. № 3959 от 23.03.2020г. на нотариус В. И., а съдържанието на документа - в нотариалното производство с рег. № 3960 от 23.03.2020 г. на същия нотариус.
От справката по партидата на „Изамет 1991“ ООД в търговския регистър въззивният съд е установил, че със заявление, образец А4, с вх. № 20200505132908 било поискано вписване на промени в обстоятелствата, настъпили на основание решенията на общото събрание на съдружниците от 23.03.2020 г. ; С Определение № 1937 от 08.05.2020 г. по ч.т.д. № 805/2020 г. на Софийския градски съд, регистърното производство, образувано по посочното заявление, било спряно на основание чл.536, ал.1, т.1 ГПК, вр. с чл.19, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ до приключването с влязъл в сила съдебен акт на производството по т. д. № 815/2020 г. на СГС, образувано по искова молба с вх. № 39599/07.05.2020г., подадена от И. Г. З. против „Изамет 1991“ ООД. С Определение № 283 от 13.07.2021 г. по ч. т. д. № 1323/2021г. на СГС, регистърното производство, образувано по същото заявление, било спряно на основание чл.536, ал.1, т.1 ГПК, вр. с чл.19, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ до приключването с влязъл в сила съдебен акт на производството, образувано по искова молба с вх. № 8259/12.07.2021 г. на СГС, подадена от Я. И. З..
В изпълнение правомощията си по чл.269 ГПК Апелативен съд – София е изложил следните съображения по заявените във въззивната жалба възражения:
За несъстоятелни са преценени оплакванията на третото лице-помагач К. Г. Х. за липсата на процесуални предпоставки за постановяването на първоинстанционното решение. В тази връзка на първо място съдът е посочил, че правото на участие на ответника в процеса не е било нарушено поради ненадлежното му представляване. Изложено е, че законово основание за назначаването на особен представител не е имало, тъй като в хипотезата на чл.29, ал.4 ГПК единствената предпоставка за това е противоречие в интересите между представляван и представител, каквото в случая не е било налице.
На второ място въззивният съд е посочил, че разбирането, че установителният иск по чл.124, ал.1 ГПК е допустим единствено и само ако атакуваните решения не подлежат на вписване, е в очевидно противоречие с принципното положение, изяснено в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. Според посочения акт на нормативно тълкуване, основното разграничение, определящо пътя на защита, е дали решението на общото събрание е от подлежащите на вписване или не; В случай, че то подлежи на вписване, за да бъде заличено отразяването в търговския регистър на основание чл.498 ГПК/отм./ (чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ), следва да бъде проведено исково производство по чл.97, ал.1 или ал.3 ГПК/отм./ (чл. 124, ал.1 ГПК – 2007г.), към което препраща чл.431, ал.2 ГПК /отм./ (чл. 604 ГПК – 2007г.). В тази връзка е посочено, че оспорените от ищеца решения се отнасят до обстоятелства, които подлежат на вписване на основание чл.140, ал.1, вр. с чл.119, ал. 2 ТЗ, което означава, че ако тези обстоятелства не са възникнали валидно, но бъде допуснато вписването им в търговския регистър, ще се стигне до вписването на несъществуващо обстоятелство, по смисъла на чл.29 ЗТРРЮЛНЦ; В този случай сме изправени пред неистинско удостоверяване, съгласно т.3 от цитираното тълкувателно решение, тъй като удостовереното обстоятелство не е съществувало и то към датата на регистърното решение. Според съда, в настоящия случай не се претендира заличаване, тъй като атакуваните решения не са били вписани поради спирането на регистърното производство, като правният интерес на ищеца от предявяването на иска по чл.124 ГПК произтича именно от това - да бъде предотвратено вписването на решенията на общото събрание, след като бъде признато за установено, че подлежащите на вписване обстоятелства не са възникнали валидно, тъй като атакуваните решения на върховния орган на дружеството са липсващи (невзети) по смисъла на т.3 от тълкувателния акт.
На трето място, като несъстоятелно е преценено оплакването, че решението е постановено по нередовна искова молба, тъй като в изпълнение на задълженията си по чл.129, ал.2 ГПК съдът е указал на ищеца с разпореждане от 15.07.2021г. да отстрани противоречието между обстоятелствената част на молбата и отправеното до съда искане, което е било сторено с уточнение в молба от 7.09.2021г.
На четвърто място, за необосновано е намерено твърдението на въззивника за липса на активна легитимация на ищеца поради недоказан правен интерес, който е задължителна предпоставка за допустимостта на установителния иск. Като съществено за правния интерес от предявяване на иска е посочено обстоятелството, че към датата на съставянето на протокола, в който са били отразени атакуваните решения - 23.03.2020 г., членственото правоотношение на ищеца не е било прекратено, поради което е прието, че същият е активно легитимиран да предяви иска по чл. 124 ГПК.
По съществото на спора Апелативен съд – София е споделил съображенията, изложени в мотивите на обжалвания акт, към които е препратил по реда на чл.272 ГПК, като в допълнение е изложил следното:
За установено е прието, че страните не спорят относно автентичността на съставения на 23.03.2020 г. документ, както и относно валидността на извършеното от нотариуса в производството по чл.589, ал.2, пр.1 ГПК удостоверяване на подписите на лицата.
По заявеното от ищецът с исковата молба оспорване на материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ с твърдението, че удостовереното в него - физическото присъствие заедно, по едно и също време, на неуточнено място в [населено място] на 23.03.2020 г., на посочените в протокола лица - не отговаря на действителното фактическо положение, въз основа на извършената съвкупна преценка на ангажираните в подкрепа на това твърдение писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел за категорично опровергана верността на това удостоверяване. Обсъдено е писмо с изх. № 2793 от 02.03.2022 г., подписано от Началника на Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – София, видно от което Я. И. З. е бил задържан на 16.03.2020 г. в арест „Майор Г. В.“ с мярка за неотклонение „Задържане под стража“, която била изменена в „Домашен арест“ с протокол на Апелативния специализиран наказателен съд № 137 от 24.03.2020 г., като за периода на задържането Я. З. не е бил посещаван от И. Г. З. и К. Г. Х.. Този установен от официалния свидетелстващ документ факт бил потвърден и от показанията на разпитаните свидетели - В. И., удостоверила подписите на съдружниците в протокола, и Е. З. - съпруга на ищеца. След подробен анализ на свидетелските показания, преценени съобразно изисквания на чл.172 ГПК, и след кредитирането им, съставът на Апелативен съд – София е обобщил, че доказателствената сила на нотариалното удостоверяване на съдържанието на протокола от 23.03.2020 г. е категорично опровергана, като на посочената дата не е било проведено заседание на общото събрание на съдружниците на „Изамет 1991“ ООД, на което да са присъствали лично посочените в протокола лица, съответно – нито са били проведени разисквания по включените в предложения дневен ред въпроси, нито съдружниците са направили волеизявления, по силата на които да са били приети отразените в протокола решения. Въз основа на установената от доказателствата фактическа обстановка въззивният съд е формирал категоричния извод, че в случая въобще не е било проведено общо събрание на търговското дружество, поради което и атакуваните в молбата решения са нищожни, тъй като са невзети/липсващи такива.
Въз основа на този извод, въззивната инстанция е намерила за несъстоятелно оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не е обсъдил въпроса, че в случая не се касае за невзети/липсващи решения, а за взети неприсъствени такива. Акцентирано е, че в протокола от 23.03.2020 г. изрично е било записано, че лицата, положили подписи под него са присъствали и са се съгласили заседанието да бъде проведено без спазване на процедурните правила за свикването, което не може да бъде възприето като съгласие по смисъла на чл.139, ал.2 ТЗ.
С оглед достигнатите правни изводи, Апелативен съд – София е потвърдил акта на първата инстанция и осъдил К. Г. Х. да заплати на Я. И. З. сумата 9 000 лв., представляваща разноски за въззивната инстанция.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В касационната жалба касаторът се позовава на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, по съображения за: 1. Допуснато съществено процесуално нарушение поради неназначаване на особен представител на ответното дружество; 2. Недопустимост на предявения иск с твърдението, че иск за обявяване нищожност на решенията е допустим единствено ако решенията не подлежат на вписване, и липса в тази връзка на правен интерес от самостоятелното оспорване на подлежащи на вписване решения; 3. Произнесено по нередовна искова молба; и 4. Липса на процесуална легитимация на ищеца за предявяване на иска поради отпадане качеството му на съдружник в ответното дружество.
Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В настоящия случай въззивното решение на Софийски апелативен съд е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.
По конкретните възражения на касатора:
Само по себе си нарушаването на разпоредбата на чл.29, ал.4 ГПК няма за последица недопустимост, а неправилност на обжалваното решението. Независимо от това, настоящият състав намира за необходимо да посочи, че задължението на съда да назначи особен представител в хипотезата на чл.29, ал.4 ГПК възниква при противоречие в интересите между представляван и представител /действащ от името на представлявания, но и от името на друго лице или от свое име/, т.е. интересите им в рамките на един и същ процес трябва да са насрещни. В случая ищецът Я. И. З. няма качеството на законен представител на ответното дружество „Изамет 1991“ ООД, което е достатъчно за неоснователността на възражението. С обстоятелствата, че управител на ответното дружество е баща на ищеца, наличието на образувани други търговски дела със сходен, вкл. и идентичен предмет, както и на реализирани от управителя на дружеството И. З. увреждащи дружеството сделки, касаторът е мотивирал извода, че между представляваното дружество и неговия управител съществуват противоречиви интереси. Неправилно касаторът възприема противоречието в интересите между представляван и представител по смисъла на чл.29, ал.4 ГПК, свеждайки го до противоречие в интересите между ответното дружество и неговия управител, който обаче не участва в същото дело на срещуположна страна, било като представител или в лично качество, което обуславя неоснователност на възражението.
При положение, че атакуваните решения на Общото събрание от 23.03.2020 г. не са вписани поради спирането на регистърното производство, възражението за недопустимост на иска с твърдението, че иск за обявяване нищожност на решение е допустим единствено ако решението не подлежи на вписване, е неоснователно. Поддържаната и в касационното производство теза на касатора в посочения смисъл противоречи на задължителните указания на ТР № 1/2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, според които: Основното разграничение, определящо пътя на защита е дали решението на общото събрание е от подлежащите на вписване или не. В случай, че то подлежи на вписване, за да бъде заличено отразяването в търговския регитър на основание чл. 498 ГПК/отм./ ( чл.29 ЗТРРЮЛНЦ ), следва да бъде проведено исково производство по чл.97, ал.1 или ал.3 ГПК /отм./ - ( чл.124, ал.1 ГПК от 2007г.), към което препраща чл.431, ал.2 ГПК /отм./ ( чл.604 ГПК от 2007г.) Безспорно процесните решения се отнасят до обстоятелства, които подлежат на вписване на основание чл.140, ал.1, вр.чл.119, ал.2 ТЗ. Доколкото обаче същите не са вписани, като регистърното производство е спряно на основание чл.536, ал.1, т.1 ГПК, вр. с чл.19, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ до приключването с влязъл в сила съдебен акт на производството по настоящото дело, е очевидно, че случая не може да се претендира заличаване на вписването. Следователно, редът за защита е предявяването на установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК за обявяване нищожността на процесните решения, като правният интерес на ищеца произтича именно от това – да бъде предотвратено вписването им.
На следващо място, липсата на правен интерес и на процесуална легитимация е аргументирана с настъпил след вземане на оспорваните решения юридически факт /прекратяване членственото провоотношение на ищеца в ответното дружество/, който обаче не се отразява на допустимостта на иска и на постановеното от Апелативен съд - София решение. Трайно в практиката на ВКС се поддържа становището, че наличието на активна легитимация за ищеца, изразяваща се в притежаване на качеството съдружник или акционер в дружеството, чиито решения на общото събрание се атакуват с иска за отмяна, следва да е налице към момента на провеждане на заседанието на общото събрание, взело оспорваните решения. Аналогично е разрешението и при установителен иск за нищожност на решенията на общо събрание на съдружниците, за който процесуално легитимирани за предявяването му са както членове на дружеството, така и трети лица, ако имат правен интерес / т.2 на ТР № 1/2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС/. Дори и да се приеме, че подаденото на 24.12.2019г. уведомление по чл.125, ал.2 ТЗ е достигнало до адресата на 24.03.2020г., към 23.03.2020г. прекратяването на членственото правоотношение не е било настъпило, а евентуалното му прекратяване след тази дата няма за последица загуба на легитимацията на ищеца и недопустимост на иска.
Като неоснователно се преценява и възражението, че обжалваното решение е постановено по нередовна искова молба. В изпълнение указанията на първоинстанционния съд ищецът е отстранил констатираното противоречие между петитума и обстоятелствената част на иска, установено и от въззивния съд, поради което оплакването се явява бланкетно.
Поставените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси също не могат да обосноват искания достъп до касационно обжалване на решението.
Първите три въпроса са относими към допустимостта на въззивното решение на основания, обсъдени по-горе от настоящия състав във връзка с поддържаната от касатора вероятна недопустимост на акта по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК по съображения, повтарянето на които намира за ненужно.
Последният четвърти въпрос, състоящ се от няколко пункта, не удовлетворява общата предпоставка за искания достъп до касационно обжалване съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно – да е включен в предмета на конкретния правен спор и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Първите два пункта на въпроса изхождат от защитната теза на касатора, че процесният протокол отразява неприсъствени решения по смисъла на чл.139, ал.2 ТЗ, и от несъгласието в тази връзка с извода на въззивния съд за неприложимост в случая на посочената разпоредба. Решаващ за изхода на спора е изводът на въззивния съд, че на посочената в процесния протокол дата - 23.03.2020г. не е било проведено общо събрание на съдружниците, на което да са присъствали лично посочените в протокола лица, с който е обоснована основателността на иска за нищожност на отразените в същия протокол решения, тъй като са невзети/липсващи. Едва след решението на първоинстанционния съд, с което също е приета за опровергана верността на удостовереното в протокола физическо присъствие заедно, по едно и също време, на посочените в същия лица, в подадената от настоящия касатор въззивна жалба за пръв път се твърди, че отразените в процесния протокол от 23.03.2020г. решения са „неприсъствени“ по смисъла на чл.139, ал.2 ТЗ. Независимо от несвоевременното й въвеждане, въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на защитната теза, обоснована с извода за липса на изрично отразено в протокола на заседанието съгласие решенията да се вземат неприсъствено и на ясно и недвусмислено отразяване, че съдружниците не присъстват физически на определеното място за провеждането му. Очевидно е, че въпросът е насочен към правилността на този извод, която е извън предмета на преценка във фазата на селектиране на касационната жалба. Освен това, в разглежданата част въпросът изхожда от въведена от настоящия касатор едва след постановяване на първоинстанционното решение нова защитна теза, която изключва първоначалната такава, основана на твърдението, че процесният протокол вярно отразява физическото присъствие на посочените в протокола лица. Третата и четвъртата части на въпроса също нямат характеристиката на правни, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не изхождат от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод. Същите съдържат твърдения за факти, каквито не са въвеждани в процеса и не са били включени в предмета на делото. Касаторът не е изяснил значението за спора на последната част от въпроса, принципен отговор на който е даден в т.1 на ТР № 1/2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС. Доколкото решаващият съд не е формирал изводи по въпроса за приложимостта на общите норми на ЗЗД, уреждащи недействителността на сделките по отношение решенията на Общото събрание на търговско дружество, и тази част от въпроса не може да послужи като общо основание за искания достъп до касационно обжалване на решението.
Видно от мотивите на решението, не се установяват релевантни за очевидната неправилност пороци, като видимо тежко нарушение на материалния и /или процесуалния закон и/или грубо нарушение на правилата на логиката при формиране на решаващи изводи на въззивния съд, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2,предл.3 ГПК. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

С оглед изхода на спора касторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски за касационното прозводство в размер на 9 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС в полза на Я. И. З., и 5760 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС в полза на „Изамет 1991“ ООД.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 500 от 26.07.2024 г. по в. т. д. № 1035/2023 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА К. Г. Х., ЕГН [ЕГН] да заплати на Я. И. З. ЕГН [ЕГН] разноски в размер на 9 900лв. с ДДС, и на „Изамет 1991“ ООД ЕИК[ЕИК] разноски в размер на 5760 лв. за касационното производство.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.